Решение № 8743 от 11.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 709/2018 г.

Решение № 8743 от 11.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 709/2018 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Кюстендил, гр. Кюстендил, ул. "Цар Освободител" № 269 срещу Решение № 206 от 6.12.2017 г. на Административен съд, гр. Кюстендил, постановено по административно дело № 282/2017 г.

С обжалваното решение съдът е отменил Заповед № 17-1139-000294 от 02.07.2017 г. на началника на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Кюстендил, с която на основание чл. 171, т. 2а от Закона за движението по пътищата на С. Бачев е приложена принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" за срок от шест месеца.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - началникът на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Кюстендил, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Неправилни счита мотивите на съда за липса на фактически и правни основания за издаване на заповедта, тъй като в нея изрично е посочено, че лицето е с изтекъл срок на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство. Излага подробно правните последици от изтичането на срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство и счита за неправилен извода на съда, че управлението на моторно превозно средство със свидетелство с изтекъл срок на валидност не значи управление без свидетелство.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на г-н Бачев.

1. Ответникът по касационната жалба – С. Бачев, счита същата за неоснователна. Решението на съда е правилно и следва да бъде оставено в сила.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Съдът неправилно е приложил материалния закон като е приел, че не са налице предпоставките за прилагане на принудителната мярка по чл. 17, т. 2а от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. С. Бачев е собственик на моторно превозно средство – лек автомобил, марка "Субару", модел "Джъсти", регистрационен [рег. номер на МПС].

1. На 2.07.2017 г. около 06, 20 часа, на път І-6, при километър 37, контролните органи установяват, че г-н Бачев управлява собственото си моторното превозно средство - лек автомобил, марка "Субару", модел "Джъсти", регистрационен [рег. номер на МПС], без свидетелство за управление. Свидетелството му е изтекло на 16.03.2010 г. За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение № 890532.

1. На 2.07.2017 г., със Заповед № 17-1139-000294, издадена на основание чл. 171, т. 2а ЗДвП, началникът на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Кюстендил, прилага на г-н Бачев принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" за срок от шест месеца по отношение на лек автомобил, марка "Субару", модел "Джъсти", регистрационен [рег. номер на МПС].

1. В хода на съдебното производство органът представя:

а) Заповед № 277 з-1046 от 30.6.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Кюстендил, за оправомощаване на длъжностни лица от дирекцията да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 2а ЗДвП като под точка 1. 2. е началника на сектор "Пътна полиция", а под точка 1. 3. - началниците на групи в сектор "Пътна полиция";

б) справка за водач от автоматизираната информационна система на Министерството на вътрешните работи.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалноправните разпоредби. Органът неправилно е приравнил изтичането на срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство на управление без свидетелство. Правоспособността не се поражда от притежаването на свидетелство за управление, а е предпоставка за издаването на свидетелството и се извежда от сложен фактически състав. С изтичането на срока на валидност на свидетелството водачът не губи правоспособността си и не осъществява нарушение на чл. 150а ЗДвП, а е налице само нарушение по чл. 81, ал. 2, т. 5 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД)

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменя.

Изводът на съда е неправилен.

V. По съществото на спора:

Доводите на касатора за неправилност на обжалваното решение, свързани със значението на срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство са правилни.

Съгласно чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), свидетелството за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство. Но свидетелството, съгласно чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 2 ЗБЛД, е и идентификационен документ за самоличност на българските граждани на територията на Република България. Следователно свидетелството за управление на моторно превозно средство има две удостоверителни функции.

Разпоредбата на чл. 171, т. 2а ЗДвП е относима към свидетелството за управление на моторно превозно средство в качеството му на индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство.

Съображение 2 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелствата за управление на превозни средства (Директива 2006/126) сочи, че "Правилата за свидетелствата за управление на превозни средства са съществен елемент на общата транспортна политика и допринасят за подобряване на пътната безопасност и улесняват свободното движение на хора, които се установяват в държава-членка, различна от тази, която е издала свидетелството за управление". Тази значимост, която индивидуалните транспортни средства имат за свободното движение на хора, е обусловила взаимното признаване между държавите членки на издадените от тях свидетелства за управление – член 2, параграф 1 от Директива 2006/126, и е довела до регламентирането чрез вторичен акт на правото на Европейския съюз на предпоставките, при наличието на които се издава и действа съответното свидетелство за управление на превозно средство.

Съгласно член 7, параграф 1 от Директива 2006/126 свидетелства за управление на превозно средство се издават само на кандидатите, които са взели изпит по умения и поведение и теоретичен изпит и отговарят на медицинските стандарти в съответствие с разпоредбите на приложения ІІ и ІІІ. Съгласно член 7, параграф 3, буква а) подновяване на свидетелствата за управление на превозни средства, когато техният срок изтече, подлежи на продължаващо спазване на минималните стандарти на физическа и умствена годност за управление, постановени в приложение ІІІ за свидетелствата от категория С, СЕ, С1, С1 Е, D, DЕ, D1 и D1 Е и обичайно пребиваване на територията на държавата членка, а съгласно член 7, параграф 3, буква б) държавите членки могат при подновяване на свидетелствата за управление от категории АМ, А1, А2, А, В, В1 и ВЕ да изискват преглед като прилагат минималните стандарти на физическа и умствена годност за управление, посочени в приложение ІІІ.

Следователно, за водачите от категория В, какъвто е управлявалият превозното средство г-н Бачев, изискването за покриване наличие на минималните медицински стандарти и обичайно пребиваване на територията на държавата членка при подновяване на свидетелството е поставено в дискрецията на държавата членка.

Съгласно член 7, параграф 2, буква а) и б) от Директива 2006/126 срокът на действие на свидетелството за управление на моторно превозно средство категория С е пет години, а от категория В - десет години.

Директива 2006/126 е транспонирана в Закона за движението по пътищата - § 35, т. 3 ЗДвП, и в чл. 51 ЗБЛД, като националният законодател е приел, че изискването за покриване на минималните медицински стандарти и за обичайно пребиваване на територията на страната е задължително и за водачите от категория В – чл. 151, ал. 2 и 5 ЗДвП във вр. с чл. 15, ал. 2 от Наредба № І-157.

С оглед на легалната дефиниция, дадена в чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство е официален свидетелстващ документ, който с обвързваща всички доказателствена сила установява релевантния факт – правоспособността на притежаващия го да управлява съответното моторно превозно средство. Съгласно изрична законова разпоредба – чл. 51 ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство е удостоверителен документ със законово определен срок на валидност по изказа на закона. Той не е официален удостоверителен документ, който до края на живота на съответното лице удостоверява притежавана правоспособност.

Законодателят е приел, че в рамките на човешкия живот настъпват обективни и субективни факти и обстоятелства, които имат въздействие върху признатата от правото способност на съответния правен субект да управлява моторно превозно средство. Поради това законодателят първо, признава правото да се управлява моторно превозно средство само за определения в закона срок. Второ. Регламентирал е факти, наличието на които води до предсрочно прекратяване на това право. И трето. Създал е възможност правото на управление на моторно превозно средство да бъде продължено, но е приел, че това не става автоматично, а при наличието на определени условия, доказването на които става по определен ред и е в тежест на правоимащия.

Правоспособността да се управлява моторно превозно средство е признато от държавата право да се извършва дейността по управление на моторно превозно средство. Признаването на това право държавата е поставила в зависимост от наличието на две групи изисквания: 1.) съвкупност от знания, умения и поведение, които позволяват управление на моторното превозно средство, и 2.) физическа и психическа годност за управление на моторно превозно средство. Двете изисквания трябва да са налице кумулативно както към момента на първоначалното признаване на правоспособността, така и по време на нейното упражняване. Липсата на което и да е от изискванията води до липса на правоспособност.

За установяването наличието на двете изисквания законодателят е създал специален ред – изпит пред оторизиран от държавата правен субект за проверка на знанията, уменията и поведението, и медицински преглед от компетентно медицинско лице.

Проверката на знанията, уменията и поведението на лицето чрез полагане на съответния изпит се извършва при първоначалното признаване на правоспособността. Законодателят е приел, че придобитите знания, умения и поведение не се нуждаят от последваща проверка освен ако управлението на моторно превозно средство водачът е извършвал в нарушение на установените правила. Установяването по надлежния ред на извършени от водача брой и вид нарушения, предвидени в чл. 157, ал. 1 във вр. с ал. 3 ЗДвП, създават презумпция за липса на необходимите знания, умения и поведения, поради което водачът губи правоспособността си и за да упражнява отново дейността е необходимо да положи отново изпит. Но изтичането на определен период от време, без водачът да е извършил законово определените нарушения, не е само по себе си обстоятелство, което налага нова проверка на придобитите знания, умения и поведение. Напротив. Законодателят презумира, че лицето притежава необходимите знания, умения и поведение. За това с изтичането на срока на правото на управление и при липса на доказателства за презумирана липса на знания, умения и поведение законодателят не изисква полагането на изпит, за да разреши продължаване на срока на правото.

Проверка на физическата и психическа годност за управление на моторно превозно средство законодателят изисква при първоначалното признаване на правоспособността. Но за разлика от установените при първоначалното признаване на правоспособността знания, умения и поведение установената при първоначалното признаване на правоспособността физическа годност законодателят е приел, че има срок на действие (на валидност) пет, съответно десет години - чл. 51, ал. 3, 4 и 5 ЗБЛД. С изтичането на този законово определен срок не е налице законова презумпция за физическа годност на водача. Напротив. Съгласно чл. 159, ал. 1 ЗДвП във вр. с чл. 15, ал. 2 от Наредба № І-157 при "подмяна" на свидетелството за управление водачът представя карта за оценка на физическата годност.

Законодателят е приел, че на всеки пет, съответно десет, години е необходимо да бъде извършвана проверка на физическата годност на лицето, което е придобило правоспособността и поради това правоспособността не се придобива безсрочно, а за срок от пет, съответно десет години. С изтичането на петгодишния (десетгодишния) срок знанията, уменията и поведението на водача, при липса на законово определените нарушения, не се проверяват, но физическата годност следва да бъде проверена и само ако е налице доказано съответствие на установените медицински изисквания лицето придобива право да управлява моторно превозно средство за следващия десет годишен период.

Следва да бъде налице и другата предпоставка – обичайно пребиваване в страната, за да възникне компетентност именно на органите на българската държава да признаят, при наличие на останалите предпоставки, правоспособността и с оглед на това да издадат свидетелство за правоспособност.

Изложеното показва, че правото на управление на моторно превозно средство е срочно право. С изтичането на срока, за който държавата е признала на съответното лице правото да управлява моторно превозно средство, правото се прекратява. То повече не съществува. Срочността на правото е отразена в официалния удостоверяващ правото документ – свидетелството за управление на моторно превозно средство. Поради това законодателят в § 1, т. 2, б. "з" ЗБЛД изрично сочи, че личен документ "с изтекъл срок на валидност" е нередовен.

Вярно е, че в случая законодателят е употребил по отношение на официален свидетелстващ документ израза "изтекъл срок на валидност". Официалният свидетелстващ документ, който удостоверява, че определено право съществува за определен срок, с изтичането на срока не се лишава от материалната си доказателствена сила, т. е. от валидността си. Напротив. И след изтичането на срока, за който документът удостоверява по официален начин съществуването на правото, документът, именно защото е валиден – издаден е от длъжностно лице, в кръга на удостоверителната му компетентност, при спазване на предвиденото в закон удостоверително производство, удостоверява надлежно, че правото е съществувало в рамките на посочения период. Per argumentum a contrary документът надлежно удостоверява, че след посочения в него срок правото на управление на моторно превозно средство не съществува.

С оглед на изложеното управляването на моторно превозно средство със свидетелство за управление, което удостоверява изтекъл срок на право на управление, е управление без свидетелство по смисъла на чл. 171, т. 2а ЗДвП.

При отчитане на горното изводът на съда, че органът неправилно тълкувал и приложил закона като приел, че с изтичането на срока на свидетелството за управление на моторно превозно средство е изтекъл и срокът на удостовереното с него право, е неправилен. В случая, видно от доказателствата по делото свидетелството за управление на моторно превозно средство на г-н Бачев е изтекъл на 16.03.2010 г. Следователно, считано от тази дата той не е правоспособен да управлява моторно превозно средство, поради което на 2.07.2017 г. е осъществил състава на чл. 171, т. 2а ЗДвП – управлявал е моторно превозно средство без да притежава съответно свидетелство за управление. Това прави оспорената заповед законосъобразна, а обжалваното решение неправилно – постановено в нарушение на материалния закон.

Съдът следва да го отмени. Делото е изяснено от фактическа и правна страна. С оглед на изложеното оспорената заповед е законосъобразна – издадена е от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. Поради това жалбата на г-н Бачев срещу Заповед № 17-1139-000294 следва да бъде отхвърлена.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд