Решение № 99 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4659/2007 г.

Решение № 99 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4659/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла Димитрова Производството е по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /обн. Д. В., бр. 59/2007 г., в сила от 01.03.2008 г./, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.). Образувано е по касационни жалби на "М" О., гр. Я., ч. повереника си адв. С. К. от АК - Ямбол и "Д" О., гр. Я., ч. повереника си адв. Ж от АК-Ямбол, против въззивно решение № 121 от 08.06.2007 г., постановено по в. гр. д. № 119/2007 г. на Ямболския окръжен съд, с което е отменено решение № 1* от 25.01.2007 г. по гр. д. № 2113/2005 г. на Ямболския районен съд в частта му, с която е уважен предявения от "М" О. против "Д" О., иск с правно основание чл. 50 ЗЗД, за обезщетение за причинени вреди за сумата 7912 лв., като с обжалваното решение искът е отхвърлен за разликата над 1060 лв. до 7912 лв. Присъдени са деловодни разноски при условията на чл. 64, ал. 1 и ал. 2 ГПК (отм.). Оплакванията, развити в касационната жалба на ищеца са за неправилност на решението в отхвърлителната му част, поради нарушаване на материалния закон и съществени нарушения на процесуални правила, с искане за неговата отмяна и постановяване на решение, с което да бъде уважен иска за сумата над 1060 лв. до 7912 лв., ведно със законните последици. Ответникът по жалбата "Д" О., в писмен отговор по чл. 218г ГПК (отм.) оспорва същата и моли да бъде оставена без уважение като неоснователна. Оплакванията, развити в касационната жалба на ответника са за неправилност на решението в уважената му част, поради необоснованост, нарушаване на материалния закон и процесуалния закон, с искане за неговата отмяна и отхвърляне на иска изцяло, ведно със законните последици. Ответникът по жалбата "Мелница Р." О., не изразява становище по нея. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, обсъди доводите на жалбоподателите във връзка с изложените касационни основания и извърши проверка на данните по делото, с оглед изискванията на чл. 218а и сл. ГПК (отм.). Касационните жалби са депозирани в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество като цяло касационните жалби са неоснователни. Предявен е от "М" О. иск, с правно основание чл. 50 ЗЗД, за заплащане от "Д" О. на сумата 8090 лв., представляваща обезщетение за вреди, причинени от "кран козлови двуредов", собственост на ответника, който е паднал върху собствения на ищеца товарен бордови автомобил "ИФА" с Д. К. № У* и прикачено към него ремарке с Д. К. № У* като претендираната стойност на щетата е 2690 лв., както и сумата от 5400 лв., представляваща цена за платен наем на друг склад, поради невъзможност от използването на склада на ищеца вследствие падналия в неговия имот кран. С решение № 1* от 25.01.2007 г., постановено по гр. д. № 2113/2005 г. Ямболският районен съд е уважил иска за сумата от 7912 лв., като го е отхвърлил в останалата част до пълния предявен размер от 8090 лв. В тази отхвърлена част като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в законна сила. По жалба на ответника, с решение № 121 от 08.06.2007 г., постановено по в. гр. д. № 119/2007 г., Ямболският окръжен съд е отменил частично първоинстанционното решение в уважената част, за сумата над 1060 лв. до 7912 лв., като е приел, че собствената на ответника вещ е причинила щета на ищцовата вещ и след приспадане на получените суми от предадения на вторични суровини автомобил и стойността на неговия двигател, дължимото обезщетение е в размер на 1060 лв. Приел е също така, че договора за наем и платените от ищеца по него 5400 лв. като наемна цена на склад за зърно, не е в причинна връзка с падането на крана пред входа на процесния склад. Настоящият състав споделя извода на въззивния съд, че ответникът дължи обезщетение на ищеца, тъй като по делото е безспорно установено, че процесния "кран козлови" е собственост на ответника, че автомобилът "ИФА" и прикаченото към него ремарке са собственост на ищеца, както и че на 2/3.07.2005 г. процесният кран е паднал върху вещите на ищеца под въздействието на силен вятър и ги е увредил. От изслушаните свидетелски показания и приетите по делото СТЕ се установява, че към момента на възникване на щетата, кранът не е бил надлежно обезопасен, което е задължение на ответника, а вещите на ищеца са били увредени при условията на "тотална щета". Следователно, налице е правната възможност ищецът да търси отговорността за деликт на ответника по смисъла на чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, а не по чл. 50 ЗЗД. Характерно за увреждането по чл. 50 ЗЗД е, че то настъпва от проява на вещта, от нейните особености, свойства и качества, без да се въздейства върху самата вещ по начин, че да се използват особеностите й, водещи до увреждането. Обективната отговорност на собственика на вещта за произлезли от нея вреди настъпва и тогава, когато при използването на вещта не е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила. Когато е допуснато такова нарушение, деликатната отговорност е по чл. 45, съответно по чл. 49 ЗЗД. В разглеждания случай сред вероятните причини за настъпилите за ищеца вреди се сочи необезопасеността на процесния кран, собственост на ответника. Собственикът е този, който има задълженията по поддържане на вещта в изправно състояние. Следенето за изправността на вещта е свързано с наличие на техническа възможност за отстраняване на евентуална повреда, така че същата да бъде обезопасена. Липсата на дължимата грижа в това отношение представлява бездействие на касатора ответник, от което са последвали щети за ищеца. Това от своя страна е обстоятелство, обуславящо отговорността на собственика по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД. При така установеното положение позоваването на чл. 50 ЗЗД се явява неправилно. Тази разпоредба би имала приложение, ако отговорността на собственика се основава само на качества на вещта, каквато хипотеза в случая не е установена. В конкретния случай собственикът на вещта /касаторът ответник/ следва да носи отговорност поради проявено бездействие, допринесло за увреждането на имущество на ищеца. Макар въззивният съд да се е позовал на друга правна норма при определяне основанието за отговорност на касатора ответник за причинените щети на ищеца, това в крайна сметка не е повлияло на правилния краен извод по делото. Основният за спора въпрос относно източника на правоотношенията между страните е разрешен правилно и в този смисъл неточната правна квалификация не следва да се възприема като основание, водещо до касиране на обжалваното решение. Относно размера на обезщетението, правилно въззивният съд е приел, че при определянето на стойността на щетата, следва да се има предвид получената от ищеца сума при предаването на пострадалия товарен автомобил на вторични суровини. Правилно е приспадната от щетата и пазарната стойност на двигателя на автомобила в размер на 400 лв. Правилен е и изводът на въззивния съд, че не следва да се кредитират АТЕ на инж. М. М., имаща характера на частна такава и несъбрана по реда на ГПК (отм.), както и удостоверението на ЕТ "М" и ПКО № 1 от 17.01.2006 г., относно стойността на крана като отпадъчно желязо. Тези документи нямат изискваната от закона материална доказателствена сила, поради което правилно въззивният съд не ги е ценил като писмени доказателства. Правилен е и изводът на въззивния съд, че платената от ищеца по договор за наем на склад за зърно сума от 5 400 лв., не се явява вредоносен резултат като пряка и непосредствена последица от падането на крана, тъй като договорът за наем е бил сключен преди датата на увреждането, а за възникване на последното ищецът няма как да е знаел. В тази връзка неоснователно е релевираното възражение в касационната жалба на ищеца, че договорът за наем от 01.07.2005 г. е в сила, считано от 08.07.2005 г., предвид нотариалната му заверка от тази дата, т. е. същият се явява сключен след събитието, тъй като в случая нотариалното удостоверяване е без значение, предвид неформалния характер на наемния договор от една страна и от друга - пълната му доказателствена сила с оглед правилото на чл. 144 ГПК (отм.). По изложените съображения, настоящата инстанция намира, че дължимия размер на обезщетението от ответника на ищеца в резултат на непозволеното увреждане възлиза на сумата от 1060 лв., присъдена с въззивното решение, поради което последното като правилно, следва да бъде оставено в сила, а касационните жалби на страните като неоснователни, следва да бъдат оставени без уважение. При този изход на спора, на страните в касационното производство деловодни разноски за настоящата инстанция не следва да се присъждат но основание чл. 64 ГПК (отм.). По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1, ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,