Решение № 9551 от 8.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 1634/2010 г.

Решение № 9551 от 8.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 1634/2010 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 79, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи - гр. Бургас срещу решение № I-1240 от 4.12.2009 г. по адм. дело № 1133/2009 г. по описа на Административен съд - Бургас, с което е отменена издадената от касатора заповед рег. № З-3078/22.07.2009 г., с която на Светлозар Михайлов Лолов не се разрешава напускане на страната и се забранява да му се издават паспорти или заместващи ги документи до отпадане на основанието. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон - касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 3, предл. първо АПК. Ответникът - Светлозар Михайлов Лолов, не е взел становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е частично неоснователна. Върховният административен съд, седмо отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна с правен интерес от касационно обжалване. Като извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното решение с материалния закон и разгледа касационната жалба на посоченото в нея основание, съдът намира същата за основателна. За да отмени обжалваната заповед за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 76, т. 3 (отм.) от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС, редакция, ДВ, бр. 105 от 2006 г.; понастоящем Закон за българските лични документи) за забрана за напускане на страната и издаване на паспорти и заместващи ги документи до отпадане на основанието, Административният съд е приел, че задължението на жалбоподателя попада в дефиницията на закона за парични задължения в големи размери към физически или юридически лица според посоченото в искането на частния съдебен изпълнител за налагане на ПАМ, но не е изпълнено задължението на административния орган да комплектова преписката с изпълнителен лист с оглед доказването на предпоставката задължението да е установено по съдебен ред. Прието е, че административният орган е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила, като не е събрал доказателства относно една от предпоставките за налагане на мярката, а именно, че личното имущество на длъжника не покрива задължението и същият не е представил обезпечение; като вместо да изясни относимите към този въпрос факти, е приел твърдението на частния съдебен изпълнител относно липсата на имущество на длъжника, което частично е опровергано от представената от жалбоподателя банкова референция. Счел е, че няма данни по делото, че административният орган е изследвал въпроса за личното имущество на длъжника, а именно какви движими и недвижими вещи същият притежава, които биха могли да покрият задължението, което е опорочило производството по издаване на акта. Относно съответствието на решението с материалноправни разпоредби, съдът е приел, че чл. 13 от Всеобщата декларация за правата на човека, приета и провъзгласена с резолюция 217А (III) на Общото събрание на Организацията на обединените нации от 10.12.1948 г. провъзгласява фундаменталното право на всеки човек свободно да се придвижва и да избира своето местожителство в пределите на всяка държава, както и правото на всеки човек да напусне всяка страна, включително и своята, и да се връща в страната си, като това фундаментално право може да се ограничава само в изключителни случаи и при доказана необходимост. Съдът е счел въз основа на цитираната международноправна норма и предвид целта на закона, че за да се наложи цитираният вид ПАМ, трябва да са налице основателни съмнения, че жалбоподателят има намерение да напусне трайно пределите на страната и с това да препятства удовлетворяването на кредиторите. Приел е, че доказателства за това трябва да се съберат и преценят от административния орган, а не налагането на ПАМ да се извършва въз основа само на преценката на данните, направена от частния съдебен изпълнител. Посочил е, че издателят на заповедта трябва да извърши и преценка за съразмерност на наложената ПАМ съобразно чл. 6, ал. 5 АПК, за да се избегне причиняването на вреди, явно несъизмерими с преследваната цел, предвид което да се съобрази и обстоятелството дали взискателят е положил дължимата грижа, за да издири наличното имущество на длъжника и ако не, да се прецени дали автоматичната и първа по време мярка за забрана за задгранично пътуване не причинява прекомерен дискомфорт на длъжника по начин, че се явява злоупотреба с право. Решение е неправилно по следните съображения: Ответникът по касационна жалба Светлозар Лолов не оспорва наличието на установено по съдебен ред парично задължение в големи размери. Безспорно е, че е образувано изпълнително дело № 20087080400161, видно от данните по делото за вземане от олихвяема сума 12 000 лева от 26.04.2002 г., ведно със законната лихва и неолихвяема сума 2 717.38 лева, дължими към физическото лице Георги Щерев Хомондозлиев. При тези данни, основателни са оплакванията на касатора, че са неправилни изводите на първоинстанционния съд относно неизследване на предпоставките на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБДС от страна на административния орган. В административното производство данните, представени от частния съдебен изпълнител в сферата на службата му са годно доказателство, като същите са събрани и представени в производството за налагане на ПАМ посредством годни доказателствени средства - сведения от частния съдебен изпълнител, който в рамките на професионалните си функции по развилото се изпълнително производство е длъжен да установи наличното имущество на длъжника. Предвид това, административният орган при издаването на заповедта за налагане на ПАМ не е длъжен да събира отново доказателства за това имущество, т. е. да повтори извършените от частния съдебен изпълнител действия по проверка на имуществото на длъжника. Предвид изложеното, събирането за пръв път на тези доказателства не влиза в задълженията му при налагане на ПАМ, поради което административният орган законосъобразно е основал фактическите констатации на заповедта на сведенията от частния съдебен изпълнител. Последният е длъжен по силата на закона да установи наличното имущество на длъжника, с което да мотивира искането си до административния орган за налагане на ПАМ, поради което сведенията, предоставени от него се ползват с необходимата за издаване на заповедта доказателствена сила. Неправилно съдът по същество е счел, че представената банкова референция от ответника по касационна жалба опровергава твърдението за липса на имущество, което да покрива вземането, т. к. данните по делото са, че паричният влог, за който се отнася тази референция е закрит, поради което и изводът, че длъжникът няма надлежно имущество по смисъла на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБДС не е опроверган по делото. Това сведение също е предоставено в рамките на службата на частния съдебен изпълнител, поради което е годно доказателствено средство по смисъла на чл. 39 АПК. Основателни са доводите в касационната жалба за нарушение на материалния закон. Правото на свободно придвижване по чл. 13 от Всеобщата декларация за правата на човека подлежи на установени в същата ограничения по изчерпателно изброени съображения. Съгласно чл. 29, ал. 2 от цитирания международен акт всеки човек при упражняването на своите права и свободи, е подчинен само на такива ограничения, установени със закон, изключително с цел да се осигури необходимото признание и зачитане правата и свободите на другите и за удовлетворяване на справедливите изисквания на морала, обществения ред и общото благоденствие в едно демократично общество. Българският ЗБЛД в действащата редакция и в редакцията към издаване на обжалваната заповед в чл. 23, ал. 3 и чл. 33, ал. 3 установява по идентични съображения ограничения съответно на правото на напускане на страната и пътуване с лична карта в държавите-членки на Европейския съюз и на правото на напускане на страната с паспорт. Ограниченията са наложени със закон в съответствие с чл. 29, ал. 2 от Всеобщата декларация за правата на човека и са основани на необходимост от защита на националната сигурност, обществения ред, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани. При налагане на ПАМ на основание чл. 76, т. 3 (отм.) се касае до защита правата на други граждани, като ограничението е установено изключително с тази цел и съответства на предвиденото идентично основание по чл. 29, ал. 2 от Всеобщата декларация за правата на човека, поради което противоречие между закона и международноправния акт не е налице. Следователно, при въвеждане на законодателното ограничение на правото на придвижване е направена законодателна преценка относно наличието на основание за рамките, в което същото се упражнява, а именно засягане на законните права на други лица, частни субекти, чието право на удовлетворяване на парични вземания е застрашено от поведението на длъжника физическо лице. Въз основа на предвидената по международното право възможност законодателят е въвел хипотезата на налагане на ПАМ като средство за защита на кредитора относно негово законно и съдебно установено право. Гаранции за защита на длъжника от злоупотреба срещу правото му на придвижване са границите на правото на преценка на административния орган, а именно предпоставките за налагане на ПАМ по чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБДС личното имущество да не покрива задължението и да не е представено надлежно обезпечение от длъжника. При тези законови изисквания за налагане на ПАМ е установен справедлив баланса между интересите на кредитора от удовлетворяване на вземането и на длъжника като адресат на ПАМ, чието право се ограничава само при посочените предпоставки и за срока до погасяване на задължението, като при промяна във фактическата обстановка същият разполага и с право да иска от административния орган отмяна на наложената ПАМ. Установеният баланс между законовите интереси на длъжника и кредитора е имплицитна защита срещу злоупотреба с право от страна на някой от тях и представлява гаранция срещу настъпването на вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. Предвид горното, налице е касационното основание за отмяна по чл. 209, т. 3, предл. 1 АПК и т. к. фактическата обстановка по спора е изяснена следва обжалваното решение да се отмени като неправилно и вместо него да се постанови друго, с което жалбата на Светлозар Лолов да бъде отхвърлена. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,