Решение № 8011 от 23.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2450/2020 г.

Решение № 8011 от 23.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2450/2020 г., IV о., докладчик съдията Красимир Кънчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от кмета на район "Люлин" при Столична община, подадена чрез К. Колев - упълномощен представител по чл. 32, т. 3, пр. 2 от ГПК вр. чл. 144 от АПК. Жалбата е срещу решение № 8010 от 16.12.2019 г., постановено по адм. дело № 10401/2019 г. от Административен съд София-град. С него по жалба на Н. Ангелова - лично и като законен представител на малолетния Е. С. е отменена заповед №РЛН19-РД48-16/09.08.2019 г. на кмета на район "Люлин" при Столична община, с която на основание чл. 65, ал. 1 и ал. 2 от ЗОС и чл. 34 от Наредба за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община /НРУУРОЖТСО, Наредбата/, е наредено да се изземе общинско жилище. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. С касационната жалба се твърди неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго решение, с което да бъде отхвърлена жалбата на Н. Ангелова. Ответникът – Н. Ангелова, чрез процесуалния си представител адв. Д. Михайлова, в открито съдебно заседание и с представени писмени бележки, оспорва жалбата като неоснователна. Моли съда да остави обжалваното съдебно решение в сила, както и да му присъди сторените по делото разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че административния съд не е допуснал нарушения съставляващи касационни основания за отмяна, като е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Производството пред Административен съд – София-град е било образувано по жалба на Н. Ангелова - лично и като законен представител на малолетния Е. С., срещу заповед №РЛН19-РД48-16/09.08.2019 г. на кмета на район "Люлин" при Столична община. С нея на основание чл. 65, ал. 1 и ал. 2 от ЗОС и чл. 34 от Наредба за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община /НРУУРОЖТСО, Наредбата/, е наредено да се изземе общинско жилище, подробно описано в заповедта. С обжалваното решение № 8010 от 16.12.2019 г. по адм. дело № 10401/2019 г. административният съд е отменил оспорваната заповед. За да постанови този резултат, е приел, че оспорената заповед е издадена от материално и териториално компетентния орган в кръга на предоставените му от нормата на чл. 65, ал. 1 от ЗОС правомощия, в предвидената от закона форма по чл. 59, ал. 2 от АПК. При издаването й е счел, че не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът обаче е счел, че при издаване на заповедта неправилно е приложен материалния закон. За да обоснове този извод административният съд е приел, че оспорващите не държат общинското жилище без правно основание. В тази насока първоинстанционният съд е приел, че оспорващите са били членовете на семейството на В. Стефанов, който е бил настанен в общинското жилище. Съдът е счел, че независимо от смъртта на последния, наемното правоотношение е продължило да действа на основание чл. 20, ал. 3 от НРУУРОЖТСО, съгласно която настанителната заповед има действие за всички членове от семейството (домакинството) на титуляра на настанителната заповед. При това положение съдът е приел, че за да се премине към принудителното изземване на имота, първо трябва да се отмени с влязъл в сила индивидуален административен акт наемното правоотношение, въз основа на което са държи имота, и едва тогава да се пристъпва към процедура по чл. 65 от ЗОС. Освен това административният съд е приел, че е допуснато нарушение на чл. 8 от Конвенцията за защита на човека и основните свободи (КЗПЧОС). За да обоснове този извод съдът е приел, че с оспорваната заповед жалбоподателите ще изгубят жилището си. Намесата на държавните власти е счел, че ще се отрази не само на "тяхното жилище", но и на техния личен и семеен живот. Намесата се считала за "необходима в едно демократично общество" за законна цел, ако отговаряла на "належаща обществена нужда" и по специално, ако е "пропорционална на преследвана законна цел". Затова при издаването на заповедта по чл. 65 от ЗОС, административният орган следвало да обсъди и да изложи мотиви, че за жалбоподателя и семейството му е "на разположение подходящо алтернативно настаняване", което в случая не било направено, което било в разрез с целта на закона. Обжалваното решение е правилно като краен резултат, със следните коригиращи мотиви: С обжалваното решение административният съд неправилно е приел от една страна "... Безспорно, че със смъртта на титуляра наеманото правоотношение с него се прекратява... ". А след това е изложил мотиви, че наемното правоотношение не е прекратено, това следвало това да стане с влязъл в сила индивидуален административен акт, и едва тогава да се пристъпва към процедура по чл. 65 от ЗОС. В действителност страна по наемното правоотношение е бил В. Стефанов и след неговата смърт наемното правоотношение е прекратено. Наемното правоотношение не може да бъде прекратено по отношение на касационните ответници Н. Ангелова и Е. С., тъй като те не са били страна по това правоотношение. Затова не е необходимо издаване на акт за това, както неправилно е приел административният съд. Но освен договор за наем в случая има и настанителна заповед №ЖН-04-35/06.06.2012 г. Независимо, че с нея се настанява в общинското жилище само В. Стефанов, според чл. 20, ал. 3 от НРУУРОЖТСО заповедта има действие за всички членове от семейството (домакинството) на титуляра на настанителната заповед. В случая това са касационният ответник Н. Ангелова (която е живеела на семейни начала с починалия В. Стефанов) и вторият касационен ответник Е. С. (който е техен син). Както и още едно дете на Н. Ангелова, неприпознато от починалия В. Стефанов, което е родено по време на настанителната заповед, но не е било страна в производството. Фактът, че касационните ответници Н. Ангелова и Е. С. са били членове от семейството (домакинството) на титуляра на настанителната заповед се установява безспорно от представената по делото декларация по НРУУРОЖТСО от 10.01.2014 г. на В. Стефанов. За този факт не е имало и спор по време на производството. Предвид изложеното в предходния абзац касационните ответници Н. Ангелова и Е. С. се ползват от чл. 20, ал. 3 от НРУУРОЖТСО като членове на семейството на лицето, настанено в общинското жилище. За да бъде иззето от тях общинското жилище по реда на чл. 65 от ЗОС, е необходимо да не се нарушава нормата на чл. 8 от КЗПЧОС, както правилно е приел първоинстанционният съд. Според т. 2 от тази разпоредба намесата на държавните власти в ползването на правото на зачитане на неговия личен и семеен живот и на неговото жилище, е недопустима - освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Както е посочено и от цитираното от административния съд решение от 24.04.2012 г. на ЕСПЧ по делото на Йорданова и други срещу България, по жалба № 25446/2006 г. (т. 117) "намесата се счита за "необходима в едно демократично общество" за законна цел, ако отговаря на "належаща обществена нужда" и по-специално, ако е пропорционална на преследваната законна цел. Доколкото е в правомощията на националните власти да направят първоначална оценка на необходимостта, крайната оценка дали причините за намесата са релевантни и достатъчни, остава предмет на оценка за съответствие с изискванията на Конвенцията от страна на съда. ". В случая не се установява "належаща обществена нужда", която да е пропорционална на преследваната законна цел по чл. 65 от ЗОС. Иначе казано, не се установява в случая да е налице обществена нужда за изземване на общинския имот от майка с две деца, които са били от семейството на настаненото лице, която обществена нужда да е по-важна и да преодолее правото на посочените лица да продължат да ползват общинското жилище. Последното се предоставя на лица с жилищни нужди, каквито в случая са налице за Н. Ангелова и двете й лица. Освен това общинското жилище е с жилищна площ от 14, 91 кв. м. и застроена площ 22, 06 кв. м. Изземването на общинското жилище от Н. Ангелова и двете й лица ще създаде нужда за удовлетворяване на техните жилищни нужди. Затова административният съд правилно е приел, че административният орган е следвало да обсъди и да изложи мотиви, че за жалбоподателя и семейството му е "на разположение подходящо алтернативно настаняване", в каквато насока са и цитираните решения на ЕСПЧ. По тези доводи обжалваното решение е съобразено с материалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационните жалби пороци. Затова то следва да бъде оставено в сила. Основателна се явява претенцията на адв. Д. Михайлова за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, тъй като на касационния ответник е оказана безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Същата е в размер на 500 лв. според чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Неоснователно е и искането на касационния ответник за присъждане на разноски, тъй като няма данни такива разноски да са направени в производството. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 на изр. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,