Решение № 10403 от 28.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5886/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от областния управител на област Пловдив против решение 3198/04.04.2025 г. на Административен съд Пловдив, постановено по адм. дело 2339/2024 г., с което е отменена негова заповед ДС-09-12/24.09.2024г. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на решението на административния съд поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на решението на първоинстанционния съд и отхвърляне на оспорването срещу заповедта за изземване на недвижимия имот. Претендира и присъждането на направените в производството разноски. Ответникът Съюз на учените в България- Пловдив (СУБ-Пловдив), поддържа становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на съдебното решение. Моли същото да бъде оставено в сила, като представя писмено становище по съществото на правния спор. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция при условията на чл.38 от Закона за адвокатурата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава аргументирано становище за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна по следните съображения: Предмет на контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд Пловдив е заповед ДС-09-12/24.09.2024г. на областния управител на област Пловдив, с която на основание чл. 80, ал. 1 от Закона за държавната собственост (ЗДС) е наредено от Съюз на учените в България Пловдив да се изземат недвижими имоти частна държавна собственост, представляващ: ПИ с к.и. 56784.519.945 по КК и КР на гр. Пловдив; сграда с к.и. 56784.519.945.1 по КК и КР на гр. Пловдив; сграда с к.и. 56784.519.945.2 по КК и КР на гр. Пловдив и сграда с к.и. 56784.519.945.3 по КК и КР на гр. Пловдив, с административен адрес: гр. Пловдив, [улица], тъй като същите се държат без правно основание от СУБ-Пловдив. Административният съд е отменил заповедта като незаконосъобразна. За да се произнесе в посочения по горе смисъл, съдът е изложил съображения, че заповедта е издадена от компетентен орган и в изискуемата от закона форма, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но в противоречие с чл. 80, ал. 1 ЗДС и целта на закона. Съдът, с оглед проверката, която е извършил за материалната законосъобразност на акта, е анализирал фактическия състав на чл. 80, ал. 1 ЗДС, при наличието на който имотът частна държавна собственост, следва да се изземе. Според направените от първостепенния съд изводи, липсва само един от елементите на този фактически състав, а именно фактическата власт върху имотите да се упражнява от СУБ-Пловдив без правно основание. Административният съд е счел, че съюзът ползва имотите на валидно правно основание, а именно анекс рег. ДС-17-3/31.01.2020г. към договор рег. ДР-03-32/30.06.2009г. за учредяване на безвъзмездно право на ползване върху недвижимия имот частна държавна собственост, с който действието на договора да бъде запазено до приключване на процедурата по законов ред и приемане на ново решение от Министерски съвет. Освен това съдът е обсъдил и наличието на обстоятелствата, че имотите са ползват по предназначение и нуждата от тях не е отпаднала. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Между страните по делото няма спор по фактите. Недвижимите имоти, предмет на заповедта представляват частна държавна собственост съгласно акт за частна държавна собственост 11563/12.03.2024г. и предходен акт за частна държавна собственост 7032/02.04.2009 г. Според отразеното в тези актове, правото на управление върху имота е предоставено на Министерство на културата. В изпълнение на решение 485/24.07.2008г. на Министерския съвет е сключен договор рег. ДР-03-32/30.06.2009г. за учредяване на безвъзмездно право на ползване за срок от 10 години в полза на Съюз на учените в България град Пловдив върху дворно място с площ 859 кв. м., представляващо УПИ XXXI-творческа база по плана на гр. Пловдив, Старинна градска част, кв. 8, с административен адрес: гр. Пловдив , [улица], ведно с построените в него: сграда със ЗП от 274 кв.м.; сграда със ЗП 159 кв.м. и сграда със ЗП от 30 кв.м., който е вписан в Службата по вписванията- град Пловдив. На 11.06.2019г. СУБ-Пловдив подава ново заявление за учредяване на право на ползване върху процесния имот. В резултат на изискано от областния управител становище от министъра на културата, последният уведомява председателя на Съюз на учените в България град Пловдив, че за да бъде процедирано искането за производство по чл. 56, ал. 2 от ЗДС, първо следва да се преустанови констатираното частично ползване на имота не по предназначение, а именно функциониращия в него търговски обект ресторант Щастливци под тепето да бъде премахнат. Липсват данни процедурата по това заявление да е приключила към момента с издаден административен акт. След това между областния управител и СУБ-Пловдив е сключен анекс ДС-17-3/31.01.2020г. към договор ДР-03-32/30.06.2009г. за учредяване на безвъзмездно право на ползване върху недвижим имот частна държавна собственост. С него страните се споразумяват, че поради необходимостта от технологично време за провеждане на нова процедура по чл. 56, ал. 2 ЗДС и фактът че срокът на договора е изтекъл на 30.06.2019г., действието на договора ще бъде запазено до приключване на процедурата по законов ред и приемане на ново решение от Министерски съвет. Между страните по делото няма спор, че започналата процедура не е приключила с изричен административен акт. С писмо изх. 62-00-265/30.05.2024 г. министърът на културата уведомява СУБ- Пловдив, че процесният имот е необходим за дейността на Министерство на културата и провеждане на ремонтни дейности и предвид изтичането на срока на договор ДР-03-32/30.06.2009г., същият следва да бъде освободен от съюза. Това не е сторено и с писмо изх. 62-00-265/12.07.2024 г. министърът на културата сезира областния управител на област Пловдив с искане спорният имот да бъде иззет по реда на чл. 80 от ЗДС. Със заповедта на областния управител, предмет на контрол в настоящото производство, е разпоредено изземването на имота поради това, че той се държат без правно основание от сдружението. На 25.02.2025г. със заявление вх. ДС-17-4 от същата дата, СУБ-Пловдив депозира ново заявление до областния управител на Пловдивска област, с което иска безвъзмездно предоставяне на право на ползване върху процесния недвижим имот за срок от 10 години, но няма данни процедурата по това заявление да е приключила. При така установените факти спорен е единствено въпросът дали СУБ-Пловдив осъществява фактическата власт върху процесния недвижим имот без валидно правно основание- една от трите хипотези, съдържащи се в разпоредбата на чл. 80, ал. 1 ЗДС, при наличието на които изземването на имот - държавна собственост е законосъобразно. Правилен и обоснован от доказателствата по делото е изводът на първоинстанционния съд, че две от предпоставките на цитираната норма са налице- имотът е държавна собственост и се владее от сдружението- адресат на заповедта. Неправилни и несъответни на материалния закон обаче са изводите на административния съд, че е налице валидно правно основание за упражняване на фактическата власт върху имота. Ограниченото вещно право на ползване върху имоти, представляващи частна държавна собственост, се учредява със сложен фактически състав, включващ административноправни и гражданскоправни елементи. Съобразно новелата на чл.56, ал.2 от ЗДС в настоящата й редакция, безвъзмездно право на ползване върху имот - частна държавна собственост, може да се учреди за срок не по-дълъг от 10 години със заповед на областния управител в полза на общини за изпълнение на техните функции или за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение, както и в полза на други лица, при съобразяване на законодателството и правилата в областта на държавните помощи, след решение на Министерския съвет по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Съгласно ал.4 на нормата въз основа на заповедта областният управител сключва договор. Съгласно общото правило на чл.59, ал.2, предл.2 от ЗС и уредбата в ЗДС, ограниченото вещно право на ползване върху имоти- държавна собственост, учредено за определен срок, който не може да надвишава 10 години, се погасява с изтичането на срока. В ЗДС не е предвидена възможност за удължаване на срока, за който е учредено правото на ползване, със сключване на анекс. Поради това следва да се приеме, че правото на ползване, учредено с договора от 30.06.2009г., е погасено по смисъла на чл.59, ал.2 от ЗС поради изтичане на десетгодишния срок, за който е учредено. Със сключения между областния управител и СУБ-Пловдив анекс от 31.01.2020г., е уговорено, че срокът на учреденото с договора от 30.06.2009г.г. вещно право на ползване се удължава, като при това срокът на удължаването не е определен, а определяем - до приключване на процедурата по чл. 56, ал. 2 ЗДС. Това допълнително споразумение, което предвижда удължаване на срока над максимално установения в закона, е нищожно на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, защото противоречи на императивната норма на чл.56, ал.2 от ЗДС, която установява максимален 10-годишен срок, за който може да бъде учредено ограниченото вещно право на ползване. Поради това уговореното между страните продължаване на срока е нищожно и не поражда правно действие. С оглед на изложеното сключеният анекс не представлява валидно правно основание, въз основа на което СУБ- Пловдив осъществява фактическата власт върху имота. Отделно от това, както вече се изтъкна, ограниченото вещно право се учредява с реализирането на сложен фактически състав, а в настоящата хипотеза такъв не е осъществен в резултат на подадените от СУБ-Пловдив заявления до областния управител. Поради това следва да се приеме, че са налице и трите материални предпоставки по чл.80 от ЗДС и СУБ-Пловдив осъществява фактическата власт върху недвижим имот- частна държавна собственост, без валидно правно основание за това, което обосновава и материалната законосъобразност на издадения акт. Касационната инстанция не споделя и извода на първостепенния съд, че заповедта на областния управител е издадена в противоречие с целта на закона. Разпоредбата на чл. 80 ЗДС предвижда специален бърз способ за защита на държавната недвижима собственост чрез изземването й от лица, които я владеят или държат без правно основание. В тази хипотеза областният управител действа в условията на обвързана компетентност и въз основа на мотивирано искане на съответния министър, при наличието на материалните предпоставки за това, той следва да издаде заповед за изземване. Поради това следва да се приеме, че в случая оспореният акт е издаден в изпълнение на целта на закона след мотивирано искане на министъра на културата и установяване на предвидените в нормата материалноправни основания за това. Не са налице и доказателства за нарушаване на принципа на чл.6, ал.1 от АПК, тъй като разпореденото със заповедта изземване не представлява непропорционална мярка, която би попречила на сдружението да осъществява целите си, свързани с развитието на науката в България. Само за пълнота на изложението касационната инстанция намира за необходимо да отбележи следното: Не е било необходимо първоинстанционният съд да изследва наличието на останалите две хипотези, при които законът допуска изземването на имоти, представляващи държавна собственост- ползване не по предназначение или отпадане на нуждата. Тези две хипотези остават извън предмета на настоящия спор, доколкото заповедта, която е предмет на контрол в производството, е основана само на липсата на валидно правно основание за осъществяване на фактическата власт. Обсъждайки и другите две хипотези, които не са посочени от административния орган като основание за издаване на заповедта, съдът е излязъл извън предмета на делото. Противоречат на материалния закон и изводите на първоинстанционния съд относно приложимостта на чл.58 от АПК по отношение на заявлението на СУБ-Пловдив с ДС-29-87/11.06.2019г. за учредяване на право на ползване върху имота. Следва да се отбележи, че съобразно цитираната норма формирането на мълчалив отказ не може да бъде поставено в зависимост от волята на страните в правоотношението, а е правна фикция, по силата на която при надлежно сезиране и последващо бездействие на администрацията (включително и в хипотезата на ал.2 на чл.58 АПК), липсата на волеизявление за издаване на индивидуален административен акт се приравнява на отказ да се издаде акт с регламентирано от закона съдържание. Неправилни и несъответни на закона са и изводите на първоинстанционния съд, че в рамките на настоящото производство не е допустимо да се извършва косвен съдебен контрол за законосъобразност на предоставеното право на ползване чрез анексиране на договора между страните. В настоящата хипотеза не се касае до косвен съдебен контрол и разрешаване на спор, свързан с договорните отношения на страните, а до преценка за наличието на една от материалните предпоставки по чл.80, ал.1 от ЗДС- валидно правно основание. Без да се прецени дали в полза на сдружението съществува валидно учредено вещно право на ползване, няма как да се прецени дали са осъществени изискванията на чл.80, ал.1 от ЗДС. Цитираното решение 7 от 10.04.2001 г. на КС на РБ по конст. д. 1/2001 г. е неотносимо към настоящия правен спор, доколкото с него е обявена за противоконституционна разпоредбата на § 6 ПЗР на ЗДС, която предвижда редуциране на срока по отношение на вещни права на ползване, учредени преди влизане в сила на закона, а вещното право в полза на СУБ-Пловдив, е учредено през 2009 година. Ето защо, решението на Административен съд Пловдив следва да се отмени като неправилно, а вместо него да се постанови друго по същество на правния спор, с което оспорването на заповед ДС-09-12/24.09.2024г. на областния управител на област Пловдив да се отхвърли като неоснователно. Предвид изхода на спора претенцията на касатора за присъждане на направените разноски, както и юрисконсултско възнаграждение, е основателна. На областната администрация- юридическото лице, в чийто състав е органът, издал обжалвания акт, следва да се присъдят разноски в размер на 270 лева, от които 70 лева държавна такса и 200 лева- юрисконсултско възнаграждение, което съдът определи на основание чл.37 от ЗПП във връзка с чл.24 от ЗПП. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,