Решение № 415 от 5.11.2015 г. на ВКС по н. д. № 1201/2015 г.

Решение № 415 от 5.11.2015 г. на ВКС по н. д. № 1201/2015 г., I н. о., НК, докладчик съдията Блага Иванова Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители Е. С. Д., Ц. Г. Д. и Д. Г. Б., срещу решение на Варненски апелативен съд № 107 от 10.06.15 г, по ВНОХД № 146/15, с което е потвърдена присъда на Варненски окръжен съд № 41 от 14.04.2015 г, по НОХД № 352/15, с която подсъдимият Д. И. И. е признат за виновен в това, че на 20.12.2014 г в [населено място], в пияно състояние, при управление на моторно превозно средство, е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2, чл. 21, ал. 2 и чл. 119, ал. 1 ЗДП, и по непредпазливост, е причинил смъртта на Г. М. Д., като деянието е извършено на пешеходна пътека, с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. първо и последно, б. "б" вр. 343, ал. 1, б. "в" вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 58а, ал. 1 НК, е осъден на две години и осем месеца "лишаване от свобода", при "общ" режим, и "лишаване от право да управлява МПС", за срок от три години и осем месеца. С жалбата се релевират всички касационни основания. Твърди се, че неправилно е проведено съкратено съдебно следствие, предвид позицията на обвиняемия на досъдебното производство, респективно, тази на частното обвинение от съдебната фаза / на досъдебното производство обвиняемият е възразил срещу АТЕ, а в съдебната фаза частното обвинение е изразило несъгласие с предявеното обвинение /, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо / то е занижено поради неправилния извод, че е налице превес на смекчаващите обстоятелства /. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Варненски апелативен съд. В съдебно заседание на настоящата инстанция повереникът на жалбоподателите частни обвинители пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателите не участват лично в касационното производство. Подсъдимият или негов представител не се явяват и не вземат становище по жалбата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е основателна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Производството пред първата инстанция е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК. Подсъдимият е признал фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Съдът правилно е приел, че самопризнанието се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, поради което съкратеното съдебно следствие е проведено законосъобразно. Неоснователни са доводите, че е имало пречки за провеждането на диференцираната процедура. Вярно е, че при предявяване на разследването обвиняемият е имал възражения срещу АТЕ, а в съдебната фаза е заел друга процесуална позиция, като е направил изявление по чл. 371, т. 2 НПК. Съдът е имал основание да проведе процедурата по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК, тъй като в тази насока е меродавна процесуалната позиция на подсъдимия от съдебната фаза. При осъществяване на правото си на защита няма пречка обвиняемият или подсъдимият да заемат нееднаква процесуална позиция в двете фази на процеса. Що се отнася до позицията на частното обвинение по обема на обвинението, следва да се посочи, че тя е ирелевантна за диференцираната процедура по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК, тъй като процесуалният закон не е предвидил съгласие на тази страна за провеждането й. Освен това, не е задължително становището на държавното обвинение и на частното такова да съвпадат напълно. Повереникът на частните обвинители още пред първата инстанция е изразил несъгласие с предявеното обвинение, твърдейки, че е налице по-тежко наказуемо престъпление / включващо и бягство от местопроизшествието /. Това становище обаче не обвързва съда, тъй като, по закон, само прокуратурата разполага с правомощие да прецени на кого да повдигне обвинение и каква да бъде неговата тежест. Ето защо, позицията на частното обвинение не би обусловила порок в проведената процедура по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК. С оглед на признатите факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Правилно е прието, че водачът е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2, чл. 21, ал. 2 и чл. 119, ал. 1 ЗДП, а деянието покрива признаците на състава по чл. 343, ал. 3, пр. първо и последно, б. "б" вр. чл. 343, ал. 1, б. "в" вр. чл. 342, ал. 1 НК, поради което неоснователно се сочи, че е допуснато нарушение на материалния закон. Не могат да бъдат споделени и доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. Съдът е взел становище по въпроса за "бягството" от местопроизшествието" и правилно е посочил, че такова не е налице. Вярно е отбелязано, че не всяко напускане на местопроизшествието представлява "бягство", а само такова, при което водачът е целял да се укрие и да осуети събиране на уличаващи го доказателства. В случая, такъв субективен елемент не е установен, тъй като подсъдимият е спрял на следващото кръстовище, където е изчакал органите на КАТ. Ето защо, поведението на водача след произшествието не може да послужи като основание за влошаване на положението му. На следващо място, верен е изводът, че е налице превес на смекчаващите обстоятелства, каквито са чистото съдебно минало на дееца, добрите му характеристични данни, липсата на системност при нарушаване на правилата за движение / справката от КАТ е посочила само две административни нарушения по ЗДП /, проявената критичност към извършеното. Отдадено е дължимото значение и на степента на обществена опасност на деянието, която не надвишава тази на типичните транспортни престъпления. Квалифициращите обстоятелства: пияно състояние и наличието на пешеходна пътека, са отчетени от законодателя при очертаване на санкцията по чл. 343, ал. 3 НК, поради което е недопустимо да бъдат ценени и като отегчаващи наказателната отговорност /чл. 56 НК/. Самопризнанието на подсъдимия е послужило като основание за провеждане на диференцираната процедура и не е ценено като самостоятелно смекчаващо обстоятелство. Неоснователно се възразява срещу определянето на наказанието при превес на смекчаващите обстоятелства, какъвто е налице. Съдилищата са съобразили и тежестта на деянието и са наложили наказанието четири години "лишаване от свобода". На основание чл. 58а, ал. 1 НК, са го редуцирали с една трета, при което е получено наказанието две години и осем месеца "лишаване от свобода". Постановено е ефективното му изтърпяване, при "общ" режим, с което е отговорено и на целите по чл. 36 НК. Следователно, наказанието се явява съобразено с релевантните за наказателната отговорност обстоятелства и с целите по чл. 36 НК, поради което следва да се приеме, че отговаря на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК. Ето защо, искането за неговото по-нататъшно завишаване се явява неоснователно и не може да бъде уважено. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, I НО,