Решение № 2815 от 16.3.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Езат, гражданин на Либия, подадена чрез адв. Т. Илиев. Жалбата е против решение 7234 от 30.11.2022г., постановено по адм. дело 9667/2022г. по описа на Административен съд София-град. С касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Касаторът иска отмяна на обжалваното решение, както и да се постанови незабавно освобождаване на А. Езат от Специален дом за временно настаняване на чужденци /СДВНЧ/ - гр.София. Ответникът директорът на Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи (МВР), чрез пълномощника си юрисконсулт В. Чорбаджийски, в съдебно заседание оспорва касационната жалба и счита същата за необоснована. Моли тя да бъде отхвърлена и да бъде потвърдено обжалваното съдебно решение. Претендира юрисконсултско възнагражедние. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице касационните отменителни основания на чл.209, т.3 от АПК. Развива доводи, че първоинстанционният съд е взел правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С оспореното решение Административен съд София град е отхвърлил жалбата на А. Езат, гражданин на Либия, срещу заповед 5364з-2622 от 12.10.2021г. на директора на Дирекция Миграция при Министерството на вътрешните работи. За да постанови оспореното решение Административен съд София град /АССГ/ е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената писмена форма и при постановяването ѝ не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е счел, че оспорената заповед съответства и на материалния закон. Административния съд е установил, че към датата на издаване на оспорения административен акт са били изпълнени материалноправните предпоставки за продължаване на принудителното настаняване в СДВНЧ, предвидени в чл.44, ал.8 изр.3 от ЗЧРБ и в чл.15 /6/ Директива 2008/115/ЕО, тъй като безспорно било установено, че чуждият гражданин няма валиден документ за пътуване не разполага с документ за самоличност, не оказва съдействие на компетентните органи за организиране на извеждането му и отказва да напусне страната доброволно. При проведени беседи същия категорично заявявал, че не желае да се завърне в страната на произход. Въз основа на липсата на съдействие било налице и забавяне в процедурата по получаване на необходимите документи за извеждане от страната му. Съдът е установил, че са представени надлежни доказателства за предприети действия от страна на административния орган за изпълнение на наложената принудителна административна мярка, в това число провеждани разговори с чужденеца. В предложение 5364р-22312/12.10.2022г. било посочено, че съществува разумна възможност наложената ПАМ да бъде изпълнена, като в тази връзка е представена собственоръчна декларация от 14.10.2022г. от чужденеца, от която е установено, че след издаване на оспорваната заповед от чужденеца е проявено съдействие. Първоинстанционният съд въз основа на приетите по делото доказателства е установил, че по отношение на чужденеца не могат да бъде приложена някоя от другите по леки мерки, предвидени в чл.44, ал.5 от ЗЧРБ. Настоящият съдебен състав намира обжалваното решение за правилно. Заповедта е издадена от компетентен по смисъла на чл.44, ал.8 от ЗЧРБ орган директора на дирекция "Миграция", и съдържа предвидените в чл.59, ал.2 от АПК реквизити. Издадена е на основание чл.44, ал.8 изр.3 от ЗЧРБ, съгласно която разпоредба, по изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения срок на принудителното настаняване по ал.6, директорът на дирекция "Миграция" може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специалния дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. Това законодателно решение е в съответствие с разпоредбата на чл.15, пар.6 от Директива 2008/115/ЕО, съгласно която държавите-членки не могат да удължават посочения в пар.5 шестмесечен срок на задържането, освен за ограничен срок, който не надвишава допълнителни дванадесет месеца в съответствие с националното законодателство, в случаите, когато, независимо от положените от тях разумни усилия, е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго поради: липса на съдействие от съответния гражданин на трета страна или забавяне при получаването на необходимата документация от трети страни. Съвкупната преценка на релевантната нормативна уредба сочи, че материалноправните предпоставки, при които е допустимо да бъде продължен срокът на принудителното задържане са: компетентните органи да са положили разумни усилия да осъществят извеждането, но въпреки това да е вероятно то да продължи по-дълго поради една от двете причини: 1.) липса на съдействие от страна на чуждия гражданин или 2.) забавяне при получаване на необходимите документи за връщане, като наред с това трябва да е налице и разумна възможност извеждането да бъде реално осъществено. От доказателствата по делото е видно, че А. Езат няма валиден документ за самоличност, не оказва съдействие на компетентните органи за организиране на извеждането му. Също така отказва да се върне доброволно в страната си по произход, следователно може да се обоснове извода, че същия не полага усилия да съдейства на органите, за да бъде реализирана принудителната административна мярка. Видно от предложение на началник на Отдел "ПНМ" в Дирекция "Миграция" са посочени данни за резултатите от предприетите действия за изпълнение на принудителната административна мярка по чл.39а, ал.1, т.2 от ЗЧРБ. Предвид липсата на съдействие в случая е налице и забавяне в процедурата по получаване на необходимите документи за извеждането на чужденеца, доколкото по делото е безспорно установено, че пасаван се издава от посолството на Кралство Мароко само на установените марокански граждани, които доброволно заявят желание за завръщането си в Мароко. Следователно отказът на чужденеца да се завърне доброволно в страната си на произход по своя характер представлява поведение, с което се избягва или възпрепятства подготовката на неговото връщане или процеса на извеждането му от страната, които обстоятелства са от значение не само при преценката за първоначално задържане на чужденеца по чл.15, §1, б."б" от Директива 2008/115 и за продължаване на задържането в хипотезата на чл.15, §6, б."а" от същата директива, но и по чл.44, ал.8, изр.3 от ЗЧРБ. Обосновано е преценено от административния съд също, че в случая е налице и опасност чужденецът да се укрие. Предвид безспорната установеност по делото за проведените беседи с чужденеца, правилни са изводите на първоинстанционния съд, че по делото са установени активни действия от страна на компетентните органи по изпълнение на наложената ПАМ - връщане до страна на произход. Съставът споделя и изводите на административния съд, че по отношение на касатора не е налице възможност за прилагане на по-леки мерки по смисъла на чл.15, §1 от Директива 2008/115 и чл.44, ал.5 от ЗЧРБ, доколкото по делото липсва спор, а същото се установява и от приобщените доказателства, че чужденецът няма документи за самоличност, не разполага със средства за издръжка, няма възможност за работа, намира се в недобро здравословно състояние, не е установен български гражданин, който да има възможност да го настани в дома си. Въз основа на гореизложеното настоящият съдебен състав приема за правилни изводите на съда, че поведението на чужденката изразява отказ за съдействие за изпълнение на приложената ПАМ от национален компетентен орган. Осъществена е предпоставката от хипотезата на чл.44, ал.8, изр.3 от ЗЧРБ не съдейства на компетентните органи за организиране на неговото извеждане, което фактически се явява пречка пред изпълнение на принудителната административна мярка, което е причина извеждането да продължи по-дълго от очакваното. В касационна жалба са развити доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, доколкото според касатора мотивите на съда са на база част от фактите и обстоятелствата по делото и са направени при неправилно тълкуване и прилагане на закона. Настоящият състав не споделя така развитите доводи, счита, че съдът е постановил решението си след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните в изпълнение на изискването на чл.172а, ал.2 от АПК и в съответствие с приложимата правна уредба. А направените от него изводи кореспондират със събраните по делото доказателства. В случая дали формираните от съда изводи са правилни и обосновани е въпрос по съществото на правния спор, а не съставлява съществено нарушаване на съдопроизводствените правила. Настоящият съдебен състав счита, че административният съд е съобразил настоящия случай с посоченото от СЕС в делото "Махди" С-146/14, че съгласно съображение 6 от Директивата държавите-членки трябва да следят за това прекратяването на незаконния престой на граждани на трети страни да се извършва по справедлива и прозрачна процедура. Съгласно същото съображение в съответствие с общите принципи на правото на Съюза решенията съгласно Директива 2008/115 следва да се вземат индивидуално и въз основа на обективни критерии, което означава, че незаконният престой не следва да е единственото обстоятелство, което трябва да се вземе предвид (т.40). Това налага преди да пристъпи към проверка на предпоставките за продължаване на срока на принудителното задържане, съдът да провери съществува ли още опасност от укриване или на следващо място гражданинът на третата страна избягва или възпрепятства процеса на извеждане, както и дали по отношение на него могат да се приложат други достатъчни, но по-леки мерки. В случая първоинстанционния съд е извършил дължимата проверка, а касационния жалбоподател некоректно се позовава на горепосоченото решение. За пълнота следва да се посочи, че цитираната в касационната жалба практика на Европейския съд по правата на човека е неотносима към конкретния случай, защото е постановена при различна от установената по настоящото дело фактическа обстановка, и няма как да бъде приложена по аналогия в разглеждания случай. За разлика от данните по настоящото делото, в решение от 11.02.2010г., постановено по дело Раза срещу България по жалба 31465/08, е установено, че чужденецът, гражданин на Пакистан, е принудително настанен в СДВНЧ за повече от две години и половина, през който период компетентните български органи изобщо не се опитват да влязат в преговори с пакистанските власти, за да улеснят издаването на валиден документ за пътуване на чужденеца. Съответно според фактите по дело Джалти срещу България по жалба 31206/05, по което е постановено решение от 12.03.2013г. по отношение на задържането в СДВНЧ на чужденец, гражданин на Алжир, е установено, че след като се обръщат към посолството на Алжир с искане на чужденеца да бъде издаден валиден документ за пътуване, българските компетентни органи изобщо не отговарят на искането на консулството за предоставяне на допълнителна информация и по този начин не предприемат нищо за ускоряване на издаването на пасавана от алжирските власти. Настоящият съдебен състав счита за ирелевантна представената в касационното производство служебна бележка, установяваща, че чужденецът е освободен след изтичане на максималния срок на миграционно задържане. Освобождаването на касатора е на 10.02.2023г. и е в изпълнение на оспорената заповед, според която принудителното му настаняване е за период не по-късно от 12.02.2023г. Както се посочи по-горе в мотивите, единствено нежеланието на касатора да се завърне в страната на произход се явява пречка за издаване от посолството на Кралство Мароко на документ за пътуване, поради което ако чужденецът бе дал съгласието си за връщане и бе оказал съдействие, мароканските компетентни власти биха му издали пасаван, а българските органи биха могли да организират неговото връщане до страната му на произход. Предвид това представянето на тази бележка с цел да се докаже хипотезата на чл.44, ал.8, изр.последно от ЗЧРБ, че не съществува разумна възможност за принудителното му извеждане, следва да се приеме за неоснователно. По изложените съображения в решението съдът не е допуснал твърдените нарушения, съставляващи касационни основания за отмяна. Решението на съда е правилно, постановено е при спазване на материалния закон и е обосновано, т.е. не страда от релевираните с касационната жалба пороци, поради което следва да се остави в сила. При този изход на спора и на основание чл.143, ал.3 от АПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касационната жалба своевременно претендираните разноски за настоящата съдебна инстанция - за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено на основание чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл.24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд , четвърто отделение,