Решение № 12049 от 18.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 7781/2010 г.

Решение № 12049 от 18.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 7781/2010 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Галина Карагьозова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Георги Иванов Тодоров, чрез пълномощника му адв. Иглика Иванова, против решение № 7067 от 31.05.2010 г., постановено по адм. дело № 13913/2009 г. по описа на Върховния административен съд, трето отделение, с което е отхвърлена жалбата му против заповед № К-7255 от 14.09.2009 г. издадена от министъра на вътрешните работи. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на решението, поради необсъждане на аргументи за незаконосъобразност на оспорената заповед, изложени в съдебното заседание по същество. Това са оплакванията за нарушение на чл. 247, ал. 1 от ЗМВР - прекратяване на правоотношението без предизвестие и нарушение на чл. 269, т. 3 от ППЗМВР - непосочване на размера на дължимите обезщетения, срока и начина за тяхното изплащане. Оплакванията могат да бъдат квалифицирани като такива за необоснованост на съдебното решение и неправилно приложение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението и да бъде постановено друго, с което се уважи жалбата. Ответникът - министърът на вътрешните работи не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура, участващ в производството, дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Сочи, че е неоснователно възражението, че съдът не е взел отношение по възраженията, които са били изложени в първоначалната жалба до тричленния състав. Съдът се е съобразил със събраните по делото доказателства и правилно е приел, че с разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР е предоставена възможност на административния орган в условията на оперативна самостоятелност да прекрати служебното правоотношение при наличието на предпоставката - придобито право на пенсия по чл. 69, ал. 2 от КСО от служителя, като същото не е обвързано с възраст. Другото възражение в касационната жалба за това, че не бил посочен размерът на дължимото обезщетение в атакувания пред тричленния състав административен акт е неоснователно, тъй като в заповедта на министъра на вътрешните работи е посочено, че се следват обезщетенията по чл. 247, ал. 1 и чл. 252 от ЗМВР. Предвид гореизложеното, моля да се остави без уважение касационната жалба като неоснователна. Върховният административен съд, в настоящия петчленен състав на първа колегия, след като прецени данните по делото и доводите в касационната жалба, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в рамките на преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред тричленният състав на ВАС е образувано по жалба, подадена от настоящия касатор против заповед № К-7255 от 14.09.2009 г. издадена от министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР е прекратено служебното му правоотношение като главен инспектор - инспектор II степен в дирекция "Транспортна полиция" при Главна дирекция "Охранителна полиция" - МВР, категория "В", поради придобиване на право на пенсия, при условията на чл. 69 от КСО - по инициатива на органа по назначаване, считано от датата на връчване на заповедта. В заповедта изрично е посочено, че се дължи обезщетение по чл. 247, ал. 1 и чл. 252 от ЗМВР. От доказателствата по делото, съдът е приел за установено, че видно от изготвеното предложение от ВНД директор на Главна дирекция "Охранителна полиция" - МВР и справка за осигурителния стаж, жалбоподателят има общ осигурителен стаж от 28 години, два месеца и 13 дни, от които стаж в МВР - 26 години и един месец. При тези данни, които не са и спорни, съдът е приел, че е налице фактическото, съответно правното основание за издаване на оспорената заповед по чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, като при издаване на заповедта за спазени всички изисквания на закона. Не са налице основанията по чл. 146 от АПК за нейната отмяна. Заповедта е издадена от компетентния административен орган, комуто с цитираната норма от закона е предоставена възможност, в условията на оперативна самостоятелност да прекрати служебното правоотношение при наличие на основанията по чл. 69, ал. 2 от КСО, които в случая са налице. Не са налице нарушения на процедурата. По тези съображения жалбата е отхвърлена. Така постановеното решение е правилно. Неоснователно е първото възражение в касационната жалба, че съдът не се е занимал с твърденията за незаконосъобразност на постановената заповед, които са релевирани в съдебното заседание по същество и не са посочени в жалбата. Твърдението не намира опора в данните по делото, тъй като видно от отразеното в протокола на съдебното заседание на 26.04.2010 г. възраженията са за неотправяне на предизвестие за прекратяване на служебното правоотношение и непосочване на начина и срока за изплащане на дължимото затова обезщетение, което възражение е релевирано и в жалбата под формата на оплакване за неспазване на изискванията на чл. 106, ал. 4 от Закона за държавния служител. Съдът макар и лаконично е посочил в мотивите си, че не е налице твърдяното нарушение. Този извод е правилен. Не е налице нарушение на чл. 247, ал. 1 от ЗМВР, изр. първо от ЗМВР, изискващ едномесечно предизвестие за прекратяване на служебното правоотношение в случаите по чл. 245, ал. 1, т. 5, 7 и 13. Обстоятелството, че във второто изречение на същия текст е предвидено при неспазване на срока на предизвестието да се дължи обезщетение, означава, че законодателят допуска и възможността за неизпращане на такова предизвестие, при което ще се дължи обезщетение за целия месец. В случая административният орган се е възползвал от тази възможност, която е предоставена на неговата преценка, не е спазил целия срок на предизвестието, поради което е определил в заповедта да се изплати обезщетение за един месец. В тази връзка неоснователно е и възражението за нарушение по чл. 269, т. 3 от ППЗМВР. В заповедта се съдържа разпоредителна част относно правата и задълженията на служителя, в това число и правото на обезщетение по чл. 247, ал. 1 (неспазено предизвестие) и по чл. 252 от ЗМВР (за прослужени години и вещево имущество). Вярно е, че конкретно за изплащането на обезщетението не е посочен срок за изпълнение, но като цяло този реквизит е свързан с последиците от прекратяване на служебното правоотношение, в който смисъл не е относим към наличието на основанието за прекратяването му, съответно не се отразява на законосъобразността на оспорената заповед. Дори и да се приеме, че е налице нарушение, същото не е от категорията на съществените, тъй като не рефлектира върху същността на оспорената заповед. Освен това при спор относно дължимите обезщетения, правата си, ако счита че същите са нарушени, служителят може да потърси по общия исков ред. Правилно тричленният състав е приел, че обжалваната заповед е законосъобразна и е отхвърлил жалбата против нея. Решението не страда от сочените в касационната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на I колегия,