Решение № 264 от 11.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8103/2020 г.
ВАСVIII отделение11.01.2021 г.докладчик Емилия Иванова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2510 от 14.05.2020 г., постановено по адм. д. № 103 по описа на Административен съд София град за 2015 г. ОСЪЖДА "Етрострой 97" АД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. Етрополе, ул. "Пионер", № 5 да заплати на Национална агенция за приходите сумата от 893. 48 лв, представляваща разноски за касационната инстанция. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 264 от 11.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8103/2020 г., VIII о., докладчик съдията Емилия Иванова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по жалба на "Етрострой 97" АД, със седалище и адрес на управление: гр. Етрополе, ул. Пионер, № 5, представлявано от И. Донов – директор, член на съвета на директорите, срещу решение № 2510/14.05.2020 г. постановено по адм. д. № 103 по описа на Административен съд София град/АССГ/ за 2015 г. С атакуваното решение е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт № 231400134/11.04.2014 г. издаден от органи по приходите при ТД на НАП-София, потвърден с решение № 1964/3.11.2014 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-София, в частта, с която на дружеството са определени задължения по ЗДДС за довнасяне в размер на 17 568. 71 лв. главница и лихви в размер на 1 881. 15 лв. произтичащи от отказано право на данъчен кредит по доставки осъществени от Според касатора атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Направените от съда изводи противоречат на събраните по делото доказателства. Възразява се срещу приетото в решението, че ангажираните доказателства за установяване реалност на процесните доставки са: "с относително ниска доказателствена стойност". Същите не са оспорени и не са опровергани от органите по приходите, поради което и не е ясно как е извършена преценката за "ниската им доказателствена стойност". Не е съобразено обстоятелството, че по доставките за които ревизираното лице е получател са спазени изискванията на ЗДДС относно тяхно отчитане. Установено е по делото включително и от вещото лице, че дружеството е изпълнило договорите и е извършило ремонтните дейности като доставчик на СМР към своите контрагенти за двата процесни обекта. Използваните материали са докарвани на обекта и са влагани непосредствено. Количеството на строителните материали е зависело от конкретните нужди на обекта за деня и вида работа, който е осъществяван. По отношение на транспорта не е отчетено обстоятелството, че е използван транспорт на друга фирма, в която дружеството е акционер. Не са извършвани плащания между двете дружества и не са издавани документи. Не е съобразено обстоятелството, че не е претендирано право на данъчен кредит за извършените транспортни услуги. Неоснователно е изисквано от ревизираното лице да представи доказателства свързани с трудовите правоотношения на работниците, назначени от подизпълнителите/доставчици на касатора/. Извършената работа е приемана като резултат и за това са съставяни приемо-предавателни протоколи. Тези протоколи имат съдържанието на количествено-стойностни сметки и е без значение как са наименовани те, тъй като от тяхното съдържание се установява, че извършаването на СМР е реално. Обстоятелството, че доставчиците на дружеството не са заплащали осигуровки на своите работници, не може негативно да се отразява върху правата на получателя. Освен фактическите несъответствия следва да бъде посочено, че само доставчикът има задължение за внасяне на ДДС, но не и получателят по доставката. Отговорността по чл. 177, ал. 1 и 2 от ЗДДС се реализира само когато регистрираното лице е знаело или е било длъжно да знае, че данъкът няма да бъде внесен и това е доказано от органите по приходите в производството по чл. 117-120 от ДОПК. Знанието по смисъла на чл. 177, ал. 2 от ДОПК следва да се установи по безспорен начин. АССГ при постановяване на атакуваното решение се позовава само на косвени улики за знание, които неправилно формират изводите му за законосъобразност на РА. Въз основа на тези мотиви се иска отмяна на атакуваното решение, както и на РА. Ответникът–Директорът на Дирекция "ОДОП"-София, чрез процесуалният си представител оспорва касационната жалба, като намира, че същата е неоснователна. Моли първоинстанционният съд да остави в сила атакуваното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховна административна прокуратура, чрез участвалия по делото прокурор намира касационната жалба за процесуално допустима, но неоснователна. При постановяването му не са допуснати нарушения, представляващи касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, които да налагат неговата отмяна. Върховен административен съд, състав на Осмо отделение, като се запозна с твърденията на страните, събраните по делото доказателства и при съобразяване разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в предвидения по чл. 211, ал. 1 от АПК срок и срещу акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред АССГ е бил РА № 231400134/11.04.2014 г. издаден от органи по приходите при ТД на НАП-София, в частта, с която е потвърден с решение № 1964/3.11.2014 г. на директора на Дирекция "ОДОП"-София. С ревизионният акт по отношение на дружеството са установени задължения в общ размер на 17 568. 71 лв. главница и лихва в размер на 1881. 15 лв. Общото задължение е формирано от непризнато право на приспадане на данъчен кредит в размер на 12 115. 98 лв. по фактури издадени от "Есполи" ЕООД; "Съни Билдинг" ЕООД; "Войнски" ЕООД и "Жан Мари 07" ЕООД; доначислен данък по реда на чл. 86, ал. 1 от ЗДДС в размер на 897. 99 лв. Със същият ревизионен акт е отказано право на приспадане на данъчен кредит в общ размер на 4 866. 99 лв., тъй като са налице основания по чл. 70, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ЗДДС. Съдът е обсъдил подробно всички предпоставки относно допустимостта на обжалването, като е приел, че обжалването е допустимо. Подлежащият на проверка ревизионен акт, според мотивите му е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма и в производство, при провеждането на което не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. При проверка на материалната законосъобразност на РА, за да отхвърли подадената срещу него жалба е изложил следните мотиви: На първо място не са представени доказателства относно извършване на доставките от сочените фирми - "Есполи" ЕООД; "Съни Билдинг" ЕООД; "Войнски" ЕООД и "Жан Мари 07" ЕООД, а от друга ревизираното лице безспорно е разполагало с кадрови и технически потенциал самостоятелно да осъществи фактурираните СМР. В подкрепа на този извод са констатациите на органите по приходите в ревизионното производство свързани с липсата на работници у доставчиците назначени за осъществяване на такъв вид дейности; липсата на доказателства, че наетият персонал е пътувал или домувал в съответното населено място където са осъществявани СМР. АССГ е приел, че заключенията на изслушаната по делото експертиза /основана и допълнителна/ не е променила фактическите установявания в ревизионното производство. Посоченото от експерта, че счетоводството е водено аналитично и коректно не означава, че е доказана реалността на осъществените доставки. Изрядното счетоводно и документално отчитане на доставките не означава, че същите са реално осъществени. Първоинстанционният съд се е позовал на практиката на СЕС /дело С-285/11, т. 44, 45 и 52/, като е посочил, че не е достатъчно наличието на фактури и счетоводна отчетност, за да се приеме, че реално е осъществена доставката по тях. Въз основа на горното е прието, че задълженията по РА са установени правилно и жалбата на дружеството следва да бъде отхвърлена. Решението е правилно. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 ЗДДС сочи, че правото на данъчен кредит в полза на данъчно задълженото лице, възниква при кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 ЗДДС, включва и установяването на реалното доставяне на стоките и извършване на услугите по облагаемата доставка – аргумент от 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС. Реалността на доставките е основополагаща за законосъобразното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит и при липса на доказана доставка именно от посочения доставчик, законосъобразно и правилно органите по приходите са отказали правото на данъчен кредит по процесните фактури. Многократно и безпротиворечиво в практиката си Върховния административен съд е отбелязвал, че за да е налице правото на данъчен кредит, съгласно разпоредбите на чл. 68, ал. 1, т. 1, чл. 69, ал. 1, т. 1 и чл. 71, т. 1 ЗДДС не е достатъчен само фактът, че от регистрирано по ЗДДС лице е издадена фактура и същата е отразена в дневниците му за продажби. Данъчнозадълженото лице, което се позовава на правото на приспадане на данъчен кредит, следва да установи реалното осъществяване на доставките и използването на техния предмет за целите на облагаемата си дейност съгласно правилата за доказване по чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. От събраните по делото доказателства не е установено безспорно, че доставчикът по процесните фактури е осъществил доставката на стоки и СМР. Въпреки конкретните указания на първоинстанционният съд за представяне на доказателства за тези факти, дадени в определение № 528 от 2.02.2015 г. и в протоколно определение от проведено открито съдебно заседание на 28.03.2015 г. не е установено, че посечените във фактурите доставчици са осъществели СМР и са доставили строителните материали. Напротив установено е, че за периода на договорите сключени от ревизираното лице и Църковното настоятелство при църква "Св. Архангел Михаил", както и договора със СД "Гарант 90- Цонев и сие", ревизираното лице е имало техническа и кадрова обезпеченост само да извърши ремонтните дейности. Въз основа на извършена съвкупна преценка на всички доказателства по делото, пръвоинстанционният съд е достигнал до извод за нереалност на фактурираните доставки. Според събраните в ревизионното производство доказателства и извършени проверки доставчиците не са разполагали с кадрови и технически потенциал да осъществи СМР или да достави строителните материали. Заедно с липсата на доказателства за реалност на доставките - приемо-предаване на строителните материали, кое лице ги е получило и от кого. Свидетелят разпитан пред АССГ установява само, че е работил на обект -Храм "Св. Архангел Михаил", но кой е бил неговия работодател, кой е доставял строителните материали и другите относими към реалността на доставките въпроси не се установяват от показанията му. По принцип правилно е твърдението на касатора, че не може да носи негативните последици от неправомерното поведение на своите доставчици, но формираният отказ да му бъде признато право на данъчен кредит не се основава само на такива мотиви. Напротив след съвкупен анализ на всички събрани по делото доказателства, правилно съдът е приел, че ревизираното дружество не е получило процесните доставки от вписаните във фактурите фирми. Ето защо правилно е прието, че издадените фактури само документално оформят плащане по доставки, които не са осъществени от посочените в тях доставчици. Неоснователно е и позоваването на касатора на заключението на изслушаните по делото експертизи/основна и допълнителна/. Счетоводната експертиза изяснява въпроси свързани само със счетоводното отразяване на фактурите при страните, начисляване и плащане на данъчната основа и на ДДС, но тези констатации не водят до изясняване на спорния въпрос за реалното престиране на услуги и доставка на строителните материали от конкретен доставчик. Постановеното решение е съобразено и със съдебната практика на СЕС – дела № С-284/11, С-285/11, С-152/02, С-285/09, съединени дела С-80/11 и С-142/11 според които, за да се признае право на приспадане на данъчен кредит, получателят следва да разполага с фактура за доставка, която е реално осъществена. При липса на доказателства за реално предоставяне на услугите и доставка на строителните материали от вписаните като доставчици фирми правилен е изводът на съда за законосъобразност на РА. Изложените в касационната жалба аргументи свързани с ангажиране на отговорността на лицето по чл. 177, ал. 2 от ЗДДС не следва да бъдат обсъждани, тъй като разглежданият спор в настоящото производство не касае отговорност за невнесен ДДС от доставчика по фактурите, а отказано право на данъчен кредит в полза на ревизираното лице. При съобразяване на конкретния предмет на спора правилно решаващият състав на АССГ е приел, че не е доказана реалността на доставките и е обсъдил относимите към спора въпроси относно приемо-предаването на стоките и реалното получаване на услугите. Изводите му се споделят от настоящата инстанция. Не с налице основания да бъде отменено атакуваното решение, като твърденията в касационната жалба за неговата неправилност не се подкрепят от доказателствата по делото. По тези съображения атакуваното решение следва да бъде оставено в сила, а подадената срещу него жалба – без уважение. При този изход на спора в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 893. 48 лв. Мотивиран така, Върховен административен съд състав на Осмо отделение