Решение № 5852 от 5.6.2023 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на Миб деливъри" ЕООД, подадена чрез процесуален представител адв. Расташки, срещу Решение 6089 от 24.10.2022 г., постановено по адм. дело 11716/2021 г. по описа на Административeн съд София-град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ Р-22221720007377-091-001/08.07.2021 г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция /ТД/ на Национална агенция за приходите /НАП/ София, потвърден с решение 1517 от 01.10.2021 г. на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ София при Централно управление /ЦУ/ на НАП. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващo отменителнo касационнo основаниe по чл. 209, т. 3 от АПК. Излага аргументи, че посредством разпита на свидетелите се е доказала реалността на доставките. Твърди се, че РА е издаден след предвидения срок. Цитира се практика на ВАС. По подробни съображения, изложени в касационната жалба, се иска отмяна на съдебния акт и отмяна на процесния РА. Претендира присъждане на сторените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение. Ответникът Директор на Дирекция ОДОП" София при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юрк. Николова, в проведеното съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и иска оставяне на решението в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 1 163 лв. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд - осмо отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея, както и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, същата е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол пред Административен съд София-град е била законосъобразността на РА Р-22221720007377-091-001/08.07.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, потвърден с решение 1517 от 01.10.2021 г. на директора на Дирекция ОДОП София при ЦУ на НАП, с който на Миб деливъри ЕООД са установени задължения за корпоративен данък по Закона за корпоративното подоходно облагане /ЗКПО/ в общ размер на 2 304,62 лева и лихви в размер на 531,39 лева за 2018 г. и задължения за ДДС по Закона за данък върху добавената стойност /ЗДДС/ в общ размер на 4 609,24 лева и лихви в размер на 1 185,48 лева за данъчни периоди от м. 10.2018 г. до м. 12.2018 г. За да отхвърли жалбата съдът е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в установената по чл. 120 от ДОПК форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В хода на ревизионното производство органите по приходите са установили, че за периода 10.2018 г. 12.2018 г. ревизираното лице е упражнило право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от Аванти Трейд ЕООД, както следва: фактура 5000000018 от 17.10.2018 г., фактура 5000000032 от 30.10.2018 г., фактура 5000000048 от 16.11.2018 г., фактура 5000000053 от 20.11.2018 г., фактура 5000000056 от 26.11.2018 г., фактура 5000000046 от 07.11.2018 г., фактура 9000000269 от 27.12.2018 г. и фактура 9000000275 от 28.12.2018 г. От страна на ревизираното лице са представени копия на цитираните по-горе фактури. Органите по приходите са констатирали, че предмет на доставка са плодове и зеленчуци, като към фактурите са приложени фискални бонове. По отношение на приложените такива към фактура 5000000018/17.10.2018 г. и фактура 5000000032/30.10.2018 г. ревизиращите са установили, че са издадени от фискално устройство с DY411789 и ФП 36568309. Към останалите фактури приложените фискални бонове били нечетливи. На основание чл. 68, ал. 1 и 2, чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС във връзка с чл. 6 от същия закон на дружеството е отказано правото на приспадане на данъчен кредит по цитираните по - рано фактури, издадени от доставчик Аванти Трейд ЕООД. Предвид установената липса на доставки по издадените фактури от Аванти Трейд ЕООД ревизиращият екип е приел, че декларираните по тях разходи не следва да се признават за данъчни цели и за целите на определяне на финансовия резултат на основание чл. 26, т. 2 от ЗКПО и във връзка с чл. 23, ал. 2, т. 1 от ЗКПО със същите следва да се увеличи финансовия резултат за 2018 г. в размер на 23 046,18 лева. По делото са били разпитани свидетели. При тези фактически установявания съдът е приел, че РА е законосъобразен. Съдът е стигнал до извод, че не се установява безспорно, че са извършени плащания по процесните фактури, доколкото част от фискалните бонове са нечетливи, а други - издадени от ФУ преди датата на регистрацията му. Според АССГ не се установявали и по безспорен начин обстоятелствата, свързани с транспортирането на стоките по спорните фактури, доколкото не са представени или посочени за събиране доказателства за експлоатацията на въпросния автомобил и за използването му за служебни цели. Административният съд е счел, че не се е доказало, както че доставчикът реално е предал въпросните стоки /плодове и зеленчуци/ на РЛ, така и че последният ги е използвал във връзка с извършвани от него облагаеми доставки. Приел е, че доколкото процесните фактури не отразяват вярно означената в тях стопанска операция, правилно е увеличен финансовият резултат на дружеството с отчетените по тях разходи и правилно е начислен допълнително корпоративен данък. С тези мотиви АССГ е отхвърлил жалбата срещу РА. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на административния съд като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. Решението е обосновано и правилно и не страда от релевираните в касационна жалба пороци по смисъла на чл. 209 т. 3 от АПК. Касационният съдебен състав изцяло споделя мотивите на първоинстанционното решение и препраща към тях на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК. Неоснователни са оплакванията, че ревизионният акт е издаден след изтичане на срока по чл. 119, ал. 2 от ДОПК. Последният е предвиден от законодателя като инструктивен, поради което неспазването му не се отразява на законосъобразността на оспорения ревизионен акт. Правилно съдът е установил, че липсват реални доставки на стоки по процесните фактури. Безспорно разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС обуславят възникването на правото на приспадане на данъчен кредит от кумулативното осъществяване на елементите на регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, отговарящ на нормативните изисквания за реквизити, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. Наличието на доставка (данъчно събитие), е основополагаща предпоставка за прилагане механизма както на начисляване (изискуемостта) на данък добавена стойност, така и за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит, доколкото наличието на реална доставка на стока или услуга по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС е кумулативно условие за възникване на правото на данъчен кредит. Трайната практика на СЕО и СЕС приема, че за да се признае право на приспадане на данъчен кредит получателят следва да разполага с фактури за доставка, която е реално осъществена. В този смисъл е решението по дело С-152/02 на СЕО. От значение за признаване право на данъчен кредит е данъкът да е начислен правомерно, което означава да е налице данъчно събитие, т. е. да е прехвърлено правото на собственост върху стоките или да са извършени услугите. В доказателствена тежест на лицето, претендиращо право на приспадане на данъчен кредит, е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че са налице законоустановените предпоставки за признаване на твърдяното от него материално право. В случая РЛ не се е справило с доказателствената тежест в процеса. Липсват доказателства за предаването на фактурираните количества плодове и зеленчуци. Свидетелските показания не са подкрепени с други доказателства. Изложеното налага изводът, че доколкото предмет на доставката са родово определени вещи, собствеността, върху които се прехвърля с предаването им, и след като стоките не са прехвърлени/ предадени в разпореждане на купувача им, то не е настъпило и данъчно събитие. Доколкото доставка на стока според определението на чл. 14, § 1 Директива 2006/112, означава прехвърлянето на правото за разпореждане с материална вещ като собственик, то именно фактът на предаването и приемането им на първо място следва да бъде доказан, което в случая не е сторено. Всъщност осъществяването на доставките и използването на стоките или услугите от получателя за неговите облагаеми доставки, респ. във връзка с осъществяваната независима икономическа дейност, са основните две предпоставки, които следва да са налице, за да се признае правото на приспадане на ДДС /т. 33 от решението на СЕС от 6 декември 2012 по дело C-285/11, Боник/. Лицето, което иска да си приспадне ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това, както е посочил и първостепенният съд /виж т. 41 от определение на СЕС от 15 юли 2015 по дело С-123/14, Италес/. Правилно е приел съдът, че липсват и доказателства за използването на процесните стоки в икономическата дейност на дружеството-жалбоподател. В този смисъл законосъобразни са изводите на съда, че не е достатъчно само издаването на фактури за признаване правото на данъчен кредит за доставка на стоки, респ. на услуги, респ. установено плащане на стойността им, а следва по категоричен начин да се установи, че стоките са предадени на получателя или че фактурираните услуги са действително осъществени. Вярно първоинстанционният съд е определил материалноправните предпоставки за възникване и упражняване на правото на данъчен кредит по чл. 68 и чл. 69 ЗДДС. Законосъобразно е изследвал фактите, релевантни за настъпване на данъчно събитие по смисъла на чл. 25 от ЗДДС и последващото влагане на стоките в икономическата дейност на данъчно-задълженото лице, като тази преценка е сторена при обсъждане поотделно, а и в съвкупност на целия събран по делото доказателствен материал. Предвид изложеното по-горе, че фактурите, издадени от посоченото дружество, не документират действително осъществени доставки, законосъобразно съдът е приел, че не отговарят на изискването по чл. 10, ал.1 от ЗКПО за документална обоснованост. Така издадените фактури не отразяват вярно стопанските операции. В този случай на основание чл. 26, т. 2 от ЗКПО правилно разходите не са признати за данъчни цели и е начислен допълнително корпоративен данък. От изложеното следва да се приеме, че не са налице посочените от касатора касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което решението като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. При този изход на спора и заявена претенция за това от ответника по касация на НАП (виж § 1, т. 6 от ДР на АПК) се следва присъждане на разноски за касационната инстанция под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 163 лева. Трайна и непротиворечива е съдебната практика на Върховния административен съд, че разпоредбата на чл.161, ал.1 ДОПК изчерпателно урежда хипотезите на присъждане на разноски, вкл. и на дължимото се юрисконсултско възнаграждение на ответната страна, когато тя е представлявана от юрисконсулт, и същата е специална спрямо общите норми на чл.143 от АПК и чл.78 от ГПК. Съгласно § 2 от ДР на ДОПК, само за неуредените в ДОПК случаи се прилагат разпоредбите на АПК и ГПК. Отговорността за разноските в съдебния процес по реда на чл. 156 и сл. ДОПК е уредена с изричната норма на чл.161, ал.1 ДОПК, която предвижда, че на администрацията, вместо възнаграждение за адвокат, се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Същото, също съгласно трайната и непротиворечива практика на ВАС, се определя в зависимост от материалния интерес по спора и то по правилата на Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета по законовата делегация на чл.36 от Закона за адвокатурата. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,