Решение № 333 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 526/2009 г.

Решение № 333 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 526/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Т. А. срещу решение № 255 от 10.12.2008 г. на В. окръжен съд, гражданска колегия, постановено по в. гр. д. № 454 от 2008 г., с което е отменено решение № 31 от 23.05.2008 г. по гр. д. № 364 от 2008 г. на В. районен съд и вместо това е постановено ново решение за осъждане на П. Т. А. да отстъпи собствеността и предаде владението на С. Л. Т. върху имот, представляващ втори етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, построена в поземлен имот № 4* за който е отреден парцел **** X-4462 в кв. 314 по плана на гр. В. с административен адрес: гр. В., ул. "Ч" № 16. В касационната жалба се твърди, че решението на В. окръжен съд е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ГПК. Ответникът по жалбата С. Л. Т. оспорва жалбата като недопустима и неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, като взе предвид становищата на страните, счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл. 108 от ЗС, което е допуснато до касационно обжалване с определение № 461 от 29.05.2009 г. на ВКС по настоящото дело. В горепосоченото определение е констатирано противоречие между обжалваното решение и практика на ВКС /решение № 887 от 02.11.2001 г. по гр. д. № 311 от 2001 г. на ВКС, II г. о., решение № 132 от 15.05.2003 г. по гр. д. № 43 от 2002 г. на ВКС, IV г. о., решение № 300 от 23.04.2001 г. по гр. д. № 874 от 2000 г. на ВКС, II г. о., решение № 606 от 12.07.2000 г. по гр. д. № 23 от 2000 г. на ВКС, II г. о./ по материалноправния въпрос: нищожен ли е договор за продажба на недвижим имот, който по същество представлява съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта и който е сключен с уговорка да обратно изкупуване. Настоящият състав на ВКС счита за правилна практиката в посочените по-горе решения на ВКС поради следното: Съгласно чл. 152 от ЗЗД, съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта или с което се уговаря предварително начин на удовлетворяване на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително, а съгласно чл. 209 от ЗЗД недействителна е и продажба с уговорка за изкупуване. Когато на една и съща дата две лица сключват два договора /договор, с който едното лице дава в заем на друго лице определена сума пари и договор, с който заемателят по договора за заем продава на заемодателя собствения си имот/ и в договора за заем изрично е посочено, че договорът за продажба на имота е сключен за обезпечаване на вземането по договора за заем и че при издължаване на сумата по договора за заем имотът ще бъде прехвърлен обратно, безспорно е, че действителната воля на страните по договора за продажба е била не да прехвърлят собствеността върху имота, а да обезпечат изпълнението на задължението по договора за заем. Тоест, договорът за продажба прикрива друго съглашение между страните и като такъв на основание чл. 17 от ЗЗД е недействителен. В този случай от значение затова, дали се запазват правата на третото лице, придобило имота от приобретателя по този привиден договор, е дали третото лице е било добросъвестно и кога е била вписана исковата молба за установяване на привидността- преди или след придобиването на имота от третото лице. В този смисъл е разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД. С оглед това разрешение на съществения за делото материалноправен въпрос, обжалваното решение е неправилно. В него В. окръжен съд е счел за неоснователно възражението на ответника П. Т. А. за нищожност на договора за продажба от 27.02.2002 г., по силата на който П. А. е продал процесния имот на праводателя на ищеца С. Т. Ц. Л. П., като е приел, че уговорените впоследствие в сключения между П договор за заем от 27.02.2002 г. клаузи не биха могли да се отразят на действителността на договора за покупко-продажба, който е сключен преди договора за заем. При решаване на спора и преценката на събраните по делото доказателства /нотариален акт № 92 от 27.02.2002 г., договор за заем от 27.02.2002 г. и удостоверение изх. № 23 от 11.06.2008 г. на нотариус Б. Т. / съдът не е взел предвид, че в т. 6 от самия договор за заем от 27.02.2002 г. изрично е записано, че като обезпечение на този договор заемателят П. А. е прехвърлил на заемодателя Ц. П. собствения си имот с нотариален акт № 92 от 27.02.2002 г. и че при изпълнение на цялата сума по заема имотът ще бъде прехвърлен обратно. От това съдържание на договора за заем е видно, че действителната воля на страните по договора за продажба на имота от 27.02.2002 г. не е била да прехвърлят собствеността на този имот, а да обезпечат изпълнението на задължението на заемателя по договора за заем от 27.02.2002 г. и то по начин, различен от предвидения в закона. Тоест, договорът за продажба от 27.02.2002 г. е привиден и като такъв е недействителен на основание чл. 17 от ЗЗД, а прикритото с този договор споразумение за уговаряне начин на удовлетворяване на кредитора също е недействително на основание чл. 152 от ЗЗД. Тъй като в случая ищецът С. Л. Т. е трето лице, което е придобило имота от приобретателя по привидния договор, от значение за правата на ищеца върху имота е обстоятелството дали той е бил добросъвестен- тоест дали към момента на покупко-продажбата на имота /с нотариален акт № 3 от 10.01.2008 г./ С. Т. е знаел за привидността на съглашението между П, обективирано в нотариален акт № 92 от 27.02.2002 г. По този въпрос обаче страните не са ангажирали становище- до приключване на делото пред въззивния съд, нито ищецът, нито ответникът са изразили становище относно това, дали към момента на сключване на договора от 10.01.2008 г. ищецът е знаел, че прехвърлителят по този договор е привиден собственик на имота. Въззивният съд се е произнесъл по този въпрос за първи път, без да отдели спорното от безспорното между страните и без да им даде възможност да ангажират доказателства за това обстоятелство, с което е допуснал съществено процесуално нарушение на чл. 109 от ГПК (отм.). С оглед на всичко гореизложено обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно. Тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия /отделяне на спорното от безспорното между страните по въпроса, дали С. Т. е знаел към 10.01.2008 г. за привидността на договора да покупко-продажба от 27.02.2002 г. и във връзка със становището на страните по този въпрос- събиране на нови доказателства/ на основание чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение