Решение № 297 от 11.1.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4247/2023 г.

Производството е по реда на чл. 237 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане за отмяна на влязло в сила на 20.02.2023 година съдебно решение 81 от 20.02.2023 г. постановено по адм. дело 970/2022 г. на Административен съд - Пазарджик, подадено от В. Георгиев, чрез процесуален представител. Молителят излага твърдения за наличие на отменително основание по чл. 239, т. 3 АПК. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът по молбата за отмяна Директорът на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Пазарджик /ОДМВР Пазарджик/, чрез процесуален представител в писмено становище, оспорва същата, респективно иска да бъде отхвърлена. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното от молителя адвокатско такова. Върховният административен съд (ВАС), пето отделение, след като се запозна с направеното искане и представените доказателства приема за установено следното: Молбата е подадена от лице по чл. 238, ал. 1 АПК в срока по чл. 240, ал. 1, т. 3 АПК, при което е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. С влязлото в сила като необжалваемо решение, чиято отмяна се иска, е отхвърлена жалбата на Георгиев против Заповед 312з-2982 от 05.09.2022г. на директора на ОДМВР Пазарджик, с която му е наложено дисциплинарно наказание мъмрене за срок от 3 /три/ месеца. Разпоредбата на чл. 239, т. 3 от АПК, посочена като отменително основание от Георгиев, допуска отмяна на влязъл в сила съдебен акт, когато последният е основан на документ, който по надлежния съдебен ред е признат за подправен, или на акт на съд или на друго държавно учреждение, който впоследствие е бил отменен. В молбата за отмяна е наведен довод, че решаващият съд е формулирал извода си за отхвърляне на оспорването против процесния пред него административен акт, като се е позовал на тълкувателно решение 2/04.7.2002 г. по тълкувателно дело 3/2001 г., което е неотносимо към спора и лишено от материална сила, като със същото е отхвърлено предложението за тълкуване. Освен това се е позовал и на постановление на пленума на ВС 4/76, което тълкува отменения ЗАП и ТР 4/22.04.2004 г. по тълк.дело 4/2002 г. на ВАС, което е неотносимо към предмета на спора. Доводите в искането за отмяна не попадат в никоя от хипотезите на чл.239, т.3 АПК. Решението, чиято отмяна се иска не е основано на документ, който по надлежния съдебен ред е признат за подправен, нито на акт на съд или на друго държавно учреждение, който впоследствие е бил отменен. Тълкувателните решения и постановленията на пленума, цитирани от съда, не са съдебен акт, на който да се е позовал съдът и да е бил отменен впоследствие. Разпоредбата на чл.239, т.3 АПК има предвид съдебен акт по преюдициално правоотношение, който е бил задължителен за съда при постановяване на решението, чиято отмяна се иска. В случая липсва подобен преюдициален правен спор и постановен по него, отменен впоследствие съдебен акт. Отделно от това тълкувателните решения и постановленията на пленума на Върховния съд не решават правен спор между конкретни страни, а са свързани със задължително за съдилищата тълкуване на правните норми. Следва да се отбележи и, че нито едно от цитираните тълкувателни решения и постановление на пленума не е обявено за загубило действие. Настоящият съдебен състав не следва да коментира изложените твърдения, че при постановяване на решението, чиято отмяна се иска, административният съд се е позовавал на отменени закони. Същото касае правилността на съдебния акт, респективно дали материалното право е приложено правилно при постановяване му, което не подлежи на проверка в производство по искане за отмяна на влязло в сила решение на основание чл.239, т.3 АПК. От изложеното следва извод, че в случая не са налице твърдените от молителя предпоставки по чл. 239, т. 3 АПК, следователно искането за отмяна е неоснователно и следва да бъде отхвърлено С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, в полза на ответника следва да се присъди сумата от 150 лева, съставляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, определена по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 244, ал. 1, предл. първо АПК, Върховният административен съд,