Решение № 1370 от 30.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5853/2007 г.

Решение № 1370 от 30.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5853/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Бранислава Павлова Производството е по чл. 218а ал. 1 ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 3 ПЗР ГПК - обн., ДВ, бр. 59/2007 г., в сила от 01.03.2008 г. Б. Б. Д. е обжалвал въззивното решение на Софийски апелативен съд, 2 състав от 10.07.2007 г. по гр. д. № 1111/2006 г. Касационната жалба е подадена в срок и отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.), поради което е процесуално допустима. По подадената к. жалба Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: С решение № 298/05 от 23.02.2005 г. по гр.д. № 2662/2003 г. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение е оставил в сила обжалваното пред него въззивно решение на Софийския апелативен съд № 241 от 07.10.2003 г. по гр.д. № 706/2002 г., с което П. на Р. Б. е осъдена да заплати на Б. Б. Д. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв. на основание чл. 2, т. 1 и 2 ЗОДОВ и имуществени вреди 480.50 лв. поради задържане на лек автомобил. В частта за имуществени вреди от пропуснати ползи ВКС е обезсилил постановените решения и е върнал делото на първоинстанционния съд за отстраняване нередовността на исковата молба с излагане на фактически твърдения за характера на пропуснатата полза. При новото разглеждане на делото след оставянето на исковата молба без движение от въззивния съд с молба от 31.07.2006 г. ищецът е уточнил, че пропуснатите ползи се изразяват в невъзможността му да ползва автомобила за реализиране на доходи - транспортиране на селскостопанска продукция за продажба и извършване на разходи за заплащане за тази дейност на трети лица. В подкрепа на твърденията си ищецът е посочил гласни доказателства. След преценка на показанията на свидетелите въззивният съд е приел, че ищецът не е установил размера на пропуснатите ползи, поради което искът не може да бъде уважен. Решението е правилно като краен резултат по следните съображения: Отговорността по ЗОДОВ е деликтна и е специфично проявление на принципа за отговорност на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД /ТР 3/2004 г. на ВКС, ОСГК т. 6/. На обезщетяване съгласно чл. 4 ЗОДОВ подлежат всички имуществени и неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка от увреждането при осъществяване на фактическите състави на чл. 1 и 2 от закона. От субсидиарното приложение на гражданския закон, към който за неуредените случаи препраща § 1 от З. разпоредби на ЗОДОВ следва, че за обезщетяването на вредите ще важат общите правила на ЗЗД за непозволеното увреждане. Пропуснатите ползи като вид имуществени вреди, които подлежат на обезщетяване при непозволеното увреждане се състоят в неполучено сигурно увеличение на имуществото на увреденото лице. Доказването на тези вреди по правилото на чл. 127 ГПК (отм.) е в тежест на ищеца. Когато претендира обезщетение за пропуснати ползи той трябва да установи пред съда, че неговото имущество със сигурност би се увеличило ако не беше увреждането. За да се приеме, че е настъпила вреда от нереализирани доходи е необходимо увреденото лице да е развивало постоянна стопанска дейност. В случая свидетелят В е установил инцидентно реализиране на доходи от продажба на зеленчуци през 1997 г., поради което не може да се приеме, че вредите са били предвидими. Следователно искът не е доказан не само по размер, както е приел въззивния съд, а и по основание. С оглед на изложеното не са налице релевираните основания за отмяна на обжалваното решение по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) и то следва да бъде оставено в сила. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение