Решение № 6210 от 27.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13/2020 г.

Решение № 6210 от 27.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13/2020 г., VIII о., докладчик съдията Росица Драганова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. С., с адрес в [населено място], [адрес], чрез адв. Драгнев, против решение № 1639 от 11.10.2019 г. по адм. дело № 1357/2019 г. по описа на Административен съд - Бургас, в частта с която съдът е отхвърлил жалбата му срещу акт за установяване на задължения /АУ3 по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № ИП69778-1/16.04.2019 г., издаден от главен експерт в Дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" (МПДТР) при Община Бургас, потвърден с решение № 94-01-14783/1/27.05.2019 г. от директора на Дирекция "МПДТР" в Община Бургас, с който са определени задължения за такса битови отпадъци (ТБО) за 2016 г., 2017 г. и 2018 г. в общ размер на 803, 41 лв. и е определена лихва към 16.04.2019 г. в размер на 125, 20 лв. Касаторът излага доводи за неправилност на съдебния акт като постановен в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Обсъжда фактите, при които е издаден АУЗ, като навежда съображения във връзка с твърденията си за неговата незаконосъобразност. По отношение правилността на постановеното съдебно решение касаторът твърди, че съдът неправилно е приложил материалния закон, тъй като имотът е деклариран в средата на 2018 г., преди това не бил въведен в експлоатация и съответно не е генерирал битови отпадъци. Иска отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора с отмяна като незаконосъобразен на оспорения акт. Ответникът - директор на Дирекция "МПДТР" в Община Бургас, чрез юрк. Марев в писмен отговор оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Първоинстанционният съд е обсъдил подробно релевантната за спора фактическа обстановка, която не следва да бъде излагана повторно. Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № ИП69778-1/16.04.2019 г., издаден от главен експерт в Дирекция "МПДТР" при Община Бургас, потвърден с решение № 94-01-14783/1/27.05.2019 г. от директора на Дирекция "МПДТР" в Община Бургас, с който на А. С. са определени задължения за данък недвижими имоти и ТБО за 2016 г., 2017 г. и 2018 г. в общ размер на 1 007, 18 лв. и е определена лихва към 16.04.2019 г. в размер на 156, 97 лв. Съдът е оставил без разглеждане жалбата на С. в частта, с която с оспорения акт са определени задължения за данък недвижими имоти и е прекратил производството в тази му част и е отхвърлил жалбата му срещу процесния АУЗ, с който са определени задължения за ТБО за 2016 г., 2017 г. и 2018 г. в общ размер на 803, 41 лв. и е определена лихва към 16.04.2019 г. в размер на 125, 20 лв. С оглед молба, депозирана от касатора на 27.11.2019 г., предмет на настоящия спор е решението в частта му досежно определените задължения за ТБО. Процесният акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК е издаден на А. С. на основание подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ от 24.08.2018 г. за недвижим имот, придобит по реда на публична продан по ГПК като С. е придобил правото на собственост върху монолитно изграден обект с площ от 36, 16 кв. м., магазин, находящ се в гр. Бургас, ж. к. Меден рудник, зона А, до училище П. Р., изграден върху общинска земя, с разрешение за строеж № 45/10.06.1997 г. от Община Бургас, РУАТОН-Възраждане, на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ. С декларацията този имот е деклариран по надлежния ред като магазин с РЗП от 36, 16 кв. м. и височина от 2, 8 м. Административният съд е извършил пълна проверка за законосъобразност на административния акт и е заключил, че е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, изложени са конкретни фактически и правни основания, спазени са процесуалните правила и актът съответства на материалния закон. Поради това е приел жалбата на А. С. за неоснователна. Решението е правилно. Неоснователен е доводът за неправилно приложение на материалния закон. Фактическите установявания на органа, възприети и от съда, кореспондират на доказателствата по делото. Административният съд е преценил събраните по делото доказателства отделно и в съвкупност съобразно тяхната допустимост и относимост. Формирал е съответни на доказателствения материал изводи по релевираните от страните доводи, обсъдил е фактите от значение за предмета на спора и приложимото към тях право, като е даден правно и логически обоснован отговор на спорните по казуса въпроси. Решението е постановено след цялостна служебна проверка на административния акт в изпълнение на изискването на чл. 168 АПК и при излагане на мотиви, обуславящи постановения от съда правен резултат. Що се отнася възражението на касатора, че имотът не е въведен в експлоатация, по делото е установено, че не са ангажирани доказателства С. да е подал декларация, че няма да ползва имота си, с цел освобождаване от плащане на част от ТБО. В този смисъл, правилно първоинстанционният съд е приел, че моментът на придобиването на имота с постановлението за възлагане от публична продан – 19.02.2016 г., е началният момент на облагане. Ако имотът не е бил използван поради това, че не е въведен в експлоатация, то С. е имал възможност да подаде декларация по чл. 71, ал. 1 ЗМДТ за освобождаване от заплащане на такса за сметосъбиране и сметоизвозване, която не е пречка по-късно да заяви започване на ползването на имота. Обстоятелството, че е имало проблеми с вписването в кадастъра не влияе на публичните задължения за плащане на данък недвижими имоти и такса битови отпадъци. В този смисъл неоснователни са доводите на касатора, че неработещият обект е освободен от заплащане на такса. Неоснователно е и направеното с касационната жалба възражение, че ТБО за посочената услуга не се дължи, предвид факта, че имотът не генерира битови отпадъци. Услугата по обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депа или на други съоръжения за обезвреждане завършва визираното в чл. 7, ал. 1 от Закона за управление на отпадъците (ЗУО) задължение на лицата, при чиято дейност се образуват битовите отпадъци. Тази услуга е необходима, както по отношение на битовите отпадъци, получени от сметосъбирането и сметоизвозването, така и за битовите отпадъци, получени от поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване, както и за осигуряване на общото задължение на общината по обезвреждане на битовите отпадъци. Именно с оглед на това в ЗУО са определени задълженията на общините по третиране на отпадъците, както и правните форми, чрез които това може да става. Предпоставките за дължимост на таксата за тази услуга са: правният субект да има качеството на лице по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ; общинският съвет да е определил размера на таксата за услугата; общината да ползва депо за обезвреждане на битови отпадъци или друго съоръжение за тяхното обезвреждане. Следователно, за дължимостта на таксата за обезвреждане, законодателят не е предвидил предпоставките включване на услугата в заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ и попадане на имота в границите на районите, в които общината е декларирала, че ще предоставя услугата. Това следва от изричната разпоредба на чл. 63, ал. 1 ЗМДТ, съгласно която таксата за услугата обезвреждане на битови отпадъци е дължима и когато имотът попада извън районите, в които общината е организирала събиране и извозване на битови отпадъци. Дължимостта на тази такса обаче, за разлика от другите две услуги, законодателят не е обвързал с доказването на фактическото предоставяне на услугата, а е приел, че услугата се предоставя винаги, когато общината ползва депо за обезвреждане на битови отпадъци. Член 71, т. 3 ЗМДТ изрично сочи, че таксата не се дължи единствено, когато общината няма депо или друго съоръжение. С оглед на това, законодателят е приравнил правните последици на фактическо ползване на услугата обезвреждане на битови отпадъци на факта на ползване на депо за обезвреждане от общината. При така установената законова регламентация, при доказаност по делото на факта, че общината ползва депо за обезвреждане на битови отпадъци, следва дължимостта на таксата за обезвреждане. Предвид изложеното, като е отхвърлил жалбата на А. С. срещу акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № ИП69778-1/16.04.2019 г., издаден от главен експерт в Дирекция "МПДТР" при Община Бургас, потвърден с решение № 94-01-14783/1/27.05.2019 г. от директора на Дирекция "МПДТР" в Община Бургас, с който са определени задължения за ТБО за 2016 г., 2017 г. и 2018 г. в общ размер на 803, 41 лв. и е определена лихва към 16.04.2019 г. в размер на 125, 20 лв., първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 161, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс във вр. с чл. 4, ал. ЗМДТ, съдът следва да осъди касатора да заплати на Община Бургас юридическото лице, в чиято структура е органът - ответник направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото, са за възнаграждение на юрисконсулт. Размерът на същото съдът определя на 300 лв. на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение