Решение № 747 от 17.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8135/2017 г.

Решение № 747 от 17.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8135/2017 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба на Д. Джуров, гр. [населено място], [улица] срещу Решение № 169 от 19.05.2017 г. на Административен съд, гр. Велико Търново, постановено по административно дело № 188/2017 г.

С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на г-н Джуров срещу Заповед № 17-0268-000073 от 20.02.2017 г. на началника на сектор "Охранителна полиция" в Районно управление – Горна Оряховица в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Велико Търново, с която на основание чл. 171, т. 2а от Закона за движението по пътищата му е приложена принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътното превозно средство" за срок от шест месеца.

Касационният жалбоподател – Д. Джуров, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в противоречие с материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът неправилно е приел, че оспорената заповед е законосъобразна като не е отчел, че за същото деяние е приложена и друга принудителна административна мярка – по чл. 171, т. 1, б. "б" от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Приетото от съда, че двете принудителни мерки имат различна цел не съответства на закона, тъй като целта на принудителните мерки е посочена в чл. 171 ЗДвП и тя е да се осигури безопасността на движението по пътищата и да се преустановят административните нарушения. Съдът не е отчел, че с приложените две принудителни мерки органът е нарушил чл. 6, ал. 1 и 4 АПК.

Съдът неправилно е приел, че оспорената заповед съответства на изискванията за форма. В акта липсват мотиви за кумулативното прилагане на двете принудителни мерки, което е нарушение на чл. 172, ал. 1 ЗДвП.

Моли съда да отмени обжалваната заповед. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. И. Байчев, Адвокатска колегия, гр. Велико Търново.

Ответникът по касационната жалба – началник сектор "Охранителна полиция" в Районно управление – Горна Оряховица в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Велико Търново, не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Тълкуването на чл. 171 ЗДвП сочи, че законодателят е предвидил прилагането на двете принудителни мерки при условията на кумулативност, не на алтернативност. Това законодателно решение е съобразено със завишената обществена опасност на нарушението.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. На 20.02.2017 г. около 20, 50 часа в гр. Горна Оряховица, на кръстовището на ул. "Пирот" и ул. "Средна гора" г-н Джуров е управлявал собствения си лек автомобил марка "Хонда", модел "Сивик", регистрационен [рег. номер на МПС] и е бил спрян за проверка от контролните органи. Г-н Джуров е отказал проверка с техническо средство "Дрегер drug check 3000" за употреба на наркотици, както и е отказал да изпълни предписанието за медицинско изследване – талон за медицинско изследване № 0032300. За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение № Г585722.

1. На 20.02.2017 г., със Заповед № 17-0268-000072, началникът на сектор "Охранителна полиция" в Районно управление – Горна Оряховица, в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Велико Търново, прилага на г-н Джуров на основание чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца.

1. На 20.02.2017 г., със Заповед № 17-0268-000073, началникът на сектор "Охранителна полиция" в Районно управление – Горна Оряховица, в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Велико Търново, прилага на г-н Джуров на основание чл. 171, т. 2а ЗДвП принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" за срок от шест месеца.

1. В хода на съдебното производство органът представя:

а) Заповед №УРИ-366 з-188 от 20.01.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Велико Търново, с която на основание чл. 172, ал. 1 ЗДвП директорът оправомощава длъжностни лица от дирекцията, в т. ч. началниците на сектор "Охранителна полиция" в районните управления да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171 ЗДвП, в т. ч. по т. 1 и т. 2а;

б) удостоверение № 16977 от 11.07.2011 г., удостоверяващо заеманата длъжност от издалото оспорения акт лице;

в) справка на нарушител – извадка от автоматизираната информационна система на Министерството на вътрешните работи за нарушенията на г-н Джуров.

1. В хода на съдебното производство съдът е разпитал като свидетели актосъставителя и свидетеля по акта.

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. По делото е безспорно установен факта на отказ на г-н Джуров да му бъде извършена проверка с техническо средство и с тест за установяване на употребата на наркотични вещества, поради което е налице предпоставката на чл. 171, т. 2а ЗДвП.

Съдът приема, че приложената принудителна мярка е обоснована и необходима, независимо от прилагането и на мярката по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП, тъй като независимо от отнемането на свидетелството за управление на моторно превозно средство г-н Джуров би могъл при недобросъвестност да управлява собствения си автомобил, което се подкрепя от справката за допуснатите от него нарушения. С оглед на това съдът приема, че мярката е необходима. Законът предвижда самостоятелно прилагане на всяка от принудителната мярка, поради което излагането на мотиви от органа за кумулативното прилагане на двете мерки не е необходимо. Мярката е съответна на чл. 6, ал. 4 АПК, тъй като за осъщественото от г-н Джуров нарушение е допустимо по закон прилагането и на двете принудителни мерки.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля жалбата.

Изводът на съда е правилен.

Касаторът счита обжалваното съдебно решение за неправилно поради противоречие с материалния закон. Единственият довод на касатора за този твърдян порок на съдебното решение е несъобразяването от съда на нарушението от органа на чл. 6, ал. 1 и 4 АПК.

Този довод на касатора е неоснователен. Както обосновано приема и съдът принудителните административни мерки са средство за административна принуда, която с оглед на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) се прилага за предотвратяване и преустановяване на административни нарушения.

Безспорно е по делото извършено от касатора административно нарушение. Съгласно чл. 5, ал. 3 ЗДвП на водача на пътно превозно средство е забранено да управлява превозно средство след употреба на наркотични вещества и техните аналози. Забраната е абсолютна. За да осигури изпълнението на целите на закона, визирани в чл. 1, ал. 2 ЗДвП, между които и опазване на живота и здравето на участниците в движението, както и да гарантира спазването на забраната, законодателят е въздигнал отказа да се извърши проверка от контролните органи с техническо средство и отказа да се извърши предписано от контролните органи медицинско изследване за употреба на наркотични вещества в самостоятелно административно нарушение – чл. 174, ал. 3 ЗДвП.

Безспорно е, че за да бъде законосъобразна принудителната административна мярка трябва да бъде приложена единствено с цел осъществяване на нейното предназначение. Мярката по чл. 171, т. 2а ЗДвП, в хипотезата на отказ да се извърши проверка за употреба на наркотични вещества, е преустановителна. Тя цели да се преустанови осъществяването на административното нарушение – управлението на превозно средство без контролните органи да могат да извършат проверка за употреба на наркотични вещества.

Законодателят не е ограничил броя на принудителните мерки, които органът може да приложи, за постигане на целта на закона. Вярно е, че с оглед на изискването на чл. 6, ал. 4 АПК органът е длъжен при спазване на алинея 1, 2 и 3 от две или повече законосъобразни възможности да избере тази, която е осъществима най-икономично и е най-благоприятна за държавата и обществото. Но принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, б. "б" и т. 2а ЗДвП нито се прилагат при условията на оперативна самостоятелност на органа, нито се намират в условията на алтернативност. Не органът е този, който може да прецени дали по отношение на конкретния водач, нарушил чл. 174, ал. 3 ЗДвП, може да се приложи само принудителната мярка по т. 1, б. "б" или само тази по т. 2а или и двете Законодателят е приел, че по отношение на тези водачи се прилагат и двете принудителни административни мерки. Това е видно от еднаквия фактически състав на административното нарушение, при наличието на което мерките се прилагат - и по т. 1, б. "а", и по т. 2а принудителната мярка се прилага за отказ да бъде извършена проверка с техническо средство или с тест за употреба на наркотични вещества, както и от липсата в закона на възможност за алтернативно прилагане на мерките.

С оглед на това доводите на касатора за нарушение от органа на чл. 6, ал. 1 и 4 АПК поради постигане на целите на държавната принуда само с принудителната мярка по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП, са ирелевантни. Двете принудителни мерки, макар да имат една и съща цел – да ограничат възможността водач, който управлява моторно превозно средство след отказ да бъде проверен за употреба на наркотични вещества, да продължи да го управлява, използват различни правни средства за нейното постигане – отнемане на свидетелството за управление и сваляне на регистрационните табели и отнемане на свидетелството за регистрация на автомобила. Двете принудителни мерки са насочени към различен предмет, чрез който постигат целите на държавната принуда и поради това съвместното им прилагане, което е обусловено от начина на осъществяване на правнорегламентираната дейност управление на моторно превозно средство, по никакъв начин не представлява нарушение на принципа за пропорционалност, а е средство за постигане на целта на закона – опазване на живота и здравето на участниците в движението.

Видно от изложеното съдът правилно е приел, че с оспорената принудителна мярка органът не е допуснал нарушение на чл. 6 ал. 1 и 4 АПК, поради което доводът на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение е неоснователен. Решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд