Решение № 11838 от 9.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13967/2016 г.

ВАСVIII отделение09.10.2017 г.докладчик Свилена Проданова

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 6584/31.10.2016 г., постановено по адм. дело № 4688/2016 г. по описа на Административен съд- С. - град, П. отделение, 12-ти състав. ОСЪЖДА Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" С. при Централно управление на Национална агенция за приходите да заплати на "МТГ-Делфин" АД със седалище и адрес на управление гр. В., ул. "Д." ..№..., с ЕИК *********, сума в размер на 14 165 лв. /четиринадесет хиляди сто шестдесет и пет лева/ за деловодни разноски. . Решението е окончателно.

Мотиви

Решение № 11838 от 9.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13967/2016 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" С. при ЦУ на НАП срещу решение № 6584 от 31.10.2016 г., постановено по адм. Дело № 4688/2016 г. по описа на Административен съд С.-град /АССГ/. В касационната жалба и допълнението към нея се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се подробни съображения. Претендира се отмяна на атакуваното съдебно решение и отхвърляне на жалбата. Процесуалният представител юрск. Аврамова прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна. Ответникът по касационната жалба - "МТГ - Делфин" АД, чрез процесуалните представители адв. Димитрова и Б., в становище по съществото на спора и в писмени бележки, оспорват основателността на жалбата. Направено е искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски, за което се представят списък на разноски и доказателства за договаряне и плащане. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение № 6584/31.10.2016 г., постановено по адм. Дело № 4688/2016 г. по описа на АССГ е отменен ревизионен акт /РА/ № Р-29002915004277-091-001/08.01.2016 г., издаден от М. С. на длъжност началник сектор "Ревизии и проверки" в отдел "Контрол" при ТД на НАП, ГДО, като орган, възложил ревизията и Р. Т. на длъжност главен инспектор по приходите при ТД на НАП, ГДО като ръководител на ревизията, в обжалваната и потвърдена част с решение № 511/29.03.2016 г. на директора на дирекция "ОДОП" С. при ЦУ на НАП. С процесния РА, в потвърдената му и обжалвана по съдебен ред част, органите по приходите са установили задължения за дружество "МТГ-Делфин" АД гр. В. /РЛ/ по чл. 48 ЗДДФЛ за м. 12.2011 г. данък в размер на 16 102,95 лв. и съответната лихва и за м. 12.2012 г. - данък в размер на 15 930,90 лв. и съответната лихва, както и задължения за осигурителни вноски за 2011 г. и 2012 г. - за ДОО, ЗОО-УПФ, за ДЗПО-ППФ и ЗО и съответните лихви върху тях. Фактическата обстановка е безспорна и същата е установена пълно от първоинстанционния съд въз основа на събраните писмени доказателства и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза. РЛ е осчетоводило по идентичен начин за 2011 г. и 2012 г. по сметки 609 "Други разходи" и 629 " Други финансови разходи" разходи за работници и служители на дружеството за застраховки "Живот", преведени, заплатени съответно през м. 12.20011 г. и м. 12.2012 г. от РЛ на ЗАД "Б. Ж. В. Иншурънс груп" АД. Застраховането е извършено по силата на протоколни решения на СД на РЛ от 19.12.2008 г. и 20.12.2011 г. като разходите изцяло са за сметка на РЛ, ползватели са работници и служители на дружеството с трудов стаж над 1 г. в предприятието. Сключени са и са представени групови застрахователни полици за застраховка "Живот" със стандартни клаузи на покрити рискове за сходни застраховки с ползватели - застрахованите, а в случай на смърт - законните им наследници, както и групови застрахователни полици за застраховка "Злополука", също за работници и служители на дружеството. Установени са размерите на застрахователните премии, ненадвишаващи 60 лв. месечно за всяко застраховано лице, покритите рискове, качеството на ползвателите по застраховките като работници и служители на РЛ, вкл. длъжностите им. Не е спорно също, че върху разходите за застраховки не е начисляван данък по чл. 42 ЗДДФЛ месечно или еднократно, не са внасяни осигурителни вноски - за ДОО, ЗОО-УПФ, за ДЗПО-ППФ и ЗО. С РА е извършено начисляване на данък по чл. 42 ЗДДФЛ и на осигурителни вноски по чл. 6, ал. 2 и чл. 11 КСО. Спорът между страните е правен и е свързан с отговора на въпроса следва ли направените плащания от работодателя за застраховки да се включат към доходите на работниците и служителите от трудови правоотношения по смисъла на чл. 24, ал. 1 ЗДДФЛ според който облагаемият доход от трудови правоотношения е трудовото възнаграждение и всички други плащания в пари и/или натура от работодателя или за сметка на работодателя, с изключение на доходите посочени в ал. 2 на същата разпоредба, или съответно - не следва да се включват поради наличие на изключение - основание за това по смисъла на чл. 24, ал. 2, т. 12 и/или 13 ЗДДФЛ. От правна страна първоинстанционният съд е приел, че не е налице основанието по чл. 24, ал. 2, т. 13 ЗДДФЛ - направените от работодателя разходи за застраховки, определени като задължителни с нормативен акт, тъй като РЛ не е било задължено по силата на колективен трудов договор или нормативен акт за сключването на застраховките "Живот" на своите работници и служители. Този извод на съда не е предмет на касационно оплакване като при служебна проверка се преценява, че законосъобразно е прието от съда, че задължителната застраховка "трудова злополука" по чл. 52 ЗЗБУТ вр. Наредба за задължителното застраховане на работниците и служителите за риска "Трудова злополука" е различна от процесните застраховки "Живот" с оглед вида и обема на покритите рискове и застрахователните събития, при които те настъпват. На следващо място съдът е приел, че процесните застраховки попадат в приложното поле на чл. 24, ал. 2, т. 12 ЗДДФЛ в хипотезата на направени от работодателя социални разходи до 60 лв. месечно за всяко осигурено лице за вноски/премии за застраховка "Живот", отчетени от предприятията и търговските представителства, независимо дали извършват стопанска дейност. Именно този извод на съда касаторът счита за материално незаконосъобразен, считайки че застраховката "живот" не се включва в понятието "социален разход". Намира, че данъчните закони не отграничават категориите социални разходи, приложими са на основание § 1, т. 34 ЗКПО разпоредбите на чл. 293 и чл. 294 КТ като разходът, за да бъде определен като социален, предоставен в натура, е необходимо да е за социална придобивка и да е предоставен по определения в КТ ред и начин. Оплакването на касатора е неоснователно. Несъстоятелни са наведените доводи за незаконосъобразност на решаващите мотиви на съда. Касационният съд също приема, че процесните разходи на РЛ покриват понятието социални разходи за застраховка "живот", при условията - да са направени от работодателя, да са в размер до 60 лв. месечно премия за всяко осигурено лице и да са надлежно осчетоводени и отчетени, както е в процесния случай. Относно понятието "застраховка живот" няма спор и разминаване, че това представлява понятие по смисъла на § 1, т. 14 ЗДДФЛ, препращащо към понятието по раздел 1, т. 1 и т. 3 от приложение № 1 към КЗ.. Направеният извод за идентичност на понятията за застраховки "живот" по ЗДДФЛ и КЗ е обоснован. Процесните застраховки съответстват по своите съществени реквизити именно на застраховка "живот" по смисъла на КЗ, а оттам и по смисъла на ЗДДФЛ, вкл. в разпоредбата на чл. 24, ал. 2, т. 12. Относно понятието "социален разход" съдът намира за законосъобразно даденото от съда тълкуване, че това понятие е определено по силата и по смисъла на разпоредбата на чл. 24, ал. 2, т. 12 ЗДДФЛ, не е неясно само по себе си, поради което не е необходимо и не е следвало приходните органи да се позовават и да прилагат по аналогия определенията за социални разходи по смисъла на други данъчни закони - ЗКПО в разпоредбите на чл. 204 и чл. 205 вр. с § 1, т. 34 ДР ЗКПО и оттам за направена препратка към чл. 293 и чл. 294 КТ. Разпоредбата на чл. 24, ал. 2, т. 12, вкл. относно разхода за застраховка "Живот" е изрична и ясно, а разходът като такъв по своя вид е дефиниран в закона - § 1, т. 14 ЗДДФЛ вр. със съответните разпоредби на КЗ. Налице е законоустановеност на всички елементи на приложимата разпоредба на чл. 24, ал. 2, т. 12 ЗДДФЛ, която следва като изключение от правилото да се тълкува стриктно и изрично, при спазване на принципа за неприлагане по аналогия на данъчни норми. От доказателствата по делото се установява и фактическа установеност на всички съществени елементи на фактическия състав на разпоредбата. Налице са предпоставките направените процесни разходи за застраховки да не се включват в облагаемия доход от трудови правоотношения за процесните периоди, поради което РА, с който тези разходи са включени като облагаеми се явява незаконосъобразен. Като е достигнал до същите изводи и е отменил РА като незаконосъобразен първоинстанционният съд е постановил правилно - обосновано и законосъобразно - съдебно решение, което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и осъщественото процесуално представителство на ответника по касация, предвид заявеното искане за присъждане на разноски и представените доказателства за сторени разноски, вкл. списък на разноските, в тежест на бюджета на касатора следва да се присъдят разноски в размер на 14 165 лева. Направеното от процесуалния представител на касатора възражение за прекомерност на направените разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, приложим на основание § 2 ДР ДОПК, е неоснователно и като такова не следва да се уважава. Уговореното и заплатено възнаграждение е трикратно по-високо от минималния размер, определен с наредбата по чл. 36 ЗА, но същият не се явява прекомерен, както с оглед на обстоятелството, че възнаградителният ефект е уговорен според договора за цялостното развитие на производството по делото - в административна фаза и в двете съдебни инстанции, така и с оглед възприетата и преценена от съда правна сложност на делото. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, осмо отделение,