Решение № 63 от 2.02.2012 г. на ВКС по н. д. № 3130/2011 г.

Решение № 63 от 2.02.2012 г. на ВКС по н. д. № 3130/2011 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Касационното производство е образувано по жалба от двама защитника на подсъдимия Д. П. Г. против решение № 400 от 2.ХI.2011 г. по внохд № 982/2011 г. на Софийския апелативен съд. Позовавайки се на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК защитниците искат отмяна на въззивното решение с оправдаване на подсъдимия или с връщане делото на въззивния съд за ново разглеждане, алтернативно на искането за изменяване на решението с определяне наказанието на Г. при условията на чл. 55 НК. В съдебно заседание жалбата се поддържа от единият изготвил я защитник, като искането за намаляване наложеното наказание лишаване от свобода се свързва и с прилагане на условното осъждане. Подсъдимият Г. се счита за невинен и иска да бъде оправдан. Заключението на прокурора е за оставяне на въззивното решение в сила. Част от изложените в жалбата и развити пред съда оплаквания счита като такива за необоснованост, а за неоснователни намира тези срещу правилността на извършения от въззивния съд доказателствен анализ. Върховният касационен съд установи: С присъда № 14 от 30.VI.2011 г. по нохд № 46/2011 г. на Кюстендилския окръжен съд Д. П. Г. е признат за виновен в това, че на 12.ХII. 2005 г. в гр. Дупница насилствено и със заплахи се е съвкупил с 12-годишната А. С. Б. от с. гр., за което и на основание чл. 152, ал. 4, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 2 НК е осъден на 10 години лишаване от свобода, които да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип при строг първоначален режим. На А. С. Б. е присъдено обезщетение за причинените й неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. С обжалваното решение горната присъда е потвърдена. Жалбата е неоснователна. Оплакването за допуснато нарушение на материалния закон не свързано с доводи, сочещи на касационното основание по чл. 348, ал. 2 НПК-неправилно прилагане на закона или неприлагане на закона, който е следвало да се приложи съобразно приетите за установени факти. Това, което предходните съдебни инстанции са приели за установено, сочи на осъществен с малолетно лице от женски пол насилствен полов акт-деяние, правилно квалифицирано като престъпление по чл. 152, ал. 4, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 2 НК. Твърдяните съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствата, сочещи на необоснованост на въззивния акт като частен случай на касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, не са налице. Копирани от въззивната жалба и насочени срещу извършения от първата инстанция анализ на доказателствата, относимите към обсъжданото оплакване доводи са били обект на обстойна проверка от страна на апелативния съд, където са получили отговори, чиято правилност изцяло се споделя. Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, определено съобразно чл. 54, а не чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, с претенция и за отлагането му от изтърпяване. Както също правилно е посочил въззивният съд, чистото съдебно минало на Г., положително характеризиращите го данни от А. Г. Н. и А. Ж. В., дадени от двамата в неизвестно какво им качество и наличие или отсъствие на родствена връзка с подсъдимия, както и продължителността на наказателното производство, са обстоятелства, достатъчни за определяне на минималното, предвидено в специалната материалноправна норма, наказание от 10 години лишаване от свобода. Същите обстоятелства обаче не са нито многобройни в сравнение с последиците за пострадалото дете от извършеното спрямо него престъпно посегателство, нито някое от тях е с изключителен по естеството си характер, за да обосноват определяне на лишаването от свобода при условията на чл. 55 НК. Съобразно дотук изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС в състав от трето н. о.