Решение № 533 от 6.01.2014 г. на ВКС по н. д. № 1860/2013 г.

Решение № 533 от 6.01.2014 г. на ВКС по н. д. № 1860/2013 г., II н. о., НК, докладчик съдията Лиляна Методиева Производството по чл. 419 и сл. от НПК е образувано по искане на осъдения Д. Д. А. за проверка по реда на възобновяването на въззивно решение № 52 от 16.04.2013 г. постановено по ВНОХ дело № 118/2013 г. по описа на Бургаския окръжен съд. В искането и в съдебно заседание се поддържат всички основания за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1 3 от НПК, като се излагат съображения за неправилно приложение на материалния закон при установените по делото факти, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство и при разглеждане на делото в двете решаващи съдебни инстанции, довели до ограничаване на правата му и за явно несъответствие на наказанието със степента на обществената опасност на деянието и на данните за личността му. По същество се иска наказателното производство да бъде възобновено, въззивното решение отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че искането е процесуално допустимо, а по същество е неоснователно. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и в пределите по чл. 347 от НПК изцяло провери правилността на влязлото в сила решение, за да се произнесе констатира следното: С присъда № 38 от 18.10.2012 г. постановена по НОХ дело № 383/2012 г. Поморийският районен съд е признал подсъдимия Д. Д. А. за виновен в това, че на 6.09.2012 г. в гр. К., след като намерил чужда движима вещ - портфейл на стойност 6.00 лв със сумата 400 лв., собственост на Х. М., поданица на Великобритания, не съобщил в продължение на една седмица за намерените вещи на собственика, на властта или на този, който я загубил, поради което и на основание чл. 207, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 54 от НК го е осъдил на глоба в размер на 200 лв, а го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 195, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 194, ал. 1 и чл. 28, ал. 1 от НК. С въззивно решение № 52 от 16.04.2013 г. постановено по ВНОХ дело № 118/2013 г. Бургаският окръжен съд е изменил присъдата, като е преквалифицирал деянието в престъпление по чл. 195, ал. 1,т. 7 във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 28, ал. 1 от НК и е осъдил подсъдимия на една година лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е постановил подсъдимият да изтърпи отделно в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим и наказанието от девет месеца лишаване от свобода, наложено му с присъда по НОХ дело № 78/2010 г. на Поморийския районен съд. Въззивното решение не подлежи на обжалване по касационен ред и е влязло в сила. Искането е процесуално допустимо, защото е направено от легитимна страна, в срока по чл. 421 от НПК и съдебният акт подлежи на проверка по реда на възобновяването на наказателното дело. Разгледано по същество е неоснователно поради следните съображения: Релевираното в искането основание за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК не се подкрепя от данните по делото. Производството пред Бургаският окръжен съд е образувано по протест на прокурора, срещу постановена от първоинстанционния съд осъдителна присъда, с която не е възприета предложената с обвинителния акт правна квалификация на деянието, за което е обвинен Д. Д. А.. Проверявайки изцяло и по наведените доводи правилността на присъдата и анализирайки самостоятелно събраните в първата инстанция доказателства въззивният състав е възприел оценката им и частично направените от тях фактически констатации. Самостоятелно подробно е оценил показанията на св. Д., очевидец на деянието и въз основа на тях е приел, че подсъдимият е възприел изпадането на портфейла от чантата на собственичката и в момента когато посегнал да го вземе знаел чия собственост е. При тази фактическа констатация е формирал различно вътрешно убеждение по приложението на материалния закон. Не е възприел правния извод на решаващия съд за липса на обективен елемент от състава на престъплението кражба, а именно липсата на владение върху вещите от страна на собственика в инкриминирания момент, което да е прекъснато от дееца. Изложил е достатъчно съображения, поради които не е възприел тълкуването на понятията "загубена" и "забравена" вещ в контекста на наказателното закон и задължителната съдебна практика по приложението му. Мотивирал е защо приема, че вещта не е загубена и следователно не може да бъде намерена и съобразно това е изменил присъдата и е квалифицирал деянието като кражба. Проверката за правилното приложение на материалния закон в производството по възобновяване на наказателното дело се извършва въз основа на фактическите констатации на решаващия съд, приети за установени при спазване на правилата за събиране, проверка и оценка на доказателствата. По делото не се спори, че фактите относно извършеното деяние, а именно че осъденият възприел изпадането на потфейла от чантата на св. Х. М. до масата на която седяла със свои близки, взел го и въпреки поканата на барманката на заведението демонстративно отказал да го върне на собственичката, бързо се отдалечил, изхвърлил портфейла, а намерената в него сума от 400 лв предал на своя брат, са точно установени. При тези факти въззивната инстанция е приложила точно материалния закон и е квалифицирала деянието като кражба. Налице са всички съставомерни обективни и субективни елементи от състава на престъплението, в това число и наличие на фактическа власт върху вещта, упражнявана от нейния собственик и прекъсната от дееца. Със самия факт на изпадането на вещта от чантата, когато владелеца се намира в непосредствена близост, не може да се приеме че е прекъснал владението си и такава вещ като "загубена" не може да бъде предмет на кражба. Владелеца се е намирал в близост до своята вещ и във всеки момент е могъл да възприеме нейното изпадане и да си я прибере. Той не е прекъснал владението си върху нея и не е лишен от възможност да упражнява фактическа власт, като си послужи с нея. Релевираното в искането основание за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК също е неоснователно. То се мотивира с допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство и при разглеждане на делото от първоинстанционния съд, които не са отстранени от въззивната инстанция. Такива нарушения, довели до опорочаване на досъдебното производство и производството в съдебната фаза на процеса, които са основание за отмяна на влезлия в сила съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане с оглед валидното извършване на опорочените следствени действия, по делото не са допуснати. Неоснователно е съображение, че разпитът на свидетелите в досъдебното производство е проведен в отклонение с изискванията на процесуалния закон и това прави недопустима проверката им в съдебното следствие. Разпита на свидетелите е проведен по реда на чл. 139 от НПК, а доколкото е налице формален пропуск в изготвените протоколи за тези действия от разследващия, като не е посочен номера на досъдебното производство, по което са разпитани свидетелите М. И., В. Д. и О. Х., той не може да се приеме като съществено процесуално нарушение, защото по никакъв начин не е ограничил правото на обвиняемия в тази фаза на процеса да се запознае с доказателствените материали и да изрази становището си по тях. Тримата свидетели са разпитвани за факти, касаещи инкриминираното на обвиняемия деяние, които под страх от наказателна отговорност са потвърдили в съдебното следствие. Проверка на фактите, установени от тях в съдебното следствие не се е налагала, показанията им от досъдебната фаза на процеса не са приобщавани към доказателствените материали и съдът не е изграждал изводите си по фактите въз основа на доказателства, събрани в отклонение с изискванията на процесуалния закон. Данни за формално назначаване на служебен защитник в досъдебното производство няма, поради което и този довод е неоснователен. Само от факта, че в постановлението за назначаване на служебния защитник не е посочен точния час, не следва извода, че защитника е назначен по-късно и не е присъствал при извършване на процесуално следствените действия - разпит на обвиняем и предявяване на материалите от разследването. Протоколите за двете процесуално следствени действия са съставени по реда на чл. 131 от НПК и са доказателствено средство за реда, по който са извършени. В тях изрично е отразено участието на назначения служебен защитник адв. М., която ги е подписала, като и двата протокола съдържат декларации на обвиняемия, че са проведени в присъствието на служебния защитник. Същият служебен защитник е участвал и в съдебната фаза на процеса пред двете решавани съдебни инстанции и липсват възражения, че е водил защитата по начин накърняващ интересите на подсъдимия. Неоснователен е и довода за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото в първоинстанционния съд, които не са отстранени от въззивната инстанция. Производството пред Поморийския районен съд е проведено по реда на глава двадесета от НПК, без да са допуснати каквито и да било нарушения, а още по-малко съществени нарушения от категорията на посочените в чл. 348, ал. 3 от НПК, довели до ограничаване правото на подсъдимия на справедлив процес. Съдът не само е запознал подсъдимия с правата, които има, но му е осигурил реална възможност да ги упражни, назначил му е служебен защитник, уважил е доказателственото му искане, изслушал е обясненията му, осигурил му е възможност да се изкаже последен и да упражни правото си на последна дума. Вярно е, че мотивите към присъдата в частта за наказателната отговорност завършват с израза "както и лиши подсъдимата от право да упражнява професия или дейност, свързана с търговия с акцизни стоки за срок от една година". Той очевидно се отнася до друго дело и доколкото съдът не е мотивирал противоречива воля в диспозитива и мотивите към присъдата по въпросите, посочени в чл. 301 от НПК относно предявеното на подсъдимия обвинение и наказателната отговорност не може да се приеме, че е ограничил правото му да узнае в извършването на какво престъпление се признава за виновен и какво наказание му се налага. Въззивното производство е проведено при съблюдаване на изискванията по глава двадесет и първа от НПК, а постановеният съдебен акт е изготвен по реда на чл. 339 от НПК и от него е узнал какви са правните съображения за взетото решение. Оплакването за постановяване на влязлото в сила въззивно решение при наличието на основание за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 5 от НПК е неоснователно. Доводът на осъдения, че въззивният състав е отчел само обстоятелствата, които отегчават наказателното положение и изцяло е игнорирал тези, които го смекчават не се подкрепя от данните по делото. Въззивният състав е преценил обществената опасност на всички обстоятелства по чл. 54 от НК и изрично е приел, че деянието и дееца не са с по-висока степен на обществена опасност в сравнение с типичната. Това му е дало основание за определи за изтърпяно наказание в размер на минимума предвиден за престъплението. По малко по размер наказание би могло да бъде определено само при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НПК, а по делото липсват изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, които да правят несъразмерно тежко наложеното наказание от една година лишаване от свобода. Изтърпяване на наказание в този размер е необходимо за постигане на всички цели по чл. 36 от НК и преди всичко за да може осъденият да осмисли бъдещото си поведение. По изложените съображения настоящият състав при второ наказателно отделение на Върховния касационен съд приема, че при постановяване на влязлото в сила въззивно решение № 52 от 16.04.2013 г. по ВНОХ дело № 118/2013 г. на Бургаския окръжен съд не са допуснати поддържаните от осъдения нарушения, които са основание за възобновяване на наказателното дело и направеното искане като неоснователно следва да бъде оставено без уважение, поради което и в същия смисъл