Решение № 3877 от 26.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12583/2020 г.

Решение № 3877 от 26.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12583/2020 г., V о., докладчик председателят Диана Добрева Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от постоянния секретар на Министерство на външните работи (МВнР), чрез процесуален представител, против решение № 4789/08.09.2020 г., постановено по адм. дело № 1957/2018 г. от Административен съд София - град. В жалбата са мотивирани подробно отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК и се иска отмяната на съдебния акт. Приложена е съдебна практика. Претендират се разноски. Ответната страна – Х. А., чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба и намира първоинстанционното решение за правилно и обосновано. Не претендира разноски. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба на постоянния секретар на МВнР е процесуално допустима, подадена от лице, засегнато от неблагоприятните последици на обжалваното решение, в срока по чл. 211 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение първоинстанционният съд обявява за нищожна заповед № ЧР-95-00-433 от 28.12.2017 г., издадена от постоянния секретар на МВнР, с която на Х. А., на длъжност "счетоводител" в отдел "Счетоводство" на дирекция "Бюджет и финанси" в МВнР е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" на основание чл. 89, ал. 1 и ал. 2, т. 1 и т. 5, чл. 90, ал. 1, т. 5 от Закона за държавния служител (ЗДСл), за нарушение на чл. 5, ал. 2 от Наредбата за условията и реда за издаване на дипломатически и служебни паспорти от МВнР и на чл. 8, ал. 1 от Инструкция № 1 от 18.04.2006 г. за издаването на дипломатически и служебни паспорти от МВнР, като с тези действия виновно е станал причина да бъде уронено доброто име на МВнР. За да постанови обжалвания правен резултат първоинстанционният съд приема, че въпросите, свързани с прекратяване на служебните правоотношения със служителите в дипломатическата служба, какъвто е и жалбоподателят, включително компетентността на дисциплинарно наказващия орган, са уредени изрично в специалния закон, а именно Закона за дипломатическата служба (ЗДипл. Сл). Според разпоредбите на специалния закон министърът на външните работи ръководи, координира и контролира осъществяването на държавната политика в областта на външната политика на РБългария и международните отношения, като в тези му функции (по чл. 6, ал. 1), бива подпомаган от заместник-министрите. На последните, съгласно чл. 7, ал. 2 от ЗДипл. Сл, министърът делегира с писмена заповед правомощия и определя техните функции. Съгласно ал. 3 на цитирания текст министърът на външните работи може да делегира на заместник-министър с писмена заповед правомощията си във връзка с възникването, изменянето и прекратяването на трудовите и служебните правоотношения с изключение на налагането на дисциплинарните наказания по чл. 59 от този закон и по чл. 90, ал. 1, т. 4 и 5 от ЗДСл. Като анализира и разпоредбите в ЗДипСл и на Устройствения правилник на МВнР (УПМВнР), които регламентират статута и правомощията на постоянния секретар като най-високата професионална дипломатическа длъжност в МВнР и правната възможност министърът да му възложи своите правомощия или отделни свои правомощия във връзка със служебните и трудовите правоотношения на служителите в министерството (чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 от ЗДиплСл във връзка с чл. 14, ал. 1, т. 10 от УПМВнР) административният съд достига до законосъобразния извод, че министърът може да делегира своите правомощия във връзка с възникването и прекратяването на трудовите и служебните правоотношения на служителите от дипломатическата служба само на заместник- министър, но не и на постоянния секретар. Налагането обаче на служителите от дипломатическата служба на дисциплинарните наказания, установени в чл. 59 от ЗДиплСл и чл. 90, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ЗДСл е единствено от компетентността на министъра на външните работи и законът не позволява делегиране на посоченото правомощие на друг орган. Решението е правилно като постановено в съответствие с приложимия материален закон, без допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е обосновано. Настоящата инстанция споделя изцяло задълбочената и прецизна аргументация, дадена от административния съд, мотивирала го да прогласи нищожността на оспорената пред него заповед. Неоснователно е касационното оплакване на процесуалния представител на постоянния секретар на министерството за допуснато нарушение на материалния закон при постановяване на обжалвания съдебен акт поради приетата приложимост на разпоредбите на ЗДипл. Сл при определяне на компетентността на административния орган да прекрати служебното правоотношение с Х. А. на посоченото в заповедта правно основание - чл. 90, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 91, ал. 1 от ЗДСл. Правилно първоинстанционният съд приема, че общите разпоредби на ЗДСл се прилагат само ако в специален закон не е предвидено "друго", следователно разпоредбите на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от ЗДСл, посочени като приложими в случая в касационната жалба, не намират приложение като норми на общия закон, тъй като материалната компетентност на дисциплинарно наказващият орган по отношение на служителите от дипломатическата служба е определена от законодателя в нормата на чл. 7, ал. 3 от специалния ЗДипл. Сл. Не се споделят в тази връзка и твърденията на касатора относно статута на държавен служител без дипломатически ранг на ответника А. към момента на извършване на дисциплинарните нарушения, което обуславя приложимост на ЗДСл към протеклото дисциплинарно производство спрямо него и ангажиране на дисциплинарната отговорност от компетентния дисциплинарнонаказващ орган по този закон. Възможността за делегиране на правомощията на министъра, включително и по отношение на налагането на дисциплинарни наказания, е изрично уредена в специалната разпоредба на чл. 7, ал. 3 от ЗДипл. Сл. Министърът на външните работи може да делегира на заместник-министър с писмена заповед правомощията си във връзка с възникването, изменянето и прекратяването на трудовите и служебните правоотношения с изключение на налагането на дисциплинарните наказания по чл. 59 от този закон (временно понижаване в дипломатически ранг и предсрочно прекратяване на задграничен мандат) и по чл. 90, ал. 1, т. 4 и 5 от ЗДСл (понижаване в по-долен ранг за срок от 6 месеца до 1 година и дисциплинарно уволнение). Нормата е в защита интересите на служителите в дипломатическата служба. Законодателят, проявявайки еднаква грижа както към служителите с дипломатически ранг, така и към служителите без дипломатически ранг, и съобразявайки тежестта на тези дисциплинарни наказания, изключва възможността за делегация на правомощията на министъра. Изложените от процесуалния представител на ответника аргументи, че забраната по чл. 7, ал. 3 от ЗДипл. Сл се отнася само за заместник-министрите, но не и за постоянния секретар, който е най-висшата дипломатическа длъжност, не намират опора в закона. На първо място, това разбиране противоречи на целта на закона да запази правомощието за налагане на най-тежките дисциплинарни наказания в изключителната материална компетентност на министъра. Вярно е, че постоянният секретар е най-високата дипломатическа длъжност и той също подпомага министъра съобразно правомощията си, разписани в чл. 9 от ЗДипл. Сл. По отношение на кадровия състав на дипломатическата служба постоянният секретар е ангажиран с кариерното развитие и квалификацията на служителите - чл. 9, ал. 1, т. 5 от ЗДипл. Сл. Съгласно чл. 14, ал. 2 от УПМВнР министърът може да възложи на постоянния секретар своите правомощия или отделни свои правомощия във връзка със служебните и трудовите правоотношения на служителите в министерството освен в случаите, когато в закон е предвидено друго. А по отношение на наказанието по чл. 90, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ЗДСл, разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ЗДипл. Сл изключва делегацията въобще. Неоснователно е и касационното възражение за допуснато от решаващия съд нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като след обявяване на заповедта на постоянния секретар на министерството за нищожна в противоречие с изискването на разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от АПК административната преписка не е върната на дисциплинарно наказващия орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. В случая прогласяването на нищожността на оспорения индивидуален административен акт, с който се налага дисциплинарно наказание, представлява решение по същество по смисъла на чл. 173, ал. 1 от АПК и липсват предпоставките на чл. 173, ал. 2 и 3 от АПК за връщане на преписката за ново произнасяне. Извън това повторното реализиране на отговорност след осъществен контрол за законосъобразност по съществото на фактите и приложимия закон означава повторно налагане на дисциплинарно наказание и то след изтичане на преклузивните срокове за това по чл. 94 от ЗДСл, което е в противоречие с основните правни принципи по чл. 6, ал. 2, чл. 8, ал. 2 и чл. 13 от АПК. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение