Решение № 10367 от 13.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4110/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Столична община, подадена чрез юрк. А. Константинов, против решение 7162 от 09.12.2020 г., постановено по адм. дело 13163/2019 г. по описа на Административен съд София-град, в частта му, с която е осъдена да заплати на Г. Янев обезщетение в размер на 200 лв. за претърпени неимуществени вреди, причинени му от отменен като незаконосъобразен административен акт принудителна административна мярка, изразяваща се в преместване на паркирано пътно превозно средство лек автомобил, наложена от полицай към ООП СДВР на 02.10.2018 г. Касаторът твърди, че решението е неправилно и необосновано, като посочва, че ищецът не е успял да докаже, че преживяното от него във връзка с преместването на автомобила, макар и неприятно, го е разстроило психически и че въобще е понесъл сериозни емоционални страдания и отрицателни преживявания. Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на иска. Претендират се разноски, евентуално, при неуважаване на касационната жалба, се посочва прекомерност на заплатения адвокатски хонорар. Ответната страна Г. Янев, чрез процесуалния си представител, с писмено становище и в съдебно заседание оспорва касационната жалба. Направено е искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Производството пред Административен съд София-град е образувано по искова молба на Г. Янев против Столична община, сектор Общинска полиция за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 20 лева (първоначално искът е бил предявен за сумата от 84 лева), както и за неимуществени вреди в размер на 1000 лева, претърпени в периода от 02.10.2018 г. до 08.07.2019 г., във връзка с отменена принудителна административна мярка преместване на паркирано пътно превозно средство лек автомобил, без знанието на неговия собственик, наложена от полицай към ООП СДВР. Имуществената вреда се изразява в заплатения от ищеца фиш за неправилно паркиране. Не е било спорно, че наложената ПАМ е била оспорена от ищеца пред Административен съд София град, който с решение 4736/08.07.2018 г., постановено по адм. дело 11134/2018 г. я отменил. Решението не е обжалвано и е влязло в законна сила на 02.08.2018 г. За изясняване на обстоятелствата по делото са събрани както писмени доказателства, така и устни такива от разпитан в съдебно заседание свидетел, който посочил, че наложената принудителна административна мярка се е отразила на психиката на ищеца, той е бил притеснен за дълъг период от време, като се чувствал несправедливо санкциониран, бил неспокоен и често говорил за случилото се. При така установените факти, съдът приел от правна страна, че искът за неимуществени вреди е доказан по основание, но не в пълния му предявен размер. По отношение на исковата молба в частта й за претендираните имуществени вреди съдът приел, че искът е неоснователен и съответно в тази му част той е отхвърлен. Първоинстанционният съд посочил, че исковата молба е насочена против надлежен ответник, поради което е процесуално допустима. Прието е, че по отношение на исковата претенция за неимуществени вреди са налице всички елементи на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред, претърпени от страна на Г. Янев неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с увреждането, в резултат на отмяната на незаконосъобразния административен акт. Позовавайки се на събраните доказателства, съдебната практика както на българския, така и на европейския съд, съдът приел, че ищецът действително е понесъл неимуществени вреди. Посочено е, че дори и да не са представени медицински документи за влошено здравословно състояние на Янев, причинено в резултат на незаконосъобразния ПАМ, то свидетелските показания са допустимо, относимо и достатъчно доказателствено средство за установяване на претърпени неимуществени вреди, доколкото несъмнено преместването на лек автомобил, без знанието на собственика му, безспорно е свързано с негативни преживявания и емоции в момента, в който лицето установява, че автомобилът му не се намира там, където е бил паркиран. При определяне размера на обезщетението съдът преценил понесените от ищеца неимуществени вреди, тяхната степен и интензитет, и съобразно чл. 52 ЗЗД приел, че справедливото обезщетение следва да е в размер на 200 лева. За разликата до пълния предявен размер от 1 000 лева за неимуществени вреди, както и за сумата от 20 лева за издадения на Янев фиш, претендирана като имуществена вреда, исковата претенция е отхвърлена от съда. В тази си част съдебното решение не е обжалвано и е влязло в законна сила. Обжалваното съдебно решение е правилно. Настоящият съдебен състав споделя изцяло извода на АССГ за наличие на всички елементи от фактическия състав на отговорността за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ налице е отменен с влязло в сила съдебно решение административен акт принудителна административна мярка, изразяваща се в преместване на паркирано пътно превозно средство лек автомобил, наложена от полицай към ООП СДВР. От преместването на лекия автомобил, ползван от ищеца, без негово знание, за Янев реално са настъпили неимуществени вреди, като същите се в пряка причинно-следствена връзка именно с отменения ПАМ. Правилно съдът е определил и размера на дължимото обезщетение за вреди. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи частично иска, съдът е приел, че той е основателен и доказан, въз основа на събраните доказателства, по които не се спори. Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстанция намира същия за правилно определен. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Според трайната съдебна практика по приложението на чл. 4 ЗОДОВ, както на гражданските съдилища, така и на административните такива, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума в най-пълна степен следва да компенсира вредите. Безспорно е, че в резултат на незаконосъобразно наложената ПАМ по отношение на Г. Янев са причинени неимуществени вреди, изразяващи се в силно безпокойство, притеснения, стрес, които емоции са напълно естествено следствие от факта на липсващия лек автомобил. Отделно от това, отношение в процесния случай има и обстоятелството, че с ищеца е била и неговата майка, която е със заболяване, по повод на което Янев е ползвал лекия автомобил бил е на преглед с майка си. Съответно, незнанието на това какво се е случило с автомобила, при субективна убеденост за правомерното му паркиране, както и липсата на възможност за придвижването на ищеца поради заболяването на майка му, води до отрицателно въздействие върху психическото и емоционалното състояние на Янев, което от своя страна му причинява неимуществени вреди. Налице са всички относими към ангажиране на отговорността на общината предпоставки, като определеното обезщетение в размер на 200 лева осъществява критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. По изложените съображения, касационната жалба се явява неоснователна. Съдебното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора разноски на касационния жалбоподател не се дължат. Следва да бъде уважено искането на процесуалния представител на ответната страна за присъждане на разноски. Същите са заявени в размер на 500 лева, представляващи заплатен в брой адвокатски хонорар, съгласно приложен на стр. 22 от делото Договор за правна защита и съдействие от 23.09.2021 г. От страна на процесуалния представител на касационния жалбоподател е направено възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар, което е основателно. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което, и съобразно чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 300 лева. С оглед изложеното и на основание чл. 221, ал.2 от АПК предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение