Решение № 5006 от 11.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1977/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 160, ал. 7, изр. първо от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по две касационни жалби, както следва:

1. Първата касационна жалба е подадена от директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (Д "ОДОП") – Пловдив при Централното управление на Националната агенция за приходите (ЦУ на НАП), приподписана от упълномощения старши юрисконсулт Б. Мехмед, срещу Решение № 5742 от 12.12.2025 г., постановено по адм. д. № 584 по описа на Административен съд – Пазарджик (АС - Пазарджик) за 2025 г. в частта му, с която е отменен Ревизионен акт (РА) № Р-16001624003792-091-001 от 04.02.2025 г., издаден от З. Д. В., на длъжност началник на сектор - орган възложил ревизията и В. И. К., на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията, потвърден с Решение № 121 от 17.04.2025 г., издадено от директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” (Д „ОДОП“) - Пловдив при Централното управление на Националната агенция за приходите (ЦУ на НАП), в частта му, с която спрямо Ф. М. Ч., с [ЕГН], е определена отговорност по чл. 19 ДОПК за задължения на „Ф и М - 10“, ЕООД, с ЕИК 203481142, както следва: отговорност за данък върху доходите от трудови и приравнените на тях правоотношения за периоди от 01.12.2017 г. до 31.12.2021 г. в размер на 716,07 лв. и са определени лихви за просрочие в размер на 528,17 лв.; отговорност за държавно обществено осигуряване (ДОО) - за осигурители за периоди от 01.12.2017 г. до 31.12.2020 г. в размер на 1695,00 лв. и са начислени лихви за просрочие в размер на 1249,44 лв.; отговорност за вноски за здравно осигуряване (ЗО) - за осигурители за периоди от 01.12.2017 г. до 30.11.2018 г. в размер на 1197,31 лв. и са начислени лихви за просрочие в размер на 875,41 лв.; отговорност за Универсален пенсионен фонд (УПФ) - за осигурители за периоди от 01.12.2017 г. до 31.12.2020 г. в размер на 427,80 лв. и са определени лихви за просрочие в размер на 315,45 лв.; отговорност за данък върху добавената стойност (ДДС) за периоди от 01.12.2017 г. до 31.08.2018 г. в размер на 204,24 лв. и са определени лихви за просрочие в размер на 142,31 лв., като определените задължения са в общ размер на 4240,42 лв. и лихви за просрочие в общ размер на 3110,78 лв., както и в частта, с която НАП е осъдена да заплати на Ч. сума в размер на 458,70 лв. за сторените в производството пред първата инстанция съдебни разноски.

2. Втората касационна жалба е подадена от Ф. М. Ч., с [ЕГН], чрез упълномощения адвокат Д. Димитров, срещу Решение № 5742 от 12.12.2025 г., постановено по адм. д. № 584 по описа на АС - Пазарджик за 2025 г., в частта, с която е отхвърлена жалбата на този касационен жалбоподател срещу спорния описан по-горе РА в частта му, с която спрямо Ч. е определена отговорност по чл. 19 ДОПК за задължения на „Ф и М - 10“ ЕООД, както следва: отговорност за вноски за ЗО - за осигурители за периоди от 01.12.2018 г. до 31.12.2020 г. в размер на 633,52 лв. и са начислени лихви за просрочие в размер на 385,35 лв.; отговорност за ДДС за периоди от 01.07.2019 г. до 31.12.2021 г. в размер на 4087,15 лв. и са определени лихви за просрочие в размер на 2064,46 лв.; отговорност за корпоративен данък (КД) за периоди от 01.01.2017 г. до 31.12.2021 г. в размер на 1270,67 лв. и са определени лихви за просрочие в размер на 416,21 лв. - задължения в общ размер на 5991,34 лв. и лихви за просрочие в общ размер на 2866,02 лв., както и в частта, с която Ч. е осъдена да заплати на НАП сума в размер на 250,00 лв.

В първата касационна жалба, предявена от директора на Д "ОДОП" – Пловдив при ЦУ на НАП се поддържат доводи за неправилност на съдебното решение, предмет на инстанционна проверка в обжалваната от този касационен жалбоподател част, поради неговата необоснованост, липсата на мотиви и вътрешното им противоречие – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Мотивират се съображения, че съдът неправилно възприел като изтекъл срока по чл. 171, ал. 1 ДОПК, доколкото се твърди, че той бил спрян преди изтичането му на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК, а с издаването на РА давността е прекъсната на основание чл. 172, ал. 2 ДОПК. Като се обръща внимание, че ревизията е повторна и относима към започването на ревизионното производство е заповедта за възлагане на ревизия (ЗВР), връчена на 05.12.2023 г., както и това, че са били предприети действия по принудително изпълнение, се аргументира становище, че давностният срок не е изтекъл поради това, че е налице спирането му по смисъла на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК за срока на действието на наложени обезпечителни мерки. Признава се фактът, че доказателства за това не били представени в хода на съдебното производство (представят се към касационната жалба), но се твърди, че те били съобразени в ревизионното производство и упоменати в решението на директора на Д «ОДОП» - Пловдив при ЦУ на НАП. В допълнение на това се релевират доводи, че с издаването на РА давността е прекъсната на основание чл. 172, ал. 2 ДОПК и от този момент започва да тече нова давност. Решението на АС – Пазарджик се обжалва и в частта на разноските, присъдени за юрисконсултско възнаграждение на НАП, като се поддържа становище, че дължимо е било присъждането на такова на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК – определено съобразно отхвърлената част от жалбата, а не по чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП). По тези причини се иска отмяната на съдебното решение в обжалваната част, присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на по 2200,00 лв. за всяка инстанция и се прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от другата страна.

Тази касационна жалба се оспорва от Ч., чрез адв. Д. Димитров, в представен по делото писмен отговор. Обръща се внимание, че актовете на приходната администрация, с които се твърди, че е спирана/прекъсвана давността не са били довеждани до знанието на Ч., като при това изпълнителното дело е било образувано срещу нея, а казусът касае задължения на „Ф и М - 10“ ЕООД. В тази връзка се развиват съображения за липса на идентитет на субектите, въпреки че спорното производство касае отговорността на физическото лице за задължения на юридическото лице, за които да отговаря на основание чл. 19 ДОПК. Възразява се срещу приемането на приложените към касационната жалба документи като писмени доказателства по делото поради ненавременното им представяне, доколкото в съответствие със съдопроизводствените правила съдът е дал нарочни и навременни указания по разпределението на доказателствената тежест и във връзка с представянето на преписката. По същество на спора се моли оставяне в сила на обжалваното съдебно решение в частта, с която спорният РА е отменен. Претендира се присъждането на сторените по делото в касационното производство разноски.

Във втората касационна жалба, предявена от Ч., чрез адв. Д. Димитров, се поддържат доводи за неправилност на съдебното решение в обжалваната от този касационен жалбоподател част, с която оспорването срещу РА е било отхвърлено. Релевират се твърдения за постановяването му при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според този касационен жалбоподател съдът неправилно е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Ч. по чл. 19 ДОПК за задължения на «Ф и М - 10» ЕООД. Не били доказани втората и третата предпоставки от фактическия състав – наличието на поведение на лицето, чиято отговорност е ангажирана, изразяващо се в укриване на факти и обстоятелства, които по закон е било длъжно да обяви пред органа по приходите, както и причинно-следствената връзка между поведението на лицето и невъзможността за събиране на публичните задължения. В тази връзка се твърди, че въобще не се установява невъзможност за събиране на задълженията – налице е вземане от Община Велинград, във връзка с което е дадено изрично съгласие сумите по фактурата да бъдат преведени по сметка на НАП, както и са налични активи на дружеството, но администрацията е бездействала. Вземането, което дружеството има от Община Велинград касационният жалбоподател разглежда като възможност за събиране на публичните задължения. Изразява се становище, че ревизионното производство е започнало на 08.08.2024 г., към който момент дружеството не е имало задължения. Релевират се и доводи за допуснато нарушение на чл. 20 ДОПК, необоснованост на изводите на съда в тази връзка и липса на мотиви по оплакванията за незаконосъобразност на РА, свързани с невзетото под внимание решение на ТЕЛК на Ч.. По всички изложени в касационната жалба оплаквания се иска отмяната на съдебното решение в обжалваната от Ч. част и отмяната на РА в съответната част, а при условията на евентуалност се иска след отмяната на съдебното решение в обжалваната част, връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд в тази част. Претендира се и присъждането на сторените по делото разноски.

Тази касационна жалба се оспорва от директора на Д «ОДОП» - Пловдив при ЦУ на НАП, чрез старши юрисконсулт Б. Мехмед, в представено по делото писмено становище, а по същество се иска оставяне в сила на решението в така обжалваната част. Претендира се присъждането на юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение.

В съдебното заседание пред настоящия съд директорът на Д "ОДОП" – Пловдив при ЦУ на НАП не се явява и не се представлява, а Ч. се представлява от упълномощен адвокат, който от нейно име поддържа предявеното касационно оспорване и моли да бъде уважено.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава писмено заключение за основателност на касационната жалба на директора на Д «ОДОП» - Пловдив при ЦУ на НАП и за неоснователност на касационната жалба на Ч..

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими като подадени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в съответната обжалвана от всеки от касационните жалбоподатели част, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни, за които този акт в съответните части е неблагоприятен, предвид което следва да се разгледат досежно тяхната основателност.

Разгледани по същество, касационната жалба на директора на Д «ОДОП» - Пловдив при ЦУ на НАП е неоснователна, а на Ч. е основателна.

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС - Пазарджик е бил РА № Р-16001624003792-091-001 от 04.02.2025 г., издаден от З. Д. В., на длъжност началник на сектор - орган възложил ревизията и В. И. К., на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията, потвърден с Решение № 121 от 17.04.2025 г., издадено от директора на Д «ОДОП» - Пловдив при ЦУ на НАП, с който е реализирана отговорността на Ч. по чл. 19 ДОПК за задължения на „Ф и М - 10“, ЕООД, както следва: отговорност за данък върху доходите от трудови и приравнените на тях правоотношения за периоди от 01.12.2017 г. до 31.12.2021 г. в размер на 716,07 лв. и са определени лихви за просрочие в размер на 528,17 лв.; отговорност за ДОО - за осигурители, за периоди от 01.12.2017 г. до 31.12.2020 г. в размер на 1695,00 лв. и са начислени лихви за просрочие в размер на 1249,44 лв.; отговорност за вноски за ЗО - за осигурители за периоди от 01.12.2017 г. до 31.12.2020 г. в размер на 1830,83 лв. и са начислени лихви за просрочие в размер на 1260,76 лв.; отговорност за УПФ - за осигурители за периоди от 01.12.2017 г. до 31.12.2020 г. в размер на 427,80 лв. и са определени лихви за просрочие в размер на 315,45 лв.; отговорност за ДДС за периоди от 01.12.2017 г. до 31.12.2021 г. в размер на 4291,39 лв. и са определени лихви за просрочие в размер на 2206,77 лв.; отговорност за КД за периоди от 01.01.2017 г. до 31.12.2021 г. в размер на 1270,67 лв. и са определени лихви за просрочие в размер на 416,21 лв., или общо определени задължения в размер на 10231,76 лв. и лихви за просрочие в общ размер на 5976,80 лв.

Въз основа на установеното по делото от фактическа страна при съобразяване на приобщените към доказателствената съвкупност писмени доказателства и заключенията на приетите съдебно-техническа експертиза и съдебно-икономическа експертиза, първоинстанционният съд достигнал до правен извод за частична основателност на предявеното срещу РА оспорване. Като изложил подробни разсъждения, направил извод за валидност на РА. Приел също така, че всички документи, издадени в хода на спорното ревизионно производство са подписани от органите по приходите с квалифициран електронен подпис. Направил извод, че както възлагането на процесната ревизия, така и издаването на РА, е извършено от органи по приходите, които са надлежно снабдени със съответните правомощия, като властническото волеизявление е обективирано в установената от закона форма. Съдът възпроизвел систематично констатациите на приходните органи, изложени в ревизионния доклад (РД) и взел становище по възражението на Ч. за погасяване на определените с РА задължения за 2017 г., 2018 г. и 2019 г. поради изтичане на давностния срок. В тази връзка мотивирал подробно обоснован извод за частичната основателност на това възражение. Съобразил, че по отношение на „Ф и М - 10“ ЕООД не е било образувано и започнато ревизионно производство, не е издаван ревизионен акт, няма данни за разсрочване или отсрочване на плащането, такива за образуване на наказателно производство по смисъла на чл. 171, ал. 1 ДОПК, а от данните по делото и представената от ответника административна преписка не се установява по отношение на процесните публични задължения да са налагани обезпечителни мерки преди образуването на спорното ревизионно производство със Заповед № Р-16001323007124-020-001 от 04.12.2023 г. и започването му на 05.12.2023 г., посредством връчване на заповедта на Ч.. Съдът отчел, че в РД били цитирани редица постановления за налагане на обезпечителни мерки на „Ф и М - 10“ ЕООД преди образуване и започване на ревизионно производство срещу Ч.. Съобразил обаче, че те не били представени по делото, не се съдържат по административната преписка и не са описани, като приложения към ревизионния доклад. Припомнил, че на директора на Д «ОДОП» - Пловдив при ЦУ на НАП нееднократно било указвано, че ако не изпълни задължението си да представи пълната административна преписка по издаване на оспорения РА, съдът ще приложи правилото на чл. 161 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във връзка с § 2 ДОПК и ще приеме за доказани или недоказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства. Взел становище, че непредставянето на постановленията за налагане на обезпечителни мерки препятства възможността да се направи еднозначен извод, че обезпеченията обхващат и процесните публични задължения на дружеството. По тези причини приел, че не е налице предпоставката по чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК за спиране на давностния срок. Според съда това е станало на 05.12.2023 г., когато Заповед № Р-16001323007124-020-001 от 04.12.2023 г. е връчена на нейният адресат, като след издаването на РА от 04.04.2024 г., тоест от 05.04.2024 г., давностният срок по отношение на процесните публични задължения е продължил да тече. Съдът направил изчисления и изложил мотиви по въпроса за спиране и продължаване протичането на давностния срок при съобразяване на извършваните процесуални действия и издавани актове в хода на ревизионното производство, които съотнесени към възложените в тежест на Ч. задължения му дали основание да приеме следното: по отношение на задължението за КД за периода 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г. давностният срок не е изтекъл; по отношение на задължението за ДДС за период от 01.08.2018 г. до 31.08.2018 г. и за периода от 01.11.2018 г. до 30.11.2018 г. давностният пет годишен срок е изтекъл и тези задължения са погасени, съответно РА в тази част подлежи на отмяна като издаден в противоречие с материалния закон, но за периода от 01.07.2019 г. до 31.07.2019 г. не е изтекъл; по отношение на задълженията за данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения за периоди от 01.12.2017 г. до 30.09.2018 г. по чл. 42, ал. 1 ЗДДФЛ пет годишният давностен срок е изтекъл и те са погасени по давност, а РА в тази част подлежи на отмяна като издаден в противоречие с материалния закон; по отношение на задълженията за ДОО за осигурители и за УПФ за осигурители за периода от 01.12.2017 г. до 30.09.2018 г. петгодишният давностен срок е изтекъл, задълженията са погасени по давност и РА в тази част подлежи на отмяна като издаден в противоречие с материалния закон; по отношение на задълженията за вноски за ЗО за осигурители за периоди от 01.12.2017 г. до 30.11.2018 г. давностният срок е изтекъл, задълженията са погасени по давност и РА в тази част подлежи на отмяна като издаден в противоречие с материалния закон; по отношение на задълженията за вноски за ЗО за осигурители за периоди от 01.12.2018 г. до 30.10.2020 г., давностният срок не е изтекъл и те не са погасени по давност.

Съдът не уважил възражението на Ч., че спорните задължения са били предмет на предходен Ревизионен акт № Р-16001319005996-091- 001 от 16.11.2020 г., който е бил обявен за нищожен с влязло в сила Решение № 476 от 19.07.2023 г., постановено по адм. дело № 622 по описа на Административен съд - Пазарджик за 2022 г., тъй като приел, че предметът на двете ревизионни производства е без връзка, което било констатирано и от приетата съдебно-икономическа експертиза.

По отношение на задълженията за ДОО в размер на 50,97 лв., тези за ЗО в размер на 427,77 лв. и „… задължения за принудително събиране на публични вземания в размер на 16 014.92 лв.», за които Ч. твърди, че са погасени чрез извършени плащания от нея, съдът направил извод въз основа на приетото заключение на съдебно-икономическата експертиза и разпореждания на старши публичен изпълнител към ТД на НАП - Пловдив, офис Пазарджик, че задълженията, които са погасени нямат връзка с предмета на спорното производство. Само сума в размер на 226,11 лв. е отнесена за погасяване на задължения по спорния РА относно отговорността на Ч. по чл. 19 ДОПК, които обаче съобразно приетото по-горе са погасени по давност. В този смисъл съдът заключил, че внасянето на паричната сума от 226,11 лв. не променя в никаква степен възприетите вече изводи.

Съдът подложил на обсъждане и повдигнатия въпрос, свързан с наличието на имущество и активи, собствени на „Ф и М - 10“ ЕООД, които да обезпечават процесните задължения. Приел, че въпреки положените усилия от органите по приходите, счетоводната документация на „Ф и М - 10“ ЕООД не е представена в хода на ревизионното производство. По отношение на твърдението на Ч. за това, че „Ф и М - 10“ ЕООД има вземане към/от трето лице - Община Велинград в размер на 15536,40 лв. по фактура № 0000000089 от 27.04.2021 г., входирана в Община Велинград с вх. № 2600/4З5 от 27.04.2021 г., съдът съобразил, че в хода на ревизионното производство е установено, че съобразно подадената от дружеството Годишна данъчна декларация по чл. 92 ЗКПО с вх. № 1300И0299811 от 23.06.2022 г., за 2021 г. са декларирани общо приходи в размер на 12706,70 лв., а издадената от дружеството фактура № 0000000089 от 27.04.2021 г. с получател Община Велинград и предмет „услуги“ е също на стойност 12706,70 лв.; че тази фактура не е включена в Дневника за покупки на Община Велинград, нито в месеца на издаване, нито в някой от следващите данъчни периоди, като няма плащане по фактурата до края на ревизирания период. При тези установявания първоинстанционният съд направил извод, че «фактурата не е акцептирана от посочения в нея получател – община Велинград и каквито и да е плащания по нея не са извършвани», което изключвало възможността да се направи извод, че твърденият от Ч. финансов актив е действително наличен в патримониума на дружеството. Обобщил също така, че съвкупната преценка на данните от годишните финансови отчети и годишните данъчни декларации на «Ф и М - 10» ЕООД не позволява да се направи извод, че през 2021 г., дружеството е придобило активи на стойност 45000,00 лв.

Установено било от съда, че органите по приходите са извършили анализ на обявените от „Ф и М - 10“ ЕООД Отчет за приходите и разходите, Счетоводен баланс и Годишна данъчна декларация по чл. 92 ЗКПО с вх. № 1300И0299811 от 23.06.2022 г., за периода 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г., като е констатирано, че преведената от Община Велинград през 2021 г. сума в размер на 39488,19 лв. не е отразена в годината, когато е изплатена на дружеството. По тези причини приел, че както в рамките на ревизионното, така и в хода на съдебното производство, не са представени каквито и да е данни, че сумата от 39488,19 лв. е отчетена като приход и е постъпила в касата на дружеството. По отношение на тази парична сума съдът приел за установено, че в периода 21.12.2020 г. до 01.04.2021 г. пълномощник на Ч. е изтеглил в брой от банкова сметка на дружеството в „Обединена Българска Банка“,АД сумата от 37370,00 лв., от която с ПКО № 42 от 16.05.2022 г. от „Ф и М -1 0» ЕООД на Община Велинград е възстановена сумата от 7122,95 лв. Така, по отношение на остатъка от 30247,05 лв. съдът приел, че не са налице данни тази сума да е била отчетена като приход в касата на дружество; да е била превеждана по сметка на дружеството; с нея да са придобивани някакви стоки или активи в полза на дружеството; с нея да са погасявани негови задължения, включително за данъци и осигурителни вноски или пък управителят на дружеството Ч. да се е разпореждала по някакъв друг начин с нея. Такива твърдения, според съда, не били заявени нито в хода на ревизионното, нито в хода на съдебното производство, нито пък били представени доказателства в тази насока. По тези причини направил извод, че сумата от 30247,05 лв. е останала във фактическо владение на управителя на дружеството Ч..

От правна страна първоинстанционният съд споделил изводите на приходната администрация, че фактическият състав, при осъществяването на който е възможно да възникне отговорност за Ч. по отношение на задължения на дружеството за данъци и осигурителни вноски е следният: 1. лицето да има качеството на орган на управление или на управител на задължено лице по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК към момента, към който са установени публичните задължения; 2. да е налице поведение, изразяващо се в недобросъвестно извършени плащания в натура или в пари от имуществото на задълженото юридическо лице, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент, като отговорността в този случай е до размера на извършените плащания и/или отчуждаване на имущество на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните, като отговорността в този случай е до размера на намалението на имуществото; 3. невъзможност за събиране на публични вземания – данъци и задължителни осигурителни вноски и 4. причинно-следствена връзка между поведението на лицето и невъзможността за събиране на задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски. Приел, че спор относно наличието на първия елемент не е формиран. По отношение на изтеглената от пълномощник на Ч. в брой от банкова сметка на дружеството сума от 30247,05 лв., по делото не са налице данни тя да е била отчетена като приход в касата на дружество; да е била превеждана по сметка на дружеството; с нея да са придобивани някакви стоки или активи в полза на дружеството; с нея да са погасявани негови задължения, включително за данъци и осигурителни вноски или пък управителят на дружеството да се е разпореждала по някакъв друг начин с нея. По тези причини съдът приел, че сумата от 30247,05 лв. е останала във фактическо владение на управителя на дружеството, изтеглена е в брой от сметка на дружеството и не е свързана по никакъв начин с осъществяваната от него дейност. Съобразил, че Ч. е единственото физическо лице, което може да се разпорежда с парични средства и имущество на дружеството и не се твърди, и не се установява трето лице, различно от едноличния собственик на капитала на дружеството, да е придобило под някаква форма тези парични средства. От факта, че в случая не са налични разходни касови ордери, платежни нареждания или други документи, в които изрично да е вписано, че сумата е получена от Ч., според съда, не означава, че тя е придобита от друго, трето лице.

На следващо място съдът взел предвид разпоредбата на чл. 20 ДОПК и приел, че не е налице основание ревизионният акт на управителя да се издава едва след като се установи, че управляваното дружество няма имущество, но мотивирал становище, че законът отдава значение на причинно-следствената връзка между отчуждаването и невъзможността за плащане на задължението. Съобразил, че в случая всички задължения на дружеството, по отношение на които е предприето осъществяване на отговорността на неговия управител са установени съобразно декларация, а обстоятелството, че процесните публични задължения не са установени с влязъл в сила ревизионен акт, не изключва отговорността на Ч. по чл. 19, ал. 2 ДОПК. Съобразил също така, че дружеството не разполага с никакви парични средства, нито като касова наличност, нито наличност по банкова сметка, че не разполага с никакво движимо и недвижимо имущество, изпълнението върху което би имало за резултат погасяване на процесните данъчни и осигурителни задължения, а твърдените негови вземания от трето лице - Община Велинград, не се установило да са действително проявен юридически факт и не съставляват налично имущество или парични средства, които са годни да обезпечат или послужат като обект на изпълнение на задълженията на юридическото лице към бюджета.

По изложените причини съдът направил извод, че разпореждането на Ч. с паричната наличност на дружеството по банкова сметка в „Обединена Българска Банка“АД, посредством предприето скрито разпределение на печалбата е пряката и непосредствена причина за невъзможността процесните задължения за данъци, осигурителни вноски и лихви за просрочието им да бъдат разчетени с бюджета. Относно дължимостта при условията на чл. 19 ДОПК на лихвите за просрочие при разчитането на публични задължения взел предвид Тълкувателно решение № 5 от 29.03.2021 г. на Върховния административен съд, постановено по тълк. д. № 7/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия. В резултат съдът отменил частично спорния РА и разпределил отговорността за разноските съобразно изхода на спора.

Решението е валидно и допустимо. То е неправилно в частта, с която е отхвърлено оспорването на Ч. срещу съответната част от спорния РА и тя е осъдена да заплати разноски на НАП, и правилно в останалата му част.

По касационната жалба на директора на Д «ОДОП» - Пловдив при ЦУ на НАП:

Тази касационна жалба е неоснователна.

За да отмени РА с решението в обжалваната от този касационен жалбоподател част, първоинстанционният съд е изложил обстоятелствени съображения, за да мотивира изводите си за изтичане на давностните срокове по всяко от задълженията, за които е приел настъпването на този факт.

Всъщност оплакванията на директора на Д «ОДОП» - Пловдив при ЦУ на НАП са основани на твърдението му, че съдът не съобразил данните по делото за спиране и прекъсване на давността. Твърди, че тези данни били налични по делото – упоменати в неговото решение, но признава факта, че релевантни доказателства не били представени в хода на съдебното производство (представят се към касационната жалба). Впрочем, този касационен жалбоподател не твърди и не обосновава допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила в тази връзка като касационни доводи за неправилността на съдебния акт, предмет на касационен контрол в съответната му част, нито неправилно броене на сроковете при така представените по делото доказателства. Поддържа становище, че фактът на непредставянето на постановленията в хода на съдебното оспорване « … не означава, че същите не са били взети предвид при извършването на ревизията, както и в хода на административното обжалване на РА.» В заключение обобщава, че неправилно съдът приел изтичането на петгодишна давност, тъй като същата била спряна с издаването на няколко поредни постановления за налагане на обезпечителни мерки, а на основание чл. 172, ал. 2 ДОПК, след издаването на РА същата е прекъсната и не е изтекла.

При така релевираните от директора на Д «ОДОП» - Пловдив при ЦУ на НАП касационни оплаквания, изводите на съда по фактите по тази част от спора са обосновани на доказателствената съвкупност, а правните в същата тази част – съответни на приложимата позитивна правна регламентация. Съдът е констатирал наличните в РД данни относно издаване на постановления за налагане на обезпечителни мерки, но е съобразил доказателствената им липса, която произтича от непредставянето им по делото от този касационен жалбоподател – ответник в производството пред АС - Пазарджик, вкл. като част от административната преписка по издаването на РА, въпреки нееднократно дадените указания за представяне на пълната преписка и отправяне на предупреждение за процесуалните последици от непредставянето й. При това съдът правилно и съответно на процесуалните правила, е обвързал невъзможността да направи извод, че визираните обезпечения обхващат и процесните публични задължения на дружеството при изтъкнатата доказателствена липса. Затова правилен е изводът му, че не е установено да са налице предпоставката по чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК за спиране на давностния срок.

Представянето на постановления за налагане на обезпечителни мерки към касационната жалба е процесуално действие, което на този етап от производството не може да доведе до преследваните от този касационен жалбоподател правни последици, свързани с доказването. По забраната на чл. 220 АПК нови фактически установявания в производството пред Върховния административен съд не може да бъдат възприети. От друга страна, връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд е недължимо – както се написа, този касационен жалбоподател не релевира доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от АС – Пазарджик, такива не се установяват, а непълнотата на доказателствата не е касационно основание. Ето защо, при извършената преценка относно приложението на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в съдебното решение в обжалваната от директора на Д «ОДОП» - Пловдив при ЦУ на НАП част, се налага извод за неговата правилност в тази част, в която е дължимо оставянето му в сила.

По касационната жалба на Ч.:

Основателни са касационните оплаквания, че за да отхвърли оспорването срещу РА в останалата му част, първоинстанционният съд не съобразил бездействието на приходната администрация да събере публичните задължения на «Ф и М -10» ЕООД от имуществото на задълженото лице. Налице е било вземане на «Ф и М – 10» ЕООД от Община Велинград по издадената от дружеството фактура № 0000000089 от 27.04.2021 г. на стойност 12706,70 лв., което по несподелими мотиви съдът дисквалифицирал като финансов актив. Съображенията му, че активът не бил наличен в патримониума на дружеството, тъй като «фактурата не е акцептирана от посочения в нея получател – община Велинград и каквито и да е плащания по нея не са извършвани» и че не е «действително проявен юридически факт», не намират основание в позитивната правна регламентация. Нито едно от посочените от съда обстоятелства не дискредитират вземането на «Ф и М – 10» ЕООД от Община Велинград като такова. При това по установяванията на съда в подадената от дружеството Годишна данъчна декларация по чл. 92 ЗКПО с вх. № 1300И0299811 от 23.06.2022 г. за 2021 г. са декларирани общо приходи в размер на 12706,70 лв., а издадената от дружеството фактура № 0000000089 от 27.04.2021 г. с получател Община Велинград и предмет „услуги“ е също на стойност 12706,70 лв. Впрочем, за вземането приходната администрация е била уведомена от Ч. с дадените от нея писмени обяснения още на 18.12.2023 г. след образуване на ревизионното производство, както и с възражението срещу РД. По делото е представена и копие от входираната в деловодството на Община Велинград на 27.04.2021 г. молба, с която там е представена фактурата.

Съгласно чл. 20 ДОПК "Поредност", в случаите по чл. 19 ДОПК обезпечението и принудителното изпълнение се насочва първо срещу имуществото на задълженото лице, за чието данъчно или осигурително задължение се носи отговорност. Изпълнението на това подлежи на доказване и е в тежест на приходната администрация. Отговорността на третото лице по чл. 19 ДОПК е субсидиарна и се ангажира само след изчерпване възможността за събиране на задълженията от имуществото на задълженото лице.

При съобразяване изтъкнатите касационни доводи и приобщените по делото доказателства се налага извод, че по делото не е установено и доказано спазването на предвидената по чл. 20 ДОПК поредност. Това е въпрос, който е преюдициален за реализиране на отговорността по чл. 19 ДОПК. При наличието на имущество на главния длъжник, което покрива задълженията му, обезпечението и принудителното изпълнение е следвало да се насочи първо към това имущество. Невъзможността да бъде събрано вземането, като част от фактическия състав на отговорността по чл. 19 ДОПК, както и предприемането на всички необходими процесуални действия за събиране на вземанията от основния длъжник, подлежи на доказване, тежестта за което е на приходната администрация. В случая нито се твърди, нито се установява, да са извършени такива действия във връзка с коментираното вземане по фактурата от 27.04.2021 г. Ето защо, следва да се приеме за основателно касационното оплакване на Ч., че по делото не е установена и доказана и една от предпоставките за ангажиране на отговорността й по чл. 19 ДОПК – причинната връзка между твърдените действия по скрито разпределение на печалбата (разпореждането със сумата от 30247,05 лв. от банковата сметка на дружеството без връзка с дейността му в периода 27.12.2020 г. – 01.04.2021 г.) и несъбираемостта на публичните задължения на «Ф и М -10» ЕООД. Затова неправилно е приетото от АС – Пазарджик, че именно разпореждането с паричната наличност на дружеството по банковата му сметка в «Обединена Българска банка» АД е пряката и непосредствена причина за невъзможността публичните задължения за бъдат разчетени с бюджета.

В този смисъл следва да се приеме, че отсъства релевантен информационен източник, от който да се установи, че приходната администрация е следвала поредността по чл. 20 ДОПК, за да пристъпи към реализиране на отговорността по реда на чл. 19 ДОПК на Ч.. По аргумент от чл. 170, ал. 1 АПК, във вр. с пар. 2 ДР ДОПК, тежестта на доказване на фактическите основания за ангажиране на отговорността по чл. 19 ДОПК, в това число на поредността по чл. 20 ДОПК, е на приходните органи, поради което последиците от недоказването им водят на извод за незаконосъобразност на РА и в тази част. Следователно, дължима е отмяната на обжалваното съдебно решение в частта, с която оспорването на Ч. срещу спорния РА е отхвърлено и тя е осъдена да заплати на НАП разноски, а като последица на това и отмяната на РА в тази част като незаконосъобразен.

Предвид изхода на спора по касационните жалби, на Ч. следва да се присъдят и сторените в производството пред Върховния административен съд разноски в размер общо на 36,23 евро за държавна такса за касационното оспорване. Предвид пререшаване на част от спора по същество от настоящата инстанция, дължимо е присъждането на Ч. и на разноските, сторени от нея за първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от жалбата й срещу РА с настоящия съдебен акт. В останалата част за разноските решението ще остане в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение