Решение № 50112 от 11.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4949/2021 г.

Решение № 50112 от 11.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4949/2021 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Ж. И. против решение № 146/17.09.2021 г., постановено по гр. д. № 291/2021 г. от състав на ОС – Сливен. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор, като в открито съдебно заседание не изпраща представител. Касационното обжалване е допуснато с определение № 50253/01.06.2023 г. Правен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е, при липса на изрична правна разпоредба, аналогична на чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ, в специалния закон – ЗМВР, може ли държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР да търси обезщетение за вреди, регламентирани в КТ /чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ/. Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поради значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По отговора на правния въпрос, състава на ВКС приема следното: С постановено тълкувателно решение по т. д. № 1/2020 г. по описа на ОСГК на ВКС, е прието, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. Горното тълкуване е дадено във връзка с поставен правен въпрос, при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи приложими ли са разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ или следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. Прието е, че е налице уредба на правоотношенията в специален закон, поради което не следва за случаите да се прилага по аналогия общите разпоредби, уреждащи трудовите правоотношения. Съгласно чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА, за да се приложи правна уредба по аналогия са необходими няколко предпоставки. Първата предпоставка е празнота в закона. В случая на поставения правен въпрос, в ЗМВР не се съдържа изрична правна разпоредба, аналогична на разпоредбата на чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ, поради което е налице празнота в закона. Следващите предпоставки за да се приложи по аналогия правна разпоредба е, тя да се отнася за сходни случаи, както и приложението й да отговаря на целите на закона. И в изпълнение на служебните задължения на МВР по ЗМВР и на работодателя по трудово правоотношение е възложено да издава документи, удостоверяващи факти и обстоятелства в интерес на работника, респ. служителя – удостоверяващи трудов и осигурителен стаж и др. п., поради което е налице сходство в случаите, уредени в разпоредбата на чл. 226, ал. 1, т. 2 ГПК и липсващата уредба в специалния закон, касаеща отговорност за вписани неверни данни при горната дейност. Да се приеме, че липсва правна уредба в ЗМВР относно отговорността за вписване на неверни данни в необходими документи, удостоверяващи факти, свързани със служебното правоотношение и невъзможност да се носи отговорност в тези случаи, означава да се поставят в неравноправно положение работещите по служебно правоотношение, в сравнение с тези, работещи по трудово правоотношение, което води до извод, че приложението в тези случаи по аналогия на разпоредбата на чл. 226, ал. 1, т. 2 ГПК отговаря на целите на закона и е правно допустимо. По касационната жалба, съдът приема следното: Съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР бил държавен служител- полицейски орган, чийто статут се урежда със специалния ЗМВР /чл. 142, ал. 2 ЗМВР/. Прието е, че в този специален закон обезщетенията за служителите са регламентирани в глава единадесета и сред тях не е посочено обезщетение, аналогично на това, предвидено в чл. 226 КТ. ЗМВР не съдържа препращане нито към разпоредбите на КТ, нито към тези на ЗДСл за подобен вид обезщетение, още повече, че такъв текст липсва в ЗДСл. Съдът е приел, че прилагане на КТ субсидиарно или по аналогия по смисъла на чл. 46, ал. 2 ЗНА не може да има в случая, тъй като не се касае за непълнота в ЗМВР, а за изрично законодателно разрешение. С оглед отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, изводите на въззивния съд са неправилни, тъй като е следвало да приложи разпоредбата на чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ по аналогия. Съдът е отхвърлил предявените искове, като е приел, че липсата на изрично препращане към разпоредбите на КТ води до неоснователност на исковете, без да разгледа по същество претенциите. Това води до извод за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на предявените обективно съединени искове, като се приложи разпоредбата на чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ, по горните съображения. Разноски за производството не следва да се присъждат, като същите следва да се определят при новото разглеждане на спора от въззивния съд, с оглед изхода на спора по същество, като се включат и разноските пред ВКС. Водим от горното, състав на ВКС