Решение № 330 от 11.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 866/2012 г.

Решение № 330 от 11.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 866/2012 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Защитник на подсъдимия В. В. е подал касационна жалба срещу въззивната (нова) осъдителна присъда на Хасковския окръжен съд, издадена след отмяната на оправдателната присъда, която пък издал Хасковският районен съд. Обжалваната пред ВКС присъда - № 49 от 13 март 2012 г. по внохд № 24/2012 г., е за престъплението по транспорта по чл. 343б, ал. 1 НК: за извършеното на 29 януари 2010 г. управление на лек автомобил с концентрация на алкохол в кръвта 2,9 на хиляда, за което В. е наказан 9 месеца лишаване от свобода условно (чл. 66 НК) за 3 години и лишаване от право на управление на мпс за 2 години и 6 месеца; освен това в разстояние на 1 г. от 3-годишния изпитателен срок на условното осъждане трябва да изтърпи и пробационната мярка задължителна регистрация по настоящ адрес. Отменената оправдателна присъда - № 102 от 20 декември 2011 г. по нохд № 1200/2011 г. е по същото обвинение. В подадената касационна жалба се съдържа не съвсем точно позоваване на основанията по чл. 348 НПК (освен на тях и на необоснованост, например), но от приведеното в нейна подкрепа може да се заключи, че жалбоподателят оспорва доказаността на обвинението и -евентуално - справедливостта на наложеното наказание. Жалбата е поддържана и в съдебното заседание на касационната инстанция, а според участващия в него прокурор е неоснователна. Върховният касационен съд намери, че трябва да остави в сила обжалваната присъда. Липсват основанията за нейното отменяне или изменяне. Липсват при това не само основанията, които НПК не предвижда (като примерно посоченото по-горе). Същественото нарушаване на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, за каквото поначало би могло да се говори при оспорената доказаност на обвинението, също липсва. Неоснователно се твърди преди всичко, че обвинението във връзка с авторството на деянието е подкрепено само от един свидетел (той не е посочен, но вероятно е визиран В. Я.) - казаното от него е наистина с най-голяма тежест, но се засилва още повече от косвената му подкрепа в показанията и на Г. Г. и В. Г., както, впрочем, и в проведеното разпознаване в досъдебното производство. Използването на резултатите от досъдебното производство, казано по-общо, е останало, от друга страна, съвсем не за сметка на непосредствеността (чл. 18 НПК), каквото е следващото неприемливо твърдение на жалбоподателя - ХОС не само е направил много повече от това да "се опита изцяло да събере доказателства" (кас. жалба, с. 2), но си е послужил успешно с всички възможности, предоставени му от закона в тази насока (макар и не винаги съвсем стриктно от гледна точка процесуалната уредба - вж. напр. чл. 281, ал. 3 НПК и показанията на Ст. Я. - неоспорено обаче пред ВКС). Явната несправедливост на наложеното наказание, накрая, също е видяна като засегната от несъществуващ недостатък - "тежкото наказание" било обосновано с процесуалното поведение на подсъдимия. Съдът наистина се е позовал на поведението на В., но само на инкриминираното, което именно е окачествено и като "проява на дръзка и непростима самонадеяност и пренебрежително отношение към закона" (мотиви, л. 51 от възз. дело). Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС-I наказателно отделение