Решение № 16219 от 5.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10888/2013 г.

Решение № 16219 от 5.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10888/2013 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 1544 от 5.07.2013 г., постановено по адм. д. № 133/13 г. Административен съд - Пловдив, първо отделение, 14-ти състав, е отхвърлил жалбата на Николай Вълев Дончевски, в качеството му на ЕТ " Николай Дончевски" - гр. Смолян против ревизионен акт № 211203544/03.10.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с решение № 1554/19.12.2012 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. Пловдив, с който акт на жалбоподателя е отказано право на данъчен кредит в размер на 42 620,40 лв. и са начислени лихви в размер на 23 110,79 лв., като е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОУИ" - гр. Пловдив разноски по делото в размер на 1 765 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Николай Вълев Дончевски, в качеството му на ЕТ "Николай Дончевски" - гр. Смолян. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - Пловдив е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В допълнителна молба от 13.02.2013 г. са изложени съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд Пловдив и да реши спора по същество, като отмени обжалвания ревизионен акт. Претендира присъждане на разноски. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" /сега Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"/ - гр. Пловдив чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд Пловдив е отхвърлил жалбата на Николай Вълев Дончевски, в качеството му на ЕТ "Николай Дончевски - гр. Смолян против ревизионен акт № 211203544/3.10.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с решение № 1554/19.12.2012 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. Пловдив, с който акт на жалбоподателя е отказано право на данъчен кредит в размер на 42 620,40 лв. и са начислени лихви в размер на 23 110,79 лв. Съдът е описал извършените процесуални действия по време на ревизията, основанията на органа по приходите за непризнаване на право на данъчен кредит по фактурите на тримата доставчици "Венис трейд" - ЕООД, "Нико фор ник мениджмънт"-ЕООД и "Супрема трейд" - ЕООД. Възпроизведени са подробно и събраните в хода на съдебното производство доказателства, в това число заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводно експертиза, и показанията на разпитания в съдебно заседание свидетел Димо Трочков. След това съдът е пристъпил към разглеждане на материалната законосъобразност на ревизионния акт. На първо място съдът е обосновал извода си за законосъобразност на акта с тълкуване на съответните материални разпоредби от Директива 2006/112/ЕО и ЗДДС, които изискват за възникване на право на данъчен кредит да е налице реална доставка на стока. Предвид характера на доставяните стоки като родово определени е посочено, че от страна на жалбоподателя не са ангажирани доказателства, от които безспорно да се установи прехвърляне на собствеността върху строителните материали, посочени в процесните фактури, както и тяхното транспортиране и предаване. Представените като доказателства ЧМР са коментирани в смисъл, че те също не доказват транспортиране на стоките, тъй като в тях не е отбелязан получател на стоките с подпис и печат на лицето, както и не става ясно връзката им с дружествата, издали спорните фактури. Съдът не е кредитирал представените кантарни бележки, като не е споделил съображенията на жалбоподателя, че става въпрос за техническа грешка при изписване на годината на издаване. По отношение на показанията на разпитания свидетел са изложени мотиви, че показанията му се кредитират относно това с каква дейност се е занимавал при жалбоподателя, както и за това, че понякога са му били оставяни фактури за доставени стоки, но не и относно показанията му кога точно са доставени стоки от Гърция. На отделен ред е обсъден въпросът за разпределението на доказателствената тежест в процеса и че жалбоподателят е този, който следва да ангажира надлежни доказателства, установяващи реалност на доставките по процесните фактури. Решаващият съд е кредитирал частта от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, потвърждаваща и констатациите на РА, че воденото от търговеца счетоводство е редовно, но и относно частта, установяваща количествата стоки от типа на процесните, тъй като няма извършено изследване в тази част и няма ангажирани доказателства и от жалбоподателя. Посочено е и това, че по делото не са ангажирани убедителни доказателства за извършена последваща реализация на процесните стоки, аналитична отчетност за тяхното изразходване и влагане в извършваните дейности, което е още едно доказателства, че не е доказано придобиване на стоките. На последно място е обсъден и въпросът за липсата на доказателства за транспортирането на стоките, а предвид на техния характер и обем тяхното предаване на получателя предполага и извършване на транспорт, като този факт не може да бъде доказан само с притежаването на фактура за извършен транспорт. На база на гореизложеното е направен краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт. Решението на Административен съд - Пловдив е правилно и законосъобразно. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Същите ще бъдат разгледани по реда на тяхното излагане. Първата основна група оплаквания са за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В тази насока се излагат доводи, че съдът неправилно не е кредитирал всички ангажираните от страната доказателства, които установяват по несъмнен начин реалността на извършените доставки, че не е съобразен характера на рисковия характер на подобен род доставки и че търговецът не може да бъде държан отговорен за поведението на своите доставчици, че липсва произнасяне по всички наведени в жалбата оплаквания. Направените възражения са неоснователни. Видно от данните по делото, първоинстанционният съд е обсъдил всички ангажирани от страната доказателства и е обосновал изводите си защо и в кои части кредитира, съответно не кредитира показанията на свидетеля и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза. Изложените в тази насока мотиви са логически обосновани и се споделят от настоящата съдебна инстанция, тъй като са съобразени с процесуалните правила и при съобразяване на всички факти и обстоятелства по делото. Обстоятелството, че доставките на материали за изготвяне на арматура се извършва от "рискови" дружества не променя по никакъв начин изисквания за възникване на право на данъчен кредит за доставки на стоки и след като при изборът на доставчици търговецът е воден единствено от материалния си интерес, той следва да понесе неблагоприятните последици при недоказване на факта на реалност на доставките. Това че съдът не е обсъдил доводите на страната, че някой от доставчиците са представили доказателства за доставките, за което имало доказателства по други административни дела, не може да бъде разглеждано като съществено процесуално нарушение, тъй като индицията за представяне на доказателства по други дела не е равна на представяне на доказателство за доставката в настоящето производство. Не могат да бъдат споделени и оплакванията на касатора за допуснато нарушение на материалния закон, обосновано и с несъобразяване на практиката на СЕС по тълкуването на закона. Необходимостта от установяване на реално осъществяване на доставката изрично е подчертана от СЕС в тълкувателно приложимото Решението по дело С-285/11 г., в т. 31 от което е посочено, че "за да се установи, че е налице правото на приспадане на данъчен кредит, следва да се провери дали доставките са били реално осъществени." Тези мотиви не са в колизия с тълкуванията, дадени с Решението на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11, тъй като разрешенията по него се отнасят до различен фактически състав, при който обективното осъществяване на доставката е установено. Поради това неоснователни са наведените в тази връзка от касатора доводи и те не опровергават правилността на извода на съда, че при липса на доказателства за прехвърляне на правото на собственост върху стоката не е доказано реалното извършване на пряката доставка. Ето защо, данъкът по нея е неправомерно начислен и по аргумент от чл. 70, ал. 5 от ЗДДС за касатора не е възникнало право на приспадане на данъчен кредит по нея. В конкретния случай и тримата доставчици не са намерени на деклариран данъчен адрес по време на ревизията и не са представени доказателства за извършените доставки, т. е. правото на данъчен кредит не е отказано поради ненамиране на предходни доставчици или поради недоказан произход на стоката, поради което доводите на касатора в тази насока не следва да бъдат обсъждани. По същите причини не следва да бъда се обсъждат и аргументите, свързани с приложението на нормата на чл. 177 от ЗДДС, тъй като и самият жалбоподател посочва, че няма позоваване на нея от приходния орган. В случая не става и въпрос за ангажиране на отговорността на ревизираното лице поради поведението на неговите доставчици, а за непризнаване на право на данъчен кредит поради недоказване на реалността на извършените доставки. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че постановеното решение на Административен съд - гр. Пловдив не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на ответната по касация дирекция юрисконсулско възнаграждение в размер на 1764,62 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,