Решение № 6771 от 5.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12982/2019 г.

Решение № 6771 от 5.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12982/2019 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи срещу решение № 464 от 18.09.2019 г. по адм. д. № 144/2019 г. на Административен съд - П., с което министерството е осъдено да заплати на Г. И. сумата от 10 000 лв, представляващи обезщетение за понесени неимуществени вреди, причинени от отменен незаконосъобразен акт на Министъра на вътрешните работи - Заповед № 8121 к-3691/23.10.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата, на която е влязло в сила решението за отмяна - 29.05.2017 г., до окончателно изплащане на обезщетението. Касаторът твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост и затова следва да бъде отменено в обжалваната част със законните последици. Твърди, че специалната норма на чл. 237 от ЗМВР изключва приложението на ЗОДОВ. Счита, че неимуществени вреди не са доказани, тъй като същите не могат да бъдат доказвани със свидетелски показания, а експертните заключения се базират изцяло на твърденията на ищеца. Алтернативно моли да бъде намален размерът на присъденото обезщетение, като изтъква, че отменената заповед не е за уволнение и че дори да беше влязла в сила, ищецът е разполагал с правото да получи обезщетение в размер на 20 заплати. Претендира разноски и възразява срещу размера на претендираното адвокатско възнаграждение. Ответникът Г. И. чрез процесуалния си представител оспорва касационна жалба. Претендира разноски. Възразява срещу присъждане на юрисконсултско възнаграждение на противната страна. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на Г. И. против Министерство на вътрешните работи за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000 лв, причинени от незаконосъобразна заповед за прекратяване на служебно правоотношение. Не е било спорно, че със Заповед рег. № 8121 к-3691/23.10.2015 г. на министъра на вътрешните работи, на основание чл. 226, ал. 1, т. 16 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), поради отказ да заеме друга длъжност, предложена му в резултат на установени незадоволителни резултати в служебната дейност, въз основа на оценка на изпълнението на длъжността, е прекратено служебното правоотношение на Г. И.. След оспорване, заповедта е отменена с Решение № 6659/29.05.2017 г. по адм. дело № 1434/2017 г. на Върховния административен съд, влязло в сила на същата дата. На база на тези факти, съдът е приел за установено, че искът с правно основание чл. 1 ЗОДОВ е допустим и че е налице първата предпоставка за ангажиране отговорността на държавата по посочения текст на закона. Съдът е приел за доказани и твърдените от ищеца неимуществени вреди, както и настъпването им в резултат на незаконосъобразния административен акт. Счетено е, че вредите се изразяват конкретно в реакция на стрес и тревожност и продължаващи травматични преживявания, както и психичен дискомфорт, негативни емоции, напрегнатост, безсъние, угнетеност, срам, безсилие и загуба на мотивация, довели до нарушения в адаптивните възможности и влошаване на здравословното състояние на Г. И., негативни психически изживявания предвид злепоставянето му пред семейството, колегите и приятелите му, нарушения на съня, изразяващо се в безпричинно често будене, което от своя страна е довело до нарушаване на спокойствието му, притеснения как ще издържа семейството си занапред, тъй като не е имал доходи, с които да живее нормално, огромно напрежение от срещата с хората в сравнително малкия град, където всички се познават, съчетано с паник атаки, довели до безсъние, тревожност, усещане за срам и отчуждение. Това е установено въз основа на изслушаните свидетелски показания и комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза и въз основа на горното съдът е приел за доказан фактическия състав на деликтната отговорност. Размерът на претърпените от ищеца вреди е определен съобразно разпоредбата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите по справедливост и съобразно задължителната практика, изведена в ППВС № 7/1959 г., ППВС № 4/1961 г., ППВС № 17/1963 г. и ППВС № 4/1968 г. като съдът е взел предвид характера на деянието, степента на увреждането, последиците от деянието, възраст на увредения, обществено, социалното и семейното му положение, голямата продължителност на периода, през който И. е търпял установените вреди, фактът, че заеманата длъжност, от която Г. И. е освободен, е ръководна такава - Директор на ОД на МВР в областен град, в който голяма част от населението се намира в отношения на познанство, приятелство или роднинство, а прекратяването на правоотношението за същата е станало достояние на широк кръг от обществеността. Взета е предвид социално психологическата характеристика на личността на Г. И. с изначална честолюбивост, съвестност и стремеж към себеутвърждаване, която му пречи да приеме и преработи стресогенната ситуация с прекратеното му служебно правоотношение. По тези съображения е постановено обжалваното осъдително решение. Решението е неправилно. Административният съд е обсъдил всички доказателствата по делото и е изложил подробни мотиви по допустимостта и основателността на исковите претенции, но решението му противоречи на материалния закон. Законът за Министерството на вътрешните работи е специален по отношение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, поради което имуществената отговорност на ответника не е пълна, а е ограничена до шест брутни месечни заплати. Правото на обезщетение на лицата на държавна служба, които са били незаконно уволнени, се урежда от специални закони, които не предвиждат отговорност на съответната администрация за всички имуществени и неимуществени вреди, съставляващи пряка и непосредствена последица от увреждането. Съдът не е съобразил нормата на чл. 11, ал. 2 от Закона за нормативните актове, според която особен закон може да предвиди отклонения от общата уредба на дадена материя, когато това се налага от естеството на обществените отношения. Държавната служба е свързана с функционирането на държавата и правоотношението на държавния служител, респективно неговото възникване, развитие и прекратяване, се характеризира с особености, които изключват прилагането на правните разпоредби от общ характер. Щом специалният закон съдържа ограничения за имуществената отговорност на държавата като работодател в случаите на незаконно уволнение на държавни служители, пълната й имуществена отговорност не може да се изведе по правилата на общ закон, който се прилага за всички физически лица без оглед на техния статут. Съгласно чл. 237, ал. 1 ЗМВР при незаконно прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР имат право на обезщетение в размер, изчислен по реда на чл. 239 към момента на прекратяването, за времето, през което са останали без работа, но за не повече от 6 месеца. Законът използва общият термин "обезщетение", от което не може да се направи извод, че се касае само за обезщетение имуществени вреди. Като специален закон ЗМВР определя друг праг на отговорността, различен от чл. 4 ЗОДОВ и от чл. 52 ЗЗД. По аналогичен начин е разрешен въпросът и в нормативни актове, уреждащи обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение - чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, чл. 172 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 237 от Закона за МВР. Работникът или служителят може да претендира вреди от уволнението в размер над предвидения в чл. 225, ал. 1 КТ, доколкото вредите са настъпили в резултат на непозволено увреждане, съставляващо действие извън предвидената в специалните закони възможност за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение от страна на работодателя/органа по назначаване. При прекратяване на служебното правоотношение, органът по назначаването осъществява предоставената му от закона възможност за едностранно извънсъдебно прекратяване на служебното правоотношение, а когато това потестативно право е упражнено незаконно, отговорността за вреди е ограничена до размер, предвиден в разпоредбата на чл. 237 ЗМВР. Поради тези съображения касационната инстанция намира решението в осъдителната му част по този иск за неправилно. В тази част решението следва да бъде отменено, а предявеният иск следва да бъде отхвърлен. С оглед промяната в изхода на спора, решението следва да бъде отменено и в частта на присъдените разноски за страните по делото. На касатора не се дължат разноски, предвид чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ в приложимата редакция. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдията-докладчик: Считам, че решението е частично правилно и следва да бъде оставено в сила до размер на обезщетението от 5000 лв., ведно със законната лихва. Разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ЗМВР действително е специална по отношение на чл. 1 ЗОДОВ, но не ограничава и не изключва възможността да се търсят имуществени вреди над предвидените в специалния закон, както и неимуществени вреди, каквито изобщо не са предвидени в специалния закон. Вярно е, че във всички нормативни актове, уреждащи обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение - чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, чл. 172 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 237 от Закона за МВР, се урежда правото на работника или служителя да получи ограничено по размер обезщетение за ограничен период от време. Това е така нареченото обезщетение за принудителна безработица и то покрива оставането на служителя без работа и доходи за посочения в закона период. Житейски възможно е обаче от уволнението да бъдат причинени както други имуществени, така и неимуществени вреди, изразяващи се в психологически страдания или заболявания, а причинените вреди от актове, действия и бездействия на администрацията подлежат на обезщетяване на общо основание по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ. Отговорността на държавата по посочения текст е с принципно широк обхват и не може да бъде ограничавана – чл. 4 ЗОДОВ. В сферата на административните правоотношения тя е аналог на отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, като освен това тя е и винаги обективна, тъй като по определение изключва изследване на субективния елемент вина. Преобладаващата съдебната практика, както на ВКС по приложение на сходната норма на чл. 225 КТ, така и на ВАС по приложение посочените по-горе норми, не отричат правото на работника или служителя да претендира вреди и в по-голям размер, на общо основание / чл. 49 ЗЗД или съответно чл. 1 ЗОДОВ/, стига те да бъдат доказани. За получаване на предвиденото в чл. 237, ал. 1 ЗМВР обезщетение е достатъчно да бъде доказано незаконосъобразно прекратяване на служебното правоотношение и оставане на лицето без работа или преминаването му на по-ниско платена работа. За получаване на обезщетение извън предвиденото в чл. 237, ал. 1 ЗМВР, включително за неимуществени вреди, е необходимо доказване на всички елементи от фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ - противоправно поведение на администрацията, вреда и причинна връзка между двете, каквито са доказани в настоящия процес. С. обаче, че при определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД следва да се държи сметка за периода, в който са търпени вредите и техния интензитет, които обуславят по-нисък размер на обезщетението, в сравнение с този, определен от административния съд. Съдия: Адамова