Решение № 423 от 14.12.2015 г. на ВКС по н. д. № 1230/2015 г.

Решение № 423 от 14.12.2015 г. на ВКС по н. д. № 1230/2015 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Трима от общо четиримата частни обвинители по делото чрез своя повереник са обжалвали по касационен ред смекчаването на наказателната отговорност на подсъдимия, извършено във въззивната инстанция. Делото - нохд 1524/2014 на Пловдивския окръжен съд, е протекло в първата инстанция по реда на съкратеното съдебно следствие (по глава двадесет и седма от НПК) и е завършило с присъда № 96/27.ХI.2014 г., че подсъдимият М. П. Ц. е отговорен за транспортно престъпление по чл. 343, ал. 1, б. "в" от НК. Наложеното наказание е съобразено с по-благоприятния режим за неговото определяне, предвид на специалния ред, по който е разгледано делото (чл. 373, ал. 2 НПК, във връзка с 58а НК) - 2 години (вместо определените 3 години) лишаване от свобода условно (чл. 66 НК) за срок от 3 години, заедно с 2 години лишаване от правоуправление. Делото във втората (въззивната) инстанция - 187/2015 на Пловдивския апелативен съд, е довело с решение № 88/7.VII. 2015 г. до смекчаването на отговорността както чрез частичното оправдаване на подсъдимия, така и чрез намаляването на неговото наказание. Оправдаването е за едното от правилата за движение, които според обвинението М. Ц. при управляването на лекия си автомобил е нарушил, а срокът на двете лишавания - от свобода и от правоуправление, е намален на 1 г. и 4 месеца. Тримата частни обвинители са съпругата и двете от пълнолетните деца на Г. Н. Р., починал при извършено на 2.Х.2012 г. по непредпазливост транспортното престъпление. В касационната жалба, която е подал техният повереник, се претендира връщане на делото за ново разглеждане в апелативния съд с цел да бъде утежнена наказателната отговорност. Доводите са срещу частичното оправдаване на подсъдимия, но е поискано и увеличаване на наказанието. В съдебното заседание на касационната инстанция жалбата е поддържана, като е поискано дори нещо повече - чрез връщането на делото за ново разглеждане да бъде постигнато изтърпяване на лишаването от свобода (то да не е условно). От страна на подсъдимия и на прокурора пред ВКС е заявено отхвърляне на жалбата. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение. Неговата промяна в насоката да отпадне условното осъждане не е възможна и без друго - такова утежняване на отговорността предполага да е била подадена и въззивна жалба от страна на частното обвинение, което не е било сторено. Претендираната явна несправедливост, от друга страна, изобщо не е подкрепена с доводи по отношение специално на лишаването от правоуправление, но тя липсва като касационно основание и доколкото е аргументирана с незаконосъобразното оправдаване за едното от правилата за движение, чието нарушаване е било вменено на обвиняемия. Нещо повече - даже наистина да е незаконосъобразно, частичното оправдаване на подсъдимия няма според ВКС приписаното му значение на обстоятелство от значение за индивидуализацията на отговорността. Само в случай, че има такова значение, би било оправдано едно ново разглеждане на делото за утежняването на последната, и то в първоначалните й рамки, фиксирани в присъдата, която частните обвинители, както беше отбелязано, не са обжалвали по въззивен ред. Даже и нарушител на всички вменени му правила за движение, подсъдимият не заслужава по-строго наказание и апелативният съд е мотивирал защо, а и самият касационен жалбоподател се е мотивирал срещу решението на съда единствено с претенцията за нарушаване чл. 20, ал. 2 ЗДП. Претенцията обаче е също неоснователна. Тя не държи сметка за най-важното в основата на частичното оправдаване: че "[в]одачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението" (чл. 20, ал. 2, изр. второ ЗДП), но само когато имат обективна възможност да изпълнят това си задължение. Липсата на такава възможност в случая не се отрича всъщност и не би могло с оглед автотехническата експертиза; тъкмо поради тази липса съдът е бил прав да смята, че след като подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да намали скоростта си или да спре, отговорността му се явява ограничена до нарушение по първото изречение в чл. 20, ал. 2 ЗДП - за " (не)съобразената" скорост, въпреки че избраната е била и "превишена" (за сходна хипотеза вж. още в р. 533/01-I, Сб./00, с. 277). "Поставянето сам в невъзможност" не е в същото време основание за друга, по-тежка форма на проявената от подсъдимия непредпазливост (за "самонадеяност", вместо за "небрежност", промяна, при това недопустима без изменение на обвинението), както неправилно твърди още жалбоподателят - "вината е отношението на дееца към последиците, предвидени към съответния състав от НК, а не отношението към нарушаване на съответните правила за движение [...]" (П. 1/83-Пл., мотиви, т. 3, б. "б"). В неоснователната си претенция за нарушаване на чл. 20, ал. 2 ЗДП жалбоподателят е прав единствено в несъгласието си с разбирането на ПАС, че двете изречения в разпоредбата са в "конкуренция" помежду си - и според ВКС е възможно двете изисквания да възникват като допълващи се (вж. и р. 493/99-00-I, Сб., с. 274). Ръководен от изложеното и съобразно още с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС-I н. о.