Решение № 13527 от 11.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11578/2018 г.
ВАСV отделение11.10.2019 г.докладчик Тинка Косева
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4308/26.06.2018 г. по адм. д. № 3657/2018 г. по описа на Административен съд – София - град. ОСЪЖДА В. Младенов от [населено място], [адрес] за заплати на Изпълнителна агенция по горите разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 13527 от 11.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11578/2018 г., V о., докладчик съдията Тинка Косева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба на В. Младенов чрез процесуален представител, против решение № 4308/26.06.2018 г. по адм. д. № 3657/2018 г. по описа на АССГ, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 132/16.02.2018 г., на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по горите, с която Младенов е отписан от публичния регистър на физическите лица за упражняване на лесовъдска практика. Иска отмяна на решението и уважаване на жалбата му с доводи, че съдът неправилно е тълкувал хипотезата на правната норма на чл. 239, ал. 1, т. 4 от Закона за горите (ЗГ). Поддържа доводи за необоснованост и поставяне на решението в противоречие с материалния закон. Претендира разноски. Ответната страна изпълнителният директор на ИА по горите, чрез процесуален представител в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна. Прави възражение за прекомерност и недоказаност на претендираните от касационния жалбоподател разноски. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С решение № 4308/26.06.2018 г. по адм. д. № 3657/2018 г. по описа на АССГ е отхвърлена жалбата на касационния жалбоподател против заповед № 132/16.02.2018 г. на ИД на ИАГ, с която на основание чл. 239, ал. 1, т. 4 от Закона за горите е отписан от публичния регистър на физически лица за упражняване на лесовъдска практика и е обявено за невалидно удостоверение № 447-1/26.03.2012 г., ведно с всички права произтичащи от него. За да постанови оспореното решение, АССГ е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма и съдържа фактическите и правни основания за издаването й, като не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е счел, че обжалвания административен акт е издаден в съответствие с приложимите материално правни разпоредби. Решението е правилно и следва да се остави в сила. Жалбоподателят е вписан в публичния регистър към ИАГ по чл. 235 от Закона за горите за упражняване на лесовъдска практика, която включва посочените в чл. 233 от ЗГ дейности и има удостоверение № 447-1/26.03.2012 г. От приетите по делото писмени доказателства се установява, че към датата на издаване на оспорената заповед жалбоподателят е бил осъден, на основание чл. 235, ал. 3, т. 3 във вр. ал. 1 от НК и чл. 54 от НК, с влязла в сила на 10.07.2017 г. присъда от 16.01.2017 г. на СОС, постановена по в. н. о. х. дело № 932/2016 г., с която е признат за виновен за това, че на 09.10.2013 г. в землището на с. Очуша, Софийска област, от Държавен горски фонд на ТП ДГС - Костенец, без редовно писмено позволително и чрез използване на неистински документи - два броя превозни билета, извозил 18. 5 пр. куб. м дърва от дървесен вид "дъб" на стойност от 621. 97 лева, посредством МПС марка "ЗИЛ", модел "131", с рег. ****, управлявано от Л. Петров. Правилно съдът е приел, че като е осъден за извозване без редовно писмено позволително на дървесина, жалбоподателят попада в хипотезата на чл. 239, ал. 1, т. 4 от ЗГ. В тази връзка са неоснователни наведените от жалбоподателя доводи, че формата на изпълнителното деяние по чл. 235, ал. 1 от НК е различна от извозването, включително в понятието "добив". Разпоредбата на чл. 236 от ЗГ изисква лицата, които се вписват в публичния регистър за упражняване на лесовъдска практика да не са осъждани с влязла в сила присъда за престъпление, извършено при осъществяване на някоя от дейностите по чл. 233, ал. 1. В случая присъдата е влязла в сила след вписване на касационния жалбоподател в публичния регистър за упражняване на лесовъдска практика. Законодателят е уредил в чл. 239, ал. 1 основания, при наличието на които физическо лице, вписано в регистъра за упражняване на лесовъдска практика, се отписва. Съгласно чл. 239, ал. 1, т. 4 от ЗГ когато с влязла в сила присъда лицето е осъдено за престъпление, извършено при упражняване на дейността, за която е регистрирано, то се отписва от регистъра. Основанието не поставя изискване престъплението да е извършено след регистрацията, а да е извършено при упражняване на някоя от дейностите по чл. 233, ал. 1 от ЗГ. В случая е безспорно, че осъдителната присъда на касатора е постановена във връзка с осъществявана от него дейност, за която е вписан в публичния регистър по Закона за горите. Съгласно даденото в пар. 1, т. 21 от ДР на ЗГ определение за добив на дървесина, добивът е сеч и извоз на дървесина до временен склад. Лесовъдската практика по чл. 233, ал. 1, т. 4 от ЗГ е дейност по планиране и организация на добив на дървесина. Правилно съдът е приел, че като е осъден за извозване без редовно писмено позволително на дървесина, жалбоподателят попада в хипотезата на чл. 239, ал. 1, т. 4 от ЗГ. Оспореното решение е правилно и не страда от визираните в касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на основание чл. 143, ал. 4 от АПК, касационният жалбоподател следва да се осъди да заплати на Изпълнителна агенция по горите юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, приложим на осн. чл. 144 от АПК, във връзка с чл. 37 от ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер на 100 лв. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение