Решение № 7989 от 11.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 13626/2013 г.

Решение № 7989 от 11.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 13626/2013 г., VIII о., докладчик председателят Теодора Николова Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано по касационна жалба на "Полистера" ЕООД, ЕИК 115599044, гр. Пловдив, ул. "Мария Кюри" № 3, ет. 1, адрес по чл. 8 ДОПК: с. Марково, ул. "Иван Асен" № 45, представлявано от Георги Иванов Майоров, срещу Решение № 1701 от 25.07.2013 г., по адм. дело № 1380/2013 г. по описа на Административния съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на касатора против Ревизионен акт (РА) № 161206140 от 1.02.2013 г. на органа по приходите при териториалната дирекция (ТД) на националната агенция за приходите (НАП) Пловдив, потвърден с Решение № 411 от 19.04.2013 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" (ОДОП) Пловдив при централното управление (ЦУ) на НАП. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в противоречие на съдебното решение с материалния закон - чл. 177, ал. 1 - 7 ЗДДС, защото не е доказано, че управителят на РЛ към процесния период е знаел под каквато и да е форма визираното в чл. 177, ал. 2 вр. с ал. 1 ЗДДС обстоятелство - че данъкът по издадените от доставчика фактури няма да бъде внесен. Фактът на знанието подлежи на доказване и не може да се предполага - § 5.1 от писмо № 24-00-9/30.06.2009 г. на ИД на НАП относно приложението на чл. 177 ЗДДС. Жалбоподателят се позовава на факта, че при извършване на нотариални сделки се подписват декларации за липса на задължения и този безспорен, в случая факт, е индикация, че управителят на РЛ е могъл да предполага обосновано, че дружеството няма задължения и че ще внесе дължимия данък. Такова обосновано предположение следва и от факта, че като няма да връща паричния заем към РЛ, то доставчикът "Милена Кикьова-86" ЕООД Пловдив ще има средства за внасяне на дължимото към бюджета. Оспорващото дружество счита, че няма доказателства за знание у представляващия РЛ, което не следва и от вписаните в имотния регистър сделки и тежести върху имоти на доставчика. Твърди се, че не са налице и основанията за прилагане на презумпцията за знание, по см. на чл. 177, ал. 3 ЗДДС. В РД няма констатации за привидност на сделките и не е правен анализ за доказване на цена на доставките, отличаваща се от пазарните. Изложеното, според оспорващото дружество, отрича кумулативност на отделните признаци, въз основа на които може да се направи обоснован извод за наличие на знание у РЛ по см. на чл. 177 ЗДДС. Твърди се, че доказателствата за обезпечаване на публичното вземане на доставчика, за погасяването на което е привлечено ревизираното лице, опровергават извода за приложимост на посочения законов текст на чл. 177 ЗДДС. Съдът не съобразил представеното Удостоверение за липса на задължения, издадено от ТД на НАП - Пловдив на 12.10.2012 г. на дружеството-доставчик. Твърди се, че при ревизията не са предприети процесуални усилия за събиране на други доказателства, тъй като за да се приложи чл. 177 ЗДДС от глава 25 "Правомощия на органите по приходите и предотвратяване на данъчни измами", следва да е доказано изпълнението на всяко едно от условията, посочени в отделните разпоредби на цитираната норма. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с което РА бъде отменен. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Пловдив при ЦУ на НАП, чрез процесуалният си представител гл. юрисконсулт иска оставяне в сила на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по съществото й съобрази следното: Не е било спорно пред първоинстанционния съд, че РЛ е получател по четири фактури, издадени от "Милена Кикьова-86" ЕООД гр. Пловдив, с предмет продажба на недвижими имоти, по които е приспаднало данъчен кредит общо в размер на 53 270 лв. Не е било спорно и това, че за покупката на недвижимите имоти няма извършени разплащания между страните, като задълженията са погасени чрез подписване на споразумителни протоколи за прихващане и уточняване на взаимни задължения. Установено е било също, че ревизираното дружество е било кредитор на дружеството-доставчик по договори за паричен заем на обща стойност 250 000,00 евро /левова равностойност 488 957,50 лв./, сроковете за връщане на заетите средства, по които са изтекли на 30.06.2009 г. Към 31.12.2010 г. е останало задължение на доставчика към РЛ в размер общо на 56 943.50 лв., за които е прието, че заемополучателят е бил в невъзможност да погаси към 31.12.2010 г. и този факт е бил известен на собственика на ревизираното дружество, а към същия момент са погасени, на основание споразумителните протоколи и представените ПКО и РКО, главница в размер на 432 014 лв. и лихви в размер на 47 052 лв. Не е спорно и това, че дружеството доставчик не е платило начисления ДДС по фактурите. За да отхвърли жалбата на ревизираното лице, първоинстанционният съд е приел за доказани всички елементи на фактическия състав на солидарната отговорност за чужди действия по чл. 177, ал. 1 и ал. 2, предл. първо ЗДДС. Не е било спорно наличието на следните елементи от посочения фактически състав: облагаеми доставки, по които РЛ е получател и ползването на правото на приспадане на данъчен кредит по тях, който е свързан пряко с дължимия и невнесен от доставчика данък. Спорна пред първоинстанционния съд е била главно предпоставката: дали ревизираното лице е знаело, че дължимият от доставчика данък няма да бъде внесен. Тази предпоставка е предмет и на главните оплаквания в касационната жалба. Отговорът на посочения главен спорен фактически въпрос, даден от административния съд, е обоснован на събраните доказателства. Отношенията между получателя по процесните фактури и доставчика по повод предоставянето на парични заеми в посочените по-горе размери и уреждането на отношенията между страните по повод погасяване на заемните задължения на доставчика чрез прихващане с вземанията му по процесните фактури, документирано с представените протоколи за прихващане, правилно са приети от съда като основание за извод, че ревизираното лице е било наясно, че след като неговият длъжник не разполага с достатъчно средства за цялостно погасяване на задълженията си по договорите за парични заеми, няма да е в състояние за заплати и начисления и дължим ДДС по процесните фактури, по които не е получил реално плащане на данъчната основа, заедно с начисления данък. Правилно, в тази връзка, е преценена от страна на съда и доказателствената стойност на представената декларацията по чл. 264, ал. 1 ДОПК от 27.12.2010 г., посочена в нотариалните актове от същата дата, подписана от управителя на "Милена Кикьова - 86" ЕООД. От една страна, към момента на подаване на декларацията процесните задължения за внасяне на ДДС не са съществували, а и целта на тази декларация е нотариусът да се увери, че при прехвърлянето на недвижим имот прехвърлителят няма непогасени публични задължения. Съдът с основание е взел предвид и обстоятелството, че при отпускането на паричните заеми, те са били обезпечени с договорни ипотеки в общ размер на 250 000 евро, колкото са отпуснати по договорите за паричен заем, като ревизираното дружество е предпочело прихващане, а не е реализиране на правата си по договорните ипотеки. Това обстоятелство е от значение при преценката за знание по смисъла на приложимата разпоредба, доколкото става ясно, че ипотекарният кредитор не удовлетворява вземане по принудителен ред, а приема прихващане на задължението с част от сумата - общо по договорите за заем, срещу задълженията си по издадените процесни данъчни фактури, в резултат на което е знаел, че доставчикът му не разполага със средства за погасяване на задълженията си по начисления ДДС по фактурите. С право, при това, административният съд се е позовал на съдебна практика на Върховния административен съд, съгласно която не се налага да се презумира знанието, че доставчикът няма да внесе ДДС по фактурата, когато към момента на сключване на сделките ревизираният субект не е извършил действително и реално плащане. След като купувачът не е платил на доставчика размера на начисления ДДС по сделките, той не би могъл да има разумно очакване, че доставчикът би могъл да изпълни задължението си за внасяне на начисления ДДС по сделките в републиканския бюджет. Оспореното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и като валидно допустимо и правилно следва да остане в сила. Юрисконсултско възнаграждение на ответника по касационната жалба не следва да се присъжда, защото такова вече е присъдено от първоинстанционния съд в размера по чл. 161, ал. 1 ДОПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение