Решение № 7512 от 06.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5499/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от заместник-директора на дирекция „Миграция“ – МВР, чрез процесуален представител юрк. В. Чорбаджийски, против решение № 13474 от 06.04.2026г., постановено по адм. дело № 2563/2026г. по описа на Административен съд София-град. По наведени в касационната жалба доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост, се претендира отмяната му и потвърждаване на постановения от органа отказ за предоставяне на право на продължително пребиваване в Република България. Развити са съображения по приложението на чл. 142, ал. 2 АПК, като се отрича наличието на новонастъпили факти, обусловили преценката на съда за материална незаконосъобразност на акта. Твърди се, че не е налице и приетото от решаващия съд нарушение на принципа на съразмерност по чл. 6 АПК. Ответникът - Г. И., гражданин на Грузия, чрез пълномощник адв. Д. Стайков, в съдебно заседание и с представен по делото отговор на касационната жалба взема становище за нейната неоснователност и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба, подадена от Г. И., гражданин на Грузия, против отказ рег. № 5364р-2139/23.01.2026 г. на заместник-директора на дирекция „Миграция“ – МВР, с който му е отказано издаването на разрешение за продължително пребиваване в Република България с цел достъп до пазара на труда „Единно разрешение за пребиваване и работа“. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отменил оспорения отказ като незаконосъобразен на основание чл. 142, ал. 2 АПК. Счел е, че безспорно е налице приетото от органа основание за отказ по чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ – през последните 5 години чужденецът е нарушил паспортно-визовия режим на Република България, за което му е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) „Връщане до страна на произход“ по чл. 41, т. 2 ЗЧРБ, видно от заповед № УРИ № 5392 ПАМ-90/01.02.2021г. на началник отдел „Миграция“ – СДВР, влязла в сила на 25.02.2021г. Но независимо от това, съдът е приел, че към датата на приключване на устните състезания по делото – 01.04.2026г., релевантният петгодишен период вече е изтекъл, което новонастъпило обстоятелство е от съществено значение за изхода на спора и следва да бъде съобразено по силата на чл. 142, ал. 2 АПК, съответно обуславя материална незаконосъобразност на акта. Развити са и допълнителни съображения, че отказът е постановен в нарушение на принципа за съразмерност по чл. 6 АПК, без да е отчетено, че чуждият гражданин е съпруг и баща на български граждани. Постановеното решение е неправилно. Настоящият касационен състав не споделя преценката на решаващия съд за материална незаконосъобразност на акта поради възникнало след издаването му ново обстоятелство от значение за делото, което следва да бъде взето предвид на основание чл. 142, ал. 2 АПК. Правното основание за издаване на отказа е чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ – има данни, че през последните 5 години чужденецът е нарушил граничния, паспортно-визовия, валутния или митническия режим на Република България. В тази връзка е установено по делото, че на чужденеца е наложена ПАМ по чл. 41, т. 2 ЗЧРБ - „Връщане до страна на произход“ за това, че лицето не е напуснало страната до изтичане на разрешения му срок. Тази ПАМ е наложена със заповед № УРИ № 5392 ПАМ-90/01.02.2021г. на началник отдел „Миграция“ – СДВР, влязла в сила на 25.02.2021г. Тоест в случая са налице безспорни данни, че през последните 5 години, считано от датата на влизане в сила на ПАМ по чл. 41, т. 2 ЗЧРБ, грузинският гражданин е нарушил паспортно-визовия режим, което обуславя извод за изпълнен фактически състав по чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ, а оттам – за законосъобразност на постановения отказ да му бъде издадено разрешение за продължително пребиваване в Република България с цел достъп до пазара на труда „Единно разрешение за пребиваване и работа“. Изтичането на визирания в чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ петгодишен срок към датата на приключване на устните състезания – 01.04.2026г., не е ново обстоятелство по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК. Съответствието на административния акт с материалния закон се преценява според фактите, съществуващи към момента на издаването му - чл. 142, ал. 1 АПК, а последващите /нови/ факти следва да се вземат предвид, само ако променят съществувалото към издаването на акта правно положение или отменят съществуването на тези факти, т.е. ако действат с обратна сила, какъвто не е разглежданият случай. Безспорно е, че към датата на постановяване на отказа не са изминали пет години от датата на влизане в сила на ПАМ по чл. 41, т. 2 ЗЧРБ за извършено нарушение на паспортно-визовия режим от страна на грузинския гражданин. Обстоятелството, че към момента на приключване на устните състезания пред първата инстанция този релевантен 5-годишен период вече е изтекъл, не променя с обратна сила съществувалото към издаването на акта правно положение, нито отменя съществуването на относимите факти, послужили като основание за постановения отказ. Законът определя условията и реда, при които чужденците могат да влизат, да пребивават и да напускат Република България, като съгласно чл. 4 ЗЧРБ чужденците, които пребивават в страната, са длъжни да спазват законите и установения правов ред. След като през последните 5 години чужденецът е нарушил установения паспортно-визов режим, за което му е наложена ПАМ „Връщане до страна на произход“, законосъобразно органът е отказал да му издаде разрешение за продължително пребиваване на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ. Не може да бъде споделена преценката на решаващия съд и по приложението на чл. 8, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Оспорващият е твърдял, че с постановения отказ е нарушено правото му на личен и семеен живот, гарантирано от чл. 8, § 1 ЕКПЧ, тъй като имал сключен граждански брак с българска гражданка и малолетно дете. Разпоредбата на чл. 8, § 1 ЕКПЧ регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Според § 2 на чл. 8 ЕКПЧ намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. С посочената норма са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушаване на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. Във всеки отделен случай следва да се прецени дали намесата е в съответствие с изискванията на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, а именно дали е предвидена в закона, преследва легитимна цел и е необходима в едно демократично общество. В разглеждания случай безспорно държавата се намесва в правото на семеен живот на заявителя, но тази намеса е предвидена в закона – чл. 26, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗЧРБ, и преследва легитимна цел, а именно да се попречи на чужденци, които са нарушили граничния, паспортно-визовия, валутния или митническия режим на Република България, да се установят в държавата за продължително време. Според практиката на ЕСПЧ член 8 не може да се тълкува като гарантиращ правото на определен вид разрешение за пребиваване, като за всеки конкретен случай следва да се преценява необходимостта и пропорционалността на намесата в правото на личен и семеен живот. Следва да се посочи, че основната причина, поради която жалбоподателят е твърдял нарушение на чл. 8, § 1 ЕКПЧ, е обстоятелството, че има сключен граждански брак с българска гражданка и дете. Правото на семеен живот, прогласено от чл. 8, § 1 ЕКПЧ, обаче не гарантира правото на съпрузите да пребивават на територията на определена държава. Не може да се приеме, че отказът за издаване на разрешение на жалбоподателя ограничава несъразмерно правото му на семеен живот с българската гражданка, тъй като по делото не са ангажирани доказателства за наличие на пречки семейството да живее на територията на Грузия. В разглеждания случай не се създават непреодолими пречки за осъществяване на връзки между съпрузите, още повече по делото няма данни, а и не се твърди спрямо жалбоподателя да е налице забрана за влизане на територията на Република България, следователно той също може да посещава съпругата си. В този смисъл е и практиката на ЕСПЧ във вр. с чл. 2, пар. 1 от Протокол 4 - решението на ЕСПЧ от 28 ноември 1996 г. по делото Ahmut v. the Netherlands, § 71 - правото на зачитане на семейния живот (чл. 8) не гарантира по общ начин правото да се избира най-подходящото място, на което да се води семеен живот. Следователно намесата в семейния живот на заявителя е пропорционална на преследваната от закона легитимна цел. Направените от първоинстанционния съд изводи в противоположния смисъл се явяват необосновани и противоречащи на материалноправните разпоредби. Поради това постановеното решение следва да бъде отменено като неправилно, а спорът да се реши по същество на основание чл. 222, ал. 1 АПК с отхвърляне на жалбата на Г. И., гражданин на Грузия, против отказ рег. № 5364р-2139/23.01.2026 г. на заместник-директора на дирекция „Миграция“ – МВР, с който му е отказано издаването на разрешение за продължително пребиваване в Република България с цел достъп до пазара на труда „Единно разрешение за пребиваване и работа“. С оглед изхода на делото и направеното искане от процесуалния представител на ответника, на последния следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 102 евро, който е определен съобразно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ АПК и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение