Решение № 229 от 20.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 3111/2015 г.

Решение № 229 от 20.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 3111/2015 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Дария Проданова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Постъпила е касационна жалба от [фирма] срещу въззивното Решение № 3123 от 11.05.2015 г. по гр. д. № 6422/2014 г. на Софийския градски съд с което е потвърдено Решение от 17.03.2014 г. по гр. д. № 45850/2013 г. на Софийския районен съд. Основанията за касиране на въззивния акт, въведени в жалбата са по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът се позовава на неправилна преценка относно последиците от отмяната по административен ред на Решение Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, което е довело до прилагане на материалния закон - чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Искането му е за касиране на въззивния акт и произнасяне по съществото на спора, като бъдат уважени предявените искове. Има искане за присъждане на разноски по представен списък по чл. 80 ГПК. Ответникът по касация [фирма] в представени по делото писмени бележки и чрез процесуалните си представители, изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че отмяната по административен ред на решението на КЕВР не рефлектира върху дължимостта на вече платената цена за достъп, при фактически осъществена възмездна услуга. Искането му е за потвърждаване на въззивния акт. Касационен контрол е допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - произнасяне от въззивния съд в противоречие със задължителна съдебна практика по въпроса: "Дали с отмяната от съда на индивидуален административен акт, който по силата на закона подлежи на предварително изпълнение, отпадат с обратна сила всички негови последици, все едно, че не е съществувал в правния мир, съответно отпада ли с обратна сила правното основание за извършване на престации, произтичащи от отменения индивидуален административен акт?". По отношение правния въпрос, обусловил касационния контрол има произнасяне по реда на чл. 290 ГПК от състави на ВКС, съставляващо задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС - Решение № 212 от 23.12.2015 г. по т. д. № 2956/2014 г. на I т. о., Решение № 155 от 11.01.2016 г. по т. д. № 2611/2014 г. на II т. о. и Решение № 157 от 11.01.2016 г. по т. д. № 3018/2014 г. на II т. о. Като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на основание чл. 290, ал. 2 ГПК на доводите по жалбата за касиране на въззивния акт, ВКС-Търговска колегия, състав на I т. о. приема следното: Производството по делото е по предявен от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 14720.93 лв. - получена на отпаднало основание цена за достъп на притежаваната от едноличното дружество-ищец фотоволтаична електроцентрала (Ф.) до електроразпределителната мрежа на ответника на периода м. 09.2012-м. 04.2013 г. и акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 82.15 лв., обезщетение за забава за връщане на посочената сума. Фактическите обстоятелства са били безспорни пред инстанциите по същество. Спорът по делото е дали заплатената от [фирма] на [фирма] сума в размер на 14803.08 лв. подлежи на връщане, като заплатена на отпаднало основание (чл. 55, ал. 1 ЗЗД). Сумата е формирана, като елемент от парична престация по сключен между страните договор за изкупуване на електрическа енергия. Спорният елемент е т. нар. "цена за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа", която подлежи на определяне по Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР, а сега КЕВР - ДВ бр. 17/06.03.2015 г.). За процесния период м. 09.2012-м. 04.2013 г., със свое Решение № Ц-33 ДКЕВР е определил временни цени за достъп и съобразно тях е било извършено плащането от [фирма] към [фирма], формиращо претендираната в процеса сума. Решение Ц-33 на ДКЕВР е било обжалвано по административен ред и с Решение № 4659 от 03.04.2013 г. под. по адм. д. № 13239/2012 г. на Върховния административен съд (ВАС), потвърдено с Решение № 8733/17.06.2013 г. по адм. д. № 6086/2013 г. на 5 чл. с-в на ВАС то е било отменено. За да отхвърли иска, СРС е приел, че отмяната от съда на индивидуален административен акт (Решение Ц-33 от 14.09.2012 г.) с който ДКЕВР е определил временни цени за достъп до електроразпределителните мрежи вкл. мрежата на [фирма], няма обратно действие. Като е счел въззивната жалба на [фирма] за неоснователна, съставът на СГС е потвърдил отхвърлителното решение на СРС, поради същите правни съображения. Мотивирал се е с това, че възмездността на осигуряването на достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи произтича от самия закон (ЗЕ), а не от решението на КЕВР, отменено по административен ред. Независимо, че отмяната има обратно действие, отпадането на правните последици на този акт със задна дата не води до отпадане на законоустановеното задължение на производителя на електрическа енергия да заплати за осигурения му от оператора на електропреносната и електроразпределителните мрежи достъп до мрежата. По отношение на тази цена (формираща размера на задължението), СГС е посочил, че след като няма данни тя да е несъответстваща на реалната стойност на осигурения достъп до електрическите мрежи, то и основанието за плащането и не е отпаднало пи смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Изложил е съображения по приложимостта на чл. 88, ал. 1 ЗЗД в смисъл, че действието на отменения административен акт отпада с обратна сила от административноправна гледна точка, но търговскоправните отношения между страните и разменените във връзка с тях престации запазват правната си валидност. По правния въпрос. Със своите актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, Върховният касационен съд прие, че съгласно чл. 177, ал. 1 АПК, Решения № 4083 от 25.III. 2013 г. по адм. д. № 12494/2012 г. ВАС и потвърждаващото го Решение № 8937 от 19.VI. 2013 г. по адм. д. № 6082/2013 г. на 5- чл. с-в на ВАС с което по административноправен ред е отменено Решение № Ц-33 от 14.11.2012 г. на ДКЕВР, има сила за страните по делото, но ако с него оспореният адм. акт бъде отменен или изменен, този съдебен акт има действие по отношение на всички (erga omnes) вкл. за търговскоправните им отношения. Съобразно практиката на Върховния административен съд - ТР № 2/27.06.2016 г. по тълк. д. № 2/2015 г. на I и II колегии, проявлението на конститутивното действие на съдебното решение за отмяна на индивидуалния административен акт се състои в отпадане на правните последици от издадения акт считано от момента на издаването му, т. е. има обратна сила. Становището на ВКС е, че отмяната на решение Ц-33 на ДКЕВР, имащо правната характеристика на индивидуален административен акт, води до отпадане на т. нар. "временни цени" за периода, предхождащ решението на ВАС. Поради обстоятелството, че макар и елемент от търговски договор, съдържащ белезите на търговска продажба по Гл. ХХII ТЗ, цената за достъп до електропреносната мрежа не подлежи на свободно договаряне от страните, а е предмет на административна регулация от ДКЕВР (каквато за периода липсва), то тя не може да бъде определена по правилата за други търговски сделки, напр. чл. 326, ал. 2 ТЗ. В този случай, платената от търговеца сума, съставляваща елемент от цената по сделката, подлежи на връщане. Становището на настоящия съдебен състав е, че макар достъпът да електропреносната мрежа да е бил фактически осъществен, то липсата на цена (административния елемент, подлежащ на определяне от държавен орган) не може да бъде определен от търговския/гражданския съд по тълкувателен път досежно размера и, като цена по търговска сделка под общия режим. Същевременно, в рамките на търговския спор, не може да бъде задължен държавния регулатор (КЕВР) да предприеме компенсаторни мерки за периода на липса на цени или да уреди завареното положение с друг свой административен акт. От отговора на правния въпрос произтича и преценката по съществото на спора - правилността на въззивния акт. Задължителната сила на решението на ВАС следва да бъде зачетена, тъй като спорът по настоящото дело е от обусловен от факта, че въз основа на отменения, невлязъл в сила индивидуален административен акт е било осъществено плащане от страна на [фирма] и именно дължимостта на това плащане подлежи на преценка от търговския съд. Това налага извода, че касационна жалба е основателна. За [фирма] е съществувало въведеното с чл. 84, ал. 2 ЗЕ задължение да сключи договор за достъп с оператора на електроразпределителната мрежа, в случая - [фирма] - Договор № 321 от 09.07.2012 г. Съобразно Решение № Ц-33/14.09.2012 г. 1 дружеството е следвало да заплаща цена за достъп за периода м. IХ. 2012 - м. VI. 2013 г. в размер на 221.29 лв./МВтч. Издадени са били 8 бр. помесечни фактури за дължимите суми в общ размер 14720.93 лв., като няма спор, че те са били заплатени от [фирма]. Последица от отмяната на решението на ДКЕВР е отпадането с обратна сила на основанието, на което ответникът плащанията по фактурите. Принципно правилно е становището на въззивния съд, че съобразно закона и договора, отношенията на страните по повод достъпа до електропреносната и електроразпределителната мрежа са уредени като възмездни. Неправилно е становището му, обаче, че при липсата на законово/административно регулирани цени за релевантния период, те следва да бъдат определяни съобразно посочените в отмененото решение на ДКЕВР с оглед липсата на възражения за адекватната стойност на услугата. Както бе посочено и по-горе, при безспорна липса на валидна цена за достъп за периода, остойностяването на услугата по каквито и да било цени (дори и такива за предходен период), съставлява определяне на цена по смисъла на чл. 326, ал. 2 ТЗ, което е недопустимо за цени определянето на които е под специален режим. Фактът, че действително е бил предоставен достъп и че този достъп би следвало да е възмезден, не създава правомощия на съда да определя цена, каквато е тезата и на ответника по касация. Липсата на предвидения в ЗЕ административноправен елемент за дължимата от ищцовото дружество цена за достъп до електроразпределителната и електропреносната мрежа и липсата на правна възможност тя да бъде определена по реда на общия закон, води до неоснователност на плащането и, а ако е платена - на отпадане на това основание. Поради изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 предл. 3 ГПК, въззивното решение ще следва да бъде касирано и ВКС се произнесе по съществото на спора, като уважи предявените обективно съединени искове. Искът с правно основание чл. 55, ал. 1 предл. 3 ЗЗД е основателен за сумата 14720.93 лв., а искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забавено плащане за периода 16.10.2013 - 04.11.2013 г. - за сумата 82.15 лв. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът ще следва да заплати на касатора-ищец направените по делото разноски, възлизащи на 4884.32 лв. общо за трите съдебни инстанции. Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на I т. о.