Решение № 5293 от 26.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12645/2020 г.

Решение № 5293 от 26.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12645/2020 г., II о., докладчик съдията Стефка Кемалова Производството е по чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на Г. Х., подадена чрез адвокат С. Г. – Т., против Решение № 968/29.07.2020 г., постановено по административно дело № 2334/2019 г. по описа на Административен съд – Бургас, с което по жалба на М. Х. и П. Х., е обявена нищожността на Заповед № РД-09-134/10.07.2001 г. на Кмета на община Камено, издадена на основание чл. 93 ППЗТСУ. В касационната жалба се сочи неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, като по същество се оспорва възприетия от съда правен извод за нищожност на процесната заповед. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата против заповедта на Кмета на община Камено. Касационната жалба се поддържа от адвокат Г. – Т. посредством депозирана по делото молба, с приложен към нея списък на претендираните разноски и договор за правна помощ. Ответникът, Кмет на община Камено, редовно призован, не се представлява и не взема становище по спора. Ответната страна, М. Х. оспорва касационната жалба посредством писмен отговор, изготвен от пълномощник – адвокат В. Г., която изразява становище в подкрепа на съдебното решение, с молба да бъде оставено в сила, както и се присъдят сторените от доверителя й разноски. Останалите ответни страни, П. С. и Щ. Х. /конституирани като страни в касационното производство след смъртта на П. Х. /, редовно призовани, не се явяват. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага съдебното решение да бъде оставено в сила, тъй като е правилно и постановено при отсъствие на сочените касационни основания. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С оспорената пред административния съд Заповед № РД-09-134/10.07.2001 г., на основание чл. 93 ППЗТСУ и доброволното съгласие на пряко заинтересованите стопани, предявено с нотариално заверено съгласие с вх. № 37/09.07.2001 г., е одобрено изменението на дворищната регулация на парцел II 85 в кв. 20 по плана на [населено място], чрез разделянето му на два парцела - II 85 и XVI 85 по червените черти, надписи и щрихи по приложената към заповедта скица – проект. Относимите за спора факти са правилно установени посредством събраните по делото доказателства, подробно описани са в съдебното решение и не са спорни между страните. Спорът е правен и касае извършената от първостепенният съд преценка относно порокът, от който страда процесната заповед, доколкото същата е била оспорена по реда на чл. 149, ал. 5 АПК, с искане за прогласяване на нейната нищожност. Процесното изменение на дворищната регулация е одобрено по повод заявление от 09.07.2001 г., тоест подадено при действието на Закона за устройство на територията, който е в сила от 31.03.2001 г. Същевременно, заповедта е издадена по реда, установен в чл. 93, ал. 1 и ал. 4 ППЗТСУ /както е установено по делото в нарушение на изискването, посочено в тези норми, макар и недействащи - за нотариално изразено съгласие на всички пряко заинтересувани собственици/, и на основание чл. 93, ал. 5 ППЗТСУ, който подзаконов нормативен акт е отменен, считано от 31.03.2001 г. Правилно съдът е приел, че редът за изменение на дворищнорегулационните планове по чл. 93 ППЗТСУ, е неприложим при действието на Закона за устройство на територията, с оглед разпоредбите на § 20, ал. 2 ЗР ЗУТ и § 6, ал. 1, изр. второ ПР ЗУТ. При така установеното, настоящият съдебен състав, счита, че като е обявил нищожността на оспорената пред него заповед, първостепенният съд е постановил правилно решение. Порокът "материална незаконосъобразност" се отразява на същинското съдържание на акта и се изразява най-общо в несъответствие между разпореденото с акта и приложимите материалноправни норми, като по правило това несъответствие води до унищожаемост на акта. Налице са обаче и изключения от това правило, като в правната теория се приема, че при особено тежък и съществен порок на основанието по чл. 146, т. 4 АПК, който подлежи на преценка във всеки конкретен случай, с оглед на неговите специфики, административният акт може да бъде прогласен за нищожен - например когато акта е изцяло лишен от законова основа, или когато е налице пълна липса на условията, разписани в хипотезата на приложимата правна норма, или когато акт с такова съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон и от нито един орган. В случая, не би могло да се преценява каквото и да е съответствие между разпореденото със заповедта и посочената в нея правна норма, тъй като същата не е била част от действащото право, както към момента на издаването й, така и при започване на административното производство. Процесният административен акт е със съдържание, каквото не би могло да съществува въз основа на действащия спрямо възникналото правоотношение материален закон, тоест представлява акт, изцяло лишен от законова основа. Следователно, правилен е изводът, възприет от Административен съд – Бургас за това, че заповедта като лишена от законово основание за нейното издаване, страда от особено тежък порок, правещ невъзможно съществуването й, което обуславя нейната нищожност. По изложените мотиви и като съобрази, че оспореното съдебно решение е валидно, допустимо и постановено при правилно приложение на материалния закон, следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото, в полза на ответника по касационната жалба М. Х., следва да се присъдят сторените в настоящото производство разноски в доказан размер от 300 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,