Решение № 225 от 28.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 631/2010 г.

Решение № 225 от 28.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 631/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Мария Славчева Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. С., действащ като едноличен търговец с фирма "С.-С. С." - П. срещу въззивно решение № 39 от 14.03.2009 г. по гр. д. № 2/2009 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 1293 от 24.07.2008 г. по гр. д. № 2383/2006 г. на Пловдивския окръжен съд. С последното е уважен предявения от М. М. М. срещу касатора иск с правно основание чл. 82 във вр. с чл. 79 ЗЗД за сумата 5 539.83 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от забавата в изпълнението на договор за строителство от 12.05.2004 г. в размер на месечния пазарен наем за собственото му жилище. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по приложението на чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.), като в противоречие с цитираните и приложени от него Решение № 1045 от 03.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3267/2007 г. на I г. о. и Решение № 156 от 08.12.1994 г. на ВКС по гр. д. № 230/1994 г. на V г. о. не е зачел настъпилите в хода на процеса юридически факти, от значение за спорното право и поради това решението му не отразява действителното правно положение. Счита, че неправилното приложение на разпоредбата на чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.) е довело до отхвърляне на макар и преждевременно предявеното му насрещно вземане, което според Определение от 15.11.2007 г. по ч. гр. д. № 1134/2007 г. на ВТОС следва да бъде уважено, щом то е станало изискуемо в течение на процеса. Ответникът по касация М. М. М. не е изразил становище по наведените с касационната жалба отменителни основания. С определение № 452 от 15.07.2010 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част поради разрешения в противоречие с практиката на ВКС въпрос относно предпоставките за допускане на съдебна компенсация. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на касатора във връзка с инвокираните касационни основания и данните по делото и извърши проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното: Предмет на делото е предявения от М. М. М. срещу касатора иск с правно основание чл. 82 във вр. с чл. 79 ЗЗД за сумата 13 400 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от забавата в изпълнението на договор за строителство от 12.05.2004 г., изразяващи се в неполучения месечен пазарен наем за собственото му жилище за периода 01.10.2004 г. до 01.09.2006 г. С обжалваното решение въззивният съд отказал да извърши съдебна компенсация между приетото за доказано вземане на ищеца в размер на 5 539.83 лв. с насрещното вземане на ответника за сумата 3 124 евро, заявено като стойност на 6-та, 7-ма и 8-ма вноска от цената по договора, като изложил съображения, че между страните е налице спор по отношение на платените по него суми. Ищецът в исковата си молба твърдял, че от договореното възнаграждение в размер на 13 500 евро заплатил 8 076 евро, докато според ответника платената от възложителя сума била в размер на 7 676 евро. Прието е освен това, че макар да няма спор, че в хода на процеса договорът е изпълнен и обектът предаден на собственика, то това обстоятелство е настъпило извън въведения с исковата молба период, като наред с това не било доказано дали към момента на разглеждане на отношенията между страните ответникът, сега касатор е имал вземане в предявения чрез възражението размер. Касационната жалба е основателна. Според разбирането на въззивния съд съдебна компенсация е възможна само при едновременно съществуване на двете насрещни вземания към момента на предявяване на иска. Това разбиране не е в съгласие с чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.), аналогичен на чл. 298, ал. 4 от сега действащия ГПК, който допуска решението да влезе в сила и по отношение направените възражения за подобрения и прехващания. Прихващането в материалноправен аспект, като способ за погасяване на задължения е регламентирано в чл. 103, ал. 1 ЗЗД, съгласно който когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. В този случай насрещните вземания се погасяват до размера на по-малкото към момента, в който условията за прихващане са били налице, а не към датата на компенсационното волеизявление. От гледна точка на процесуалното право евентуалното възражение за прихващане е процесуално действие за защита срещу иска, при което за разлика от материалноправното възражение, съдебната компенсация погасява насрещните вземания занапред. Поради това без значение за допустимостта му е дали компенсационното правоотношение е настъпило преди или след предявяването на иска, тъй като ефектът на прихващането ще се прояви след установяване с влязло в сила решение на съществуването на насрещните вземания и на тяхната изискуемост - чл. 298, ал. 4 ГПК, аналогичен на чл. 221 ГПК (отм.). Правните последици на възражението за съдебно прихващане са аналогични на насрещния иск, тъй като и при двата процесуални способа се формира сила на присъдено нещо по заявеното с тях спорно право. А след като меродавният момент за възникването й е денят, в който са приключили устните състезания, което задължава съда при постановяване на решението си да вземе предвид всички релевантни за спорното право факти, настъпили след предявяване на иска (чл. 188, ал. 3 ГПК), то следва извода, че съдебният акт трябва да зачете и настъпилата в хода на делото изискуемост на насрещното вземане, независимо дали то е въведено като предмет на насрещния иск или е предявено с възражението за прихващане. Въз основа на изложеното по въпроса, поради който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема, че въззивният съд не е провел разлика между материалното и процесуалното възражение за прихващане, която се изразява в допустимостта и основателността на съдебната компенсация не само с неликвидно, но и с неизискуемо към момента на компенсационното изявление насрещно вземане, щом като материалноправните предпоставки за извършването й са настъпили преди приключване на устните състезания. В посочения смисъл е и константната съдебна практика по поставения в определението по чл. 288 ГПК въпрос, в противоречие с която е даденото по него разрешение от въззивният съд. Това налага да се отмени решението му и поради отсъствието на необходимост от извършването на нови съдопроизводствени действия, съобразно правомощията на касационния съд по чл. 293, ал. 2 ГПК спорът следва да се реши по същество от настоящата инстанция. В разглеждания случай предявеното с възражението за прихващане вземане на ответника в размер на 3 124 евро е основано на договора за строителство на процесния апартамент, цената по който възлиза на 13 500 евро, платима на 10 равни вноски по 1 350 евро всяка, съобразени с конкретно извършени поетапни работи. Насрещното вземане включва стойността на 6-та, 7-ма и 8-ма вноска, намалена с платените от ищеца 926 евро за шести етап от строителството. Настоящият състав приема, че между страните липсва спор относно неплатената част от цената на жилището. Според твърденията в исковата молба ищецът е заплатил 8 076 евро, а според ответника платената по договора сума възлиза на 8 602 евро (вж. с. з. на 06.11.2006 г.), включваща стойността на пет пълни вноски, както и 926 евро от шестата вноска. В хода на процеса договорът е изпълнен и за жилищния обект е издадено Разрешение за ползване ДК-07-256 от 21.12.2007 г., от който момент вземането на ответника за неплатената част от договорната цена е станало изискуемо. А след като това е така, то следва, че изискуемо е станало и по-малкото му по размер насрещно вземане, предмет на възражението за прихващане. Освен че е установено по основание, то е определяемо по размер. С чл. 29 от Закона за БНБ официалният валутен курс на лева към еврото е фиксиран на 1,95583 лв. Конвертирано по този курс, насрещното вземане на ответника възлиза на 6 110 лв., в който размер то е ликвидно и изискуемо, следователно и годно за компенсиране с вземането на ищеца за сумата 5 539.83 лв., произтичащо от същия договор. Като е приел противното, въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК да се постанови друго, с което предявеният иск по чл. 82 във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД в размер на 5 539.83 лв. се отхвърли като погасен чрез възражение за прихващане със сумата 6 110 лв. С оглед този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК на ответника следва да се присъдят 3 214 лв. съдебни разноски за всички инстанции. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение