Решение № 9192 от 26.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8827/2015 г.

ВАСVII отделение26.07.2016 г.докладчик Соня Янкулова

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 80 от 16.06.2015 г. на Административен съд, гр. Д., постановено по административно дело № 52/2015 г. ОСЪЖДА "Д. Ю. Т. Т." ЕООД, седалище и адрес на управление гр. В., бул. "М. Л." №... да заплати на О. Б., гр. Б., пл. "21 септември" № 6 300, 00 (триста) лева разноски по делото. РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Мотиви

Решение № 9192 от 26.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8827/2015 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на "Д. Ю. Т. Т." ЕООД, седалище и адрес на управление гр. В., бул. "М. Л." №... срещу Решение № 80 от 16.06.2015 г. на Административен съд, гр. Д., постановено по административно дело № 52/2015 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил искането на "Д. Ю. Т. Т." ЕООД за обявяване на нищожността на Акт за установяване на задължения по декларация № АУ000200 от 5.06.2014 г. на орган по приходите в О. Д., с който на дружеството за периода 1.01.-2009 г. - 31.12.2013 г. са установени задължения за данък върху недвижими имоти и такса за битови отпадъци в размер на 8 543, 14 лв. и лихви - 2 362, 37 лв.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че оспореният акт не е нищожен. Не отчел, че той съществено противоречи на материалния и процесуалния закон и е в нарушение на целта на закона. Не отчел, че към датата на издаване на акта не са били налице предпоставките на чл. 15, ал. 1 и чл. 64, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Актът бил издаден без органа да спази изискването на чл. 35 АПК, без да е спазен срока по чл. 57, ал. 1 АПК и въз основа на декларация, която била подадена три години по-рано. Това забавяне е съществено нарушение и противоречи на целта на закона. Излага доводи за характера на акта за установяване на задължения по декларация като декларативен, а не и като конститутивен акт, което не е отчетено от органа и от съда. Сочи, че съдът не изложил мотиви защо действително се дължат данъка и таксата и не е обсъдил възможните хипотези за това.

Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Д. И., Адвокатска колегия, гр. В..

Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Местни данъци и такси, хуманитарни и стопански дейности и бюджет, финанси и счетоводство" в О. Б., счита същата за неоснователна. Съдът правилно ценил доказателствата по делото и правилно приложил материалния закон. Изводът на съда, че са налице законовите предпоставки за издаване на Акт за установяване на задължения по декларация № АУ000200 от 05.06.2014 г. е правилен и обоснован. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът се представлява от юрисконсулт Г. Н..

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Извършената от съда проверка на оспорения акт е в съответствие с чл. 160, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Преценени са цялостно доказателствата по делото, изяснени са релевантните факти и обстоятелства по спора. Правилно съдът приел, че процесният акт не е нищожен, тъй като не са налице пороци водещи до нищожност. Решението следва да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

  1. "Д. Ю. Т. Т." ЕООД е собственик на застроен урегулиран поземлен имот с идентификатор 02508.2.385, находящ с във в. з. "Момчил", ул. "Ч." №..., гр. Б..
  1. На 8.07.2011 г. "Д. Ю. Т. Т." ЕООД подало декларация, вх. № 1068, по чл. 14 ЗМДТ.
  1. На 17.02.2009 г., със Заповед № 376, кметът на О. Б., на основание чл. 4, ал. 4 ЗМДТ определил служителите в общинската администрация, които да изпълняват правомощията на орган по приходите. Под № 3 в списъка фигурира И. И..
  1. На 5.06.2014 г. орган по приходите в О. Б. - И. И., издал Акт за установяване на задължения по декларация № АУ000200, с който установил задълженията на дружеството за периода 1.01.2009 г. - 31.12.2013 г. за данък върху недвижимите имот и за такса за битови отпадъци в размер на 8 543, 14 лв. и лихви - 2 362, 37 лв.
  1. На 18.09.2014 г. "Д. Ю. Т. Т." ЕООД оспорил пред съда Акт за установяване на задължения по декларация № АУ000200.
  1. На 2.10.2014 г., с Определение № 266, постановено по административно дело № 545/2014 г., съдът прекратил съдебното производство и изпратил жалбата по подведомственост на ръководителя на звеното за местни приходи в О. Б., тъй като не били налице предпоставките по чл. 156, ал. 1 ДОПК за разглеждане на жалбата от съда.
  1. На 16.12.2014 г., с Решение № 200Р, директорът на Дирекция "Местни данъци и такси, хуманитарни и стопански дейности и бюджет, финанси и счетоводство" в О. Б. оставил без разглеждане жалбата на "Д. Ю. Т. Т." ЕООД на основание чл. 147, ал. 1 ДОПК, поради просрочие.
  1. На 15.01.2015 г. "Д. Ю. Т. Т." ЕООД подал жалба в съда с искане да се обяви нищожността на Акт за установяване на задължения по декларация № АУ000200.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че Акт за установяване на задължения по декларация № АУ000200 не е нищожен. Издаден е от компетентен орган и в исканата от закона форма. Приел, че релевираните от дружеството доводи са относими за материалната законосъобразност на акта, но нямат отношение към въпроса за неговата валидност. С оглед на това направил извод за неоснователност на искането и го отхвърлил.

Този извод на съда е правилен.

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Доводите, които сочи в подкрепа на твърдяните пороци на съдебното решение са свързани с преценката на съда за липсата на пороци на акта, които да обосновават неговата нищожност.

Предмет на първоинстанционното съдебно производство е само валидността, не и законосъобразността на Акт № АУ000200. Този предмет на съдебното производство, който съдът правилно определил, предопределя и обхвата на съдебната проверка - само досежно пороци, които могат да обосноват нищожност, не и унищожаемост на акта.

За да бъде един административен акт нищожен е необходимо да страда от съществен, основен порок, който го лишава от същността му на властническо волеизявление, поради което не може да произведе целените правни последици.

Компетентността е властта, която законодателят е предоставил на органа да издаде един конкретен административен акт и чрез него да създаде или да признае права, съответно да създаде задължения. Липсата на компетентност за издаване на конкретния административен акт значи, че издаденият акт не е носител на държавната власт и поради това държавата не го признава като правно значим. Компетентността на всеки орган е определена в закон. В случая е безспорно, че компетентността на органа по приходите е установена в закон - чл. 107, ал. 3 ДОПК във вр. с чл. 4, ал. 1 ЗМДТ. Безспорно е също, че органът, издал акта, надлежно е определен от кмета на общината със заповед на основание чл. 4, ал. 4 и чл. 9б ЗМДТ като такъв. Следователно, както правилно приел и съдът, Акт № АУ000200 е издаден от компетентен орган.

Другият порок, който би могъл да бъде причина за нищожността на акта е нарушението на изискуемата форма. За да бъде налице нарушение на формата, трябва изискването за форма да бъде въведено в закон. Само тогава, когато законът поставя изискване за определена форма на акта, и тя не е спазена, ще е налице нищожност на акта, тъй като в този случай изискването за форма е условие за действителност (ad solemnitatem). Член 59, ал. 2 АПК във вр. с § 2 ДОПК изрично установява формата на административния акт и това е писмената форма. Писмената форма е външния начин на изразяване на акта. Безспорно е, че изискването за писмена форма в случая е спазено. Визираните в разпоредбата на чл. 59, ал. 2 АПК изисквания са изисквания към писмената форма, но самите те не са форма на акта, поради което наличието им в материализирания вид на акта има отношение към неговата редовност. Следва да се посочи, че липсата на разпоредителна част и на подпис на издателя на акта значи липса на акта. Същите в случая безспорно са налице.

Що се отнася до порока противоречие с материалноправни разпоредби, за да обоснове нищожност е необходимо предметното съдържание на разпореждането, което се съдържа в акта, да нарежда извършването на едно явно престъпление или явно невъзможни положения или да се основа на нищожен административен акт. От съдържанието на Акт № АУ000200 е видно, че той не съдържа такова разпореждане. Твърдяното от касатора нарушение на чл. 15, ал. 1 и на чл. 64, ал. 1 ЗМДТ би могло, при доказване, да обоснове незаконосъобразността на акта, но само в степен на унищожаемост. Що се отнася до доводите му за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила основани на чл. 35 и 57, ал. 1 АПК по никакъв начин нямат отношение към валидността на акта.

Следва също така да се има предвид, че Акт № АУ000200 е надлежно връчен на задълженото лице, то е имало правната възможност да го оспори в законово установения срок и в хода на съдебното производство да докаже липсата на материалноправни предпоставки за неговото издаване. Само и единствено процесуалното поведение на задълженото лице е причина да съществува в правния мир един незаконосъобразен акт, ако твърденията са верни, но всеки следва да носи последиците от собствената си преценка за начина на упражняване на предоставените му от законодателя субективни права.

За разграничаването на нищожността от унищожаемостта на един акт е важно да се установи съществува ли субект, който има компетентност да прави задължително волеизявление със съответния предмет. Щом съществува такъв субект, щом издаденият от него е в задължителната форма и с него не се налага явно престъпление актът може да бъде унищожаем, но не е нищожен. Доказателствата по делото и гореизложеното безспорно доказват, че такъв субект съществува и той има властта (компетентността) да направи задължително волеизявление с предмета по чл. 107, ал. 3 ДОПК, както и че актът е в исканата от закона писмена форма и не налага очевидно престъпление. Дали волеизявлението е направено при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона е извън предмета на първоинстанционното съдебно производство, тъй като това са пороци, които могат да обосноват унищожаемост, не и нищожност.

Видно от изложеното съдът правилно, точно и обосновано преценил липсата на пороци, които правят Акт № АУ000200 нищожен, поради което постановил правилно съдебно решение. Същото следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от делото, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 3 и 4 АПК и тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на Върховния административен съд по тълкувателно дело № 5/2009 г. съдът следва да осъди касатора да заплати на О. Б. - юридическото лице, в чиято структура се намира органът - ответник, направените по делото разноски. Същите, с оглед на осъщественото процесуално представителство от юрисконсулт са в размер на юрисконсултското възнаграждение. Размерът на възнаграждението съдът определя на 300, 00 лв. на основание чл. 8, ал. 2 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 във вр. с § 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

Цитирани разпоредби

2