Решение № 318 от 30.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 1729/2011 г.

Решение № 318 от 30.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 1729/2011 г., II н. о., НК, докладчик съдията Биляна Чочева Касационното производство е образувано по жалби на служебните защитници на подсъдимите М. М. А. и С. В. С. против въззивно решение № 46/9.03.2011 г. на Софийския апелативен съд, НО, VIII състав, постановено по ВНОХД № 832/2010 г., с което е потвърдена присъда № 27/14.09.2010 г. на Пернишкия окръжен съд по НОХД № 17/2010 г. С тази присъда подсъдимите М. М. А. и С. В. С. са били признати за виновни в това, че на 23.05.2009 г., в гр. Перник, в съучастие като съизвършители, отнели от владението на В. А. движими вещи на обща стойност 498 лв., с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила и деянието е придружено с причиняване на средна телесна повреда на пострадалия А. - травматично разкъсване на лявата тъпанчева мембрана, довело до трайно отслабване на слуха, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК на А. е било наложено във вр. с чл. 58а, ал. 1 и чл. 54 от НК наказание 4 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим, а на С. - във вр. с чл. 58а ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК наказание 2 години лишаване от свобода, отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години. В тежест на подсъдимите е било присъдено заплащане на разноските по делото. В жалбата на подсъдимия А. се изтъкват доводи за присъствие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Акцент е поставен върху допуснати по делото съществени процесуални нарушения - неспазена процедура чл. 170 от НПК при извършване на разпознаванията на подсъдимите, отсъствие на изрично назначаване на служебни защитници пред първата инстанция при наличие на условието по чл. 94, ал. 1, т. 1 от НПК, както и непрочитане на обвинителния акт, което не гарантира, че са го получили и признават именно изложеното в него в проведеното производство по глава 27 от НПК. Материалният закон се отчита за нарушен поради необсъждане и неприлагане на по-благоприятния закон, доколкото в диспозитива на присъдата наказанието на А. е било наложено във връзка с чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК, а не съобразно чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, за което са били налице всички предпоставки и независимо от констатацията на въззивният съд, че фактически размерът му е под предвидения минимум. По отношение несправедливостта на наказанието се излагат доводи за несъобразяване на редица смекчаващи обстоятелства и конкретно липсата на осъждания на А. към момента на деянието, млада възраст, ниска стойност на отнетите вещи и положителни характеристични данни. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд или алтернативно - намаляване на наложеното наказание с прилагане на чл. 66 от НК. В жалбата на подсъдимия С. са изтъкнати доводи за явна несправедливост на наказанието поради недостатъчно отчитане на данните за чисто съдебно минало, липса на криминални прояви, добри характеристични данни, млада възраст, самопризнания, допринесли за изясняване на истината по делото, незначителна роля в извършване на престъплението, изразено критично отношение и желание за възстановяване на причинените щети. Иска се намаляване на наложеното наказание. В с. з. пред ВКС двамата подсъдими, лично и чрез служебните си защитници, поддържат изложените в жалбите оплаквания и направени искания, които преповтарят и в последната си дума. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбите и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: По жалбата на подсъдимия А.: Не са допуснати процесуални нарушения, които да са съществени и да са довели до ограничаване процесуалните права на този подсъдим в наведените в писмената жалба насоки. Преди всичко, следва да се отрази, че същите възражения са били направени пред въззивната инстанция, която в своите мотиви ги е обсъдила и намерила за неоснователни, излагайки подробни съображения, които ВКС споделя. Приложените по делото протоколи за проведени разпити и разпознавания (на л. 44 - 52 от ДП № 395/09 г.) съвсем ясно информират, че изобщо не е било допуснато нарушение на 170 от НПК. Реално осъществената служебна защита по повод направено от съда искане за определяне на защитник на подсъдимия А. на основание чл. 94, ал. 1, т. 5 от НПК (вж. с. з. на 4.03.2010 г., НОХД № 17/10 г.) също не сочи на извод за съществено ограничаване на процесуалните му права в контекста на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК въпреки нарушеното задължение на съда изрично да постанови назначаването му. Липсва основание да се възприеме като такова съществено процесуално нарушение и непрочитането на обвинителния акт в с. з. на 14.09.2010 г. Тезата за наличието му е основана на твърдение за отсъствието на сигурност, че в проведеното производство по глава 27 подсъдимите са признали именно изложеното в обвинителния акт, приложен по делото и непрочетен по реда на чл. 276, ал. 1 от НПК. Въззивният съд правилно не я е възприел, акцентирайки внимание върху комплекс от факти, които явно и несъмнено очертават знанието на подсъдимите за съществото на обвинението, очертано във фактическата част на обвинителния акт. За това свидетелстват не само данните за неговото получаване и време за проучване, но и изявленията на А. и С. в с. з. на 14.09.2010 г., когато изрично са направили признания в процедурата по чл. 372, ал. 1 и 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК, а също и заявената чрез защитниците им воля за осъществяване на връзка с пострадалия и възстановяване на причинените му вреди, протоколирана в предходните с. з. В този аспект, непрочитането на обвинителния акт, макар и по естеството си да представлява процесуално нарушение, то не е довело до съществено ограничаване процесуалните права на подсъдимите, както правилно е приела въззивната инстанция. Поначало основателно е възражението в касационната жалба за неправилно приложение на чл. 58а ал. 1, вр. чл. 54 от НК при определяне наказанието на подсъдимия А. от първоинстанционния съд и липсата на обоснована констатация на въззивния съд относно приложението на по-благоприятния закон по чл. 2, ал. 2 от НК, който е приел, че е чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, доколкото наложеното наказание е 4 години или под предвидения минимум в чл. 199, ал. 1, т. 3 от НК в размер на 5 години лишаване от свобода. Производството по глава 27 е било проведено на 14.09.2010 г., когато съдът е постановил определението си по чл. 372, ал. 4 от НПК, като съгласно новата редакция на чл. 373, ал. 2 от НПК (ДВ. Бр. 27/10.04.2009 г., в сила от 14.04.2009 г. - вж. § 64 от ПЗР) наказанието се определя "при условията на чл. 58а от НК". Първоначалният текст на чл. 58а от НК (в редакция ДВ, бр. 27/2009 г.), сочи, че "наказанието се определя при условията на чл. 55 от НК". Същият чл. 58а от НК е изменен с ДВ, бр. 26/6.04.2010 г. и тази сега действаща редакция визира различни техники за определяне на наказанието в случаите по чл. 373, ал. 2 от НК, между които относимите за случая по ал. 1 и ал. 4. След като е повече от безспорно, че чл. 58а от НК е материалноправна норма, то в контекста на чл. 2, ал. 2 от НК е необходимо да се прецени при наличието на влезли в сила различни закони, кой е по-благоприятния. ВКС намира, че приложимия по-благоприятен закон е по чл. 58а от НК в редакция ДВ, бр. 27/2009 г., налагал определяне на наказанието при условията на чл. 55 от НК и конкретно на ал. 1, т. 1, респ. под минимума от 5 години лишаване от свобода, предвиден в чл. 199, ал. 1, т. 3 от НК. Пернишкият окръжен съд е приел, че не са налице условията на чл. 55 и затова е прилагал чл. 54 от НК, определяйки на подсъдимия 6 години лишаване от свобода, което е редуцирал с 1/3, поради което и му е наложил наказание 4 години лишаване от свобода. Обратно, въззивният съд имплицитно е отчел, че приложимия по-благоприятен закон е по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, което е принципно вярно, макар от диспозитива и мотивите на присъдата да е съвсем видно, че първоинстанционният съд е прилагал чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК. Въпреки тази неточност в присъдата, която не е коригирана от апелативния съд, ВКС не намира за нужно да изменя въззивното решение, защото по същество наложеното на подсъдимия наказание от 4 години лишаване от свобода действително е под минимума по чл. 199, ал. 1, т. 1 от НК, респ. фактически е приложен чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Липсва основание и за ревизия на наказанието като явно несправедливо. То е било отмерено на 4 години лишаване от свобода или една година под предвидения за престъплението минимум. Индивидуалната тежест на деянието и по-големия принос на подсъдимия А., съпоставени с твърдяните от защитата обстоятелства, които действително са налице - младата му 20-годишна възраст, невисок размер на отнетите вещи и липса на осъждания към момента на деянието, като липсва информация за положителни характеристични данни, очертават, че в потвърдения размер наказанието е съответно на извършеното и достатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК, поради което и е справедливо. По жалбата на подсъдимия С.: Доводите за явна несправедливост на наказанието поради неотчитане на обема и тежестта на налични по делото смекчаващи обстоятелства са неоснователни. При определяне на наказанието в размер на 2 години лишаване от свобода с прилагане на чл. 66 от НК за срок от 3 години са съобразени всички доказани смекчаващи обстоятелства, като е отдадено нужното значение както на чистото съдебно минало на С., така и на неговата млада възраст, направени на досъдебната и в съдебната фаза признания, облекчили изясняването на истината по делото и критично отношение, а също и по-малкия му принос при извършване на грабежа. Липсват други данни, вкл. характеристични, които самостоятелно или в комплекс с други да налагат смекчаване на потвърденото от въззивната инстанция наказание. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не е налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,