Решение № 241 от 2.08.2010 г. на ВКС по н. д. № 170/2010 г.

Решение № 241 от 2.08.2010 г. на ВКС по н. д. № 170/2010 г., I н. о., НК, докладчик съдията Д. А. Производството е по реда на чл. 420, ал. 2 от НПК. Същото е образувано по искане на Главния прокурор на Република България за възобновяване на нохд № 924/09 г. по описа на Районен съд - К. и отмяна на постановената по него присъда № 108 от 01.12.2009 г., и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. В искането на Главния прокурор се изтъкват касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, които са и основания за възобновяване на наказателното дело по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, като се твърди, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение при приложението на материалния закон с направената преквалификация на деянието, както и процесуално такова, като не e упражнил правомощията си по чл. 289, ал. 1, пр. последно от НПК, с което е нарушил правата на подсъдимия и пострадалия. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП поддържа искането на Главния прокурор, по съображенията изложени в него и моли същото да бъде уважено. Адвокат В., назначена в качеството на служебен защитник, оспорва искането за възобновяване, тъй като съгласно чл. 421 от НПК това може да стане само по отношение на дело, завършило с оправдателна присъда. Осъденият Ш. Ш., редовно призован за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явява и не изразява личното си становище по искането. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт, попадащ в категорията на визираните в чл. 419 от НПК и чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Постановената присъда е влязла в сила и не е била проверявано по касационен ред. Искането е направено в законоустановения срок по чл. 421, ал. 1 от НПК. Неоснователни са възраженията на защитата за недопустимост на искането, тъй като разпоредбата на чл. 421, ал. 1 от НПК визира възможност да се прави искане за приложение на закон за по-тежко наказуемо престъпление, какъвто е настоящият случай. Разгледано по същество искането е неоснователно. С присъда № 108 от 01.12.2009 г., постановена по нохд № 924/09 г., РС-Кърджали, е признал подсъдимия Ш. Р. Ш. за виновен в това, че на 27.08.2009 г. в землището на с. Скалище, общ. Кърджали, при превишаване пределите на неизбежната отбрана, причинил на Б. Ю. О., средна телесна повреда, изразяваща се в контузии на мозъка, довели до разстройство на съзнанието, временно опасно за живота и счупване на лявата лакетна кост, довела до трайно затруднение движението на лявата ръка за срок от два месеца, поради което и на основание чл. 132, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 55, ал. 1, т. 2 б. "Б" от НК му е наложил наказание "пробация", включващо следните пробационни мерки: "задължителна регистрация по настоящ адрес" за срок от осем месеца, с периодичност на срещите два пъти седмично и "задължителни срещи с пробационен служител" за срок от осем месеца, като го е оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. На първо място, Г. прокурор в искането си поддържа касационно основание за неправилно приложение на материалния закон, позовавайки се на първоначални действия по нападение от страна на подсъдимия. В практиката и доктрината няма спор, че когато "отбраняващият се" съзнателно провокира с активни действия нападение не може да отговаря за неизбежна отбрана, респективно превишаване на нейните предели, а следва да носи наказателна отговорност на общо основание. Именно с такива действие се обосновава искането, като се твърди, че е налице нападение от страна на подсъдимия, изразяващо се в посегателство върху имота на пострадалия. Неизбежната отбрана е допустима срещу посегателства не само върху личността, но и спрямо "правата на отбраняващия се", т. е. и спрямо имуществените му права, но при липсата на причинени вреди институтът на неизбежната отбрана няма приложение-Решение № 889/2006 г. на ВКС, I н. о. Независимо от положените от решаващия съд усилия по делото не се доказват причините, поради които животните на подсъдимия са влезли в нивата на св. О., дали това е станало самоволно, поради наличие единствено на ограда от тел, която според свидетелите е преодолима или е резултат от целенасочени действия на подс. Шевкед. Също така, не се установява да са причинени каквито и да било вреди в процесния имот. Пострадалият Б. О., който е бил в нивата, е извиквал на подсъдимия да изведе овцете, като веднага е предприел и активни действия, хвърляйки камъни по животните. Подсъдимият от своя страна е влязъл в имота, за да изведе животните, което е било възприето от св. Сезгин Апти. Срещайки се, пострадалият съборил подсъдимия на земята и започнал да му нанася удари, в каквото първоначално разположение двамата са били възприети от разпитаната по делото свидетелка, очевидец-Фахизе Али. Освен това, последната и съпругът й възприели последвалите действия, при които вече пострадалият е бил на терена и подсъдимият му е нанасял удари с дървена тояга. При така установеното развитие на инцидента, не може да се приеме, че подсъдимият сам е провокирал действията по неизбежна отбрана срещу себе си. Искането е неоснователно и във втората му част, касателно допуснато процесуално нарушение във връзка с неупражняване от страна на съда на правомощията му по чл. 289, ал. 1 от НПК да прекрати наказателното производство, а по дело от общ характер е постановил присъда за престъпление от частен характер. Твърди, се, че с тези си действия съдът е лишил неконституирания в процесуално качество пострадал от правото на жалба по чл. 75, ал. 1 от НПК, против такова прекратяване. Невярно е твърдението, че в производство от общ характер не може да се постанови присъда за престъпление от частен характер. Законодателят е визирал такава процесуална възможност, но при наличието на определени законови предпоставки, свързани с изменение на обвинението. В случая разпоредбата на чл. 289, ал. 1, пр. последно от НПК, препращаща към тази на чл. 24, ал. 4 от НПК, не би могла да намери приложение, тъй като е относима към съвсем различна хипотеза, свързана с прекратяване на наказателно производство, което е образувано по тъжба, какъвто не е настоящият казус. Също така, разпоредбата на чл. 75, ал. 1 от НПК, визира права на пострадалия в досъдебното производство. В съдебната фаза на процеса, актовете, които подлежат на обжалване могат да бъдат атакувани само от страните, сред които не е пострадалият. Нормата на чл. 253 от НПК изрично сочи, кои са страните в съдебното производство и сред тях не е пострадалият. Не може да се приеме за основателно и твърдението за нарушени права на подсъдимия, тъй като същият не се е възползвал, но е имал правото да обжалва първоинстанционната присъда пред ОС-Кърджали. Водим от горното, ВКС, първо наказателно отделение