Решение № 222 от 25.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 110/2012 г.

Решение № 222 от 25.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 110/2012 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационните жалби на страните по делото против въззивното решение от 20.01.2009 г. по гр. д. № 506/2005 г. на Добричкия окръжен съд, както следва: ищците Я. Д. М., чрез адв. Е., М. И. К., Т. Д. А., И. Д. А. и Е. Д. П., чрез пълномощника им адв. Ж., го обжалват в частта, с която е отхвърлен иска им против [фирма] за имот УПИ * в кв. 16, идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], както и в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска им и против М. К. за имот УПИ * в кв. 31, идентификатор * по кадастралната карта на града. Считат, че за преценката за наличие на законно построена сграда към 1.03.91 г. в първия имот е ирелевантно последващото й узаконяване, поради което и не е налице пречката по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху него, а по отношение на втория имот поддържат неправилно приложение на чл. 18з, ал. 3, изр. 2 ППЗСПЗЗ с оглед липсата на идентичност между придобития по замяната по ЗТПС имот с този на техния наследодател, представляващ сега спорния имот. Ищците обжалват и допълнителното въззивно решение от 18.02.2011 г., с което въззивният съд е отменил по тяхна въззивна жалба първоинстанционното решение и вместо това е отхвърлил исковете им и по отношение на други ответници и за други имоти, като с това е влошил тяхното положение поради това, че тези искове са били уважени от първоинстанционния съд, при условията на чл. 10б ЗСПЗЗ. Въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са уважени исковете по отношение на УПИ * в кв. 16 и * в кв. 17 е обжалвано от ответниците Л. М. М. и П. М. М. /Г./, чрез адв. С., и от Г. М. Д., Р. Д. Д., И. М. М., Т. Г. Д., Д. М. Д. и Г. М. Д. с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и с искане за отмяната му и вместо това и тези искове бъдат отхвърлени. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационните жалби са допустими, като подадени от страните по делото в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 191 от 23.03.2012 г. на ВКС. В него е прието, че произнасянето по въпроса за приложението на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ в контекста на материалноправната легитимация на ищците, претендиращи признаване право на възстановяване на собствеността в стари реални граници на земеделската земя, собственост на техния наследодател, и компетентността на поземлената комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи обосновава извод за допускане на касационното обжалване при съществуващата вероятност обжалваното решение да е недопустимо при липса на мотиви за материалната легитимация на ищците по предявените обективно и субективно съединени искове за собственост, съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел, че в част от имотите към 1.03.91 г. не е налице законно строителство, поради което и уважил по отношение на тях исковете на ищците, претендиращи да са собственици като наследници на бившия им собственик Н. Ш., легитимирайки се с нот. акт от 1951 г. За останалите спорни имоти е налице пречката по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, поради което и исковете за собственост са намерени за неоснователни. Не е било спорно по делото, че имотите, предмет на съединените за общо разглеждане искове, конкретизирани с допълнителни молби по делото, са били земеделски земи, включени впоследствие /1985 г./ в регулационния план и върху които държавата, респ. общината е отстъпвала право на ползване, право на строеж и продавала в годините на трети лица. Това е било допустимо с оглед предназначението на имотите за задоволяване на потребности и нужди на населението, съгласно съществувалата тогава нормативна уредба и данните по делото за отчуждаване на имотите на Н. Ш. по реда на чл. 12, ал. 2 ЗСГ (отм.). С помощта на заключенията на приетите технически експертизи е установена идентичността между притежаваните от наследодателя на ищците два имота и сега съществуващите урегулирани поземлени имоти, които са и застроени, включително и след влизане в сила на ЗСПЗЗ е продължил процесът по застрояване. В съдебната практика, вкл. и задължителна такава, се приема, че на възстановяване по ЗСПЗЗ подлежат земеделските земи, включени по-късно в регулацията, ако не са застроени или няма друга нормативно предвидена пречка за това. Разяснен в практиката е и въпросът за характера на имота като земеделски, т. е подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ с оглед критериите в чл. 2 с. з. относно приложното поле на реституционния закон, като в разпоредбата на чл. 10 законодателят е определил кои имоти подлежат на възстановяване в зависимост от различните хипотези към момента на колективизацията /Р 765 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 1987/2009 г. I г. о. ВКС/. Ищците са основавали претенцията си да са собственици на двата земеделски имота на наследодателя им, за които сега са отредени спорните УПИ, именно на притежаваното от тях право на възстановяване на собствеността в реални граници, като са се легитимирали с решението на поземлената комисия, [населено място] № 60 от 1.12.1998 г. по образуваната преписка № 32/92 г. по подадено от една от наследниците на Н. Ш. заявление. Следователно, спорът между страните е за собствеността на тези поземлени имоти към настоящия момент, към който ищците, за да установят твърдението си, че са собственици в конкуренцията с правата, противопоставящи им се от ответниците, следва да се легитимират с решение на административния орган, натоварен по закон с възстановяване на собствеността върху земеделските земи - поземлената комисия, сега О.. ЗСПЗЗ регламентира изрична процедура по възстановяване на собствеността при наличие на определени предпоставки и предвижда различни способи за възстановяване на собствеността, но във всички случаи компетентността за признаване правото на възстановяване е на този административен орган, който решава въпроса за реституцията на земеделската земя на бившия собственик или на наследниците му. В този смисъл е и постоянната съдебна практика, в т.ч. и задължителната такава, по приложението на този закон по въпроса за легитимацията на ищеца по предявен иск за собственост на възстановения /в една завършена процедура/ имот. /Р № 248 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 58/2009 г. на II г. о. на ВКС/. В настоящия случай ищците се легитимират за собственици само на един от имотите, предмет на касационното производство, с решението на поземлената комисия - парцел * в кв. 17 с площ 0.570 дка, за който правото им на възстановяване е признато в стари реални граници. Установено е по делото, че отстъпеното право на строеж от 1986 г. на първоначалния ответник М. Д., починал в хода на производството, не е реализирано и към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ не е започнал строеж, поради което и по отношение на този имот не е налице пречката по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. Предявеният иск за собствеността на този имот правилно е уважен, тъй като ищците се легитимират като собственици по наследство и възстановяване по ЗСПЗЗ на правото на собственост в стари реални граници, а оплакванията на касаторите, наследници на М. Д. са неоснователни - по делото е установено по несъмнен начин, че в имота не е налице построена към 1.03.91 г. сграда, нито строежът е бил започнал, и имотът подлежи на реституция по ЗСПЗЗ. С решението на поземлената комисия от 1993 г. е постановен отказ да се възстанови собствеността върху останалите имоти, предмет на касационното производство, поради наличието на пречки за това, и този отказ е бил потвърден в съдебното производство по обжалването му, т.е. осъществен е пряк съдебен контрол с решението от 6.02.97 г. по адм. д. № 415/94 г. на Балчишкия районен съд. При това положение ищците не могат да се легитимират в настоящето исково производство като собственици на тези имоти, за които е постановен отказ да се признае право на възстановяване, на основание реституция по ЗСПЗЗ и само поради това исковете им са неоснователни. Поради тези съображения въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете за имотите с постановен отказ на поземлената комисия и в частта, с която е уважен предявения иск против Г. М. Д., Р. Д. Д., И. М. М., Т. Г. Д., Д. М. Д. и Г. М. Д. за имот * в кв. 17, за който е възстановена собствеността с решението на поземлената комисия, е правилно и следва да се остави в сила. В останалата му част, с която е уважен иска против касаторите Л. М. М. и П. М. М. за имот УПИ * в кв. 16 същото е неправилно, поради което следва да се отмени и вместо това се постанови друго, с което този иск бъде отхвърлен. За този имот ищците не притежават материалноправна легитимация като собственици на поддържаното основание, тъй като е налице влязъл в сила отказ да се признае правото им на възстановяване. По отношение обжалваното от ищците допълнително решение на въззивния съд, касационната им жалба е основателна. Съгласно правомощията на въззивния съд същият следва да се произнесе по допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част - чл. 269 ГПК, и да се произнесе по същество при валидно и допустимо първоинстанционно решение. По отменения ГПК, по реда на който се разглежда делото, аргумент в тази насока е чл. 209, ал. 1 ГПК (отм.). Първоинстанционното решение в тази му част /предмет на допълнителното въззивно решение/ е било в полза на ищците, една от които - Я. М. го е обжалвала, и при липса на въззивна жалба от ответниците положението на ищците е влошено - отменено е решението като неправилно и вместо това исковете са отхвърлени. Въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение на правилото на чл. 208, ал. 2 ГПК (отм.), /сега чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК/, поради което и допълнителното въззивно решение следва да се отмени и в тази част делото се върне на въззивния съд за преценка допустимостта на обжалваното пред него решение на районния съд в тази му част /за което се съдържат впрочем данни в мотивите на въззивния акт/. С оглед изхода на настоящето производство следва да се присъдят претендираните от Л. М. и П. М. /Г./ разноски в размер на 4 125 лв., съгласно представения списък по чл. 80 ГПК и данните по делото за направените от тях такива в цялото производство по делото. Разноски в полза на ищците, касатори не се присъждат, тъй като не е направено искане. По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК Върховният касационен съд, II г. о. в настоящият състав