Решение № 10705 от 7.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 5012/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от Милки Груп Био ЕАД срещу решение 708/07.02.2023 г., постановено по адм. д. 7946/2022 г. по описа на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата на Милки Груп Био ЕАД срещу решение 20/05.08.2022 г., издадено от директора на ТД Митница Варна в Агенция Митници. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендират се разноски. Ответната страна директора на ТД Митница Варна изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна по чл. 201, ал. 1 от АПК, и при наличие на правен интерес, което я определя като процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Установено е, че в периода 18.07.2017 г. 11.04.2018 г. в Митнически пункт Варна Запад и митнически пункт пристанище Варна са били представени документи за поставяне под режим допускане за свободно обращение на стока палмова мазнина, като получател на стоката е Милки Груп Био ЕАД. Митническите декларации са 13 броя и са посочени в административния акт. Бил е извършен документен контрол за определяне на обстоятелството дали декларираната митническа стойност е приемлива. Определена е нова митническа стойност, от началника на Митница Варна са издадени решения за досъбиране на мито, които са отменени от Административен съд Варна, като съдебните решения са влезли в сила. От търговското дружество е било подадено искане от 25.02.2020 г. за възстановяване на митата и лихвите във връзка с посочените съдебни решения. С решение 6/12.06.2020 г. директорът на ТД Северна Морска е определил искането като частично основателно, уважил го е по отношение на платеното мито в общ размер от 18 812, 67 лв., като е постановил, че сумите следва да бъдат възстановени на Милки Груп Био ЕАД на основание чл. 116, параграф първи, б. а, във връзка с чл. 117, параграф 1 от Регламент (ЕС) 952/2013. Със същото решение е определено като неоснователно искането на дружеството от 25.02.2020 г. в частта му за изплащане на лихви от датата на ефективното превеждане на митата в бюджета до момента на изплащане на възстановените суми мито. При съдебен контрол за законосъобразност на решението в частта с която е било отказано изплащането на лихви, същото е отменено с решение 4791 от 19.07.2021 г., постановено по адм.д. 5979/2020 г. на Административен съд София град, като преписката е върната на директора на ТД Митница Варна за ново произнасяне по искането. Решението е потърдено с решение 7014 от 12.07.2022 г., постановено по адм.д 1174/2021 г. на Върховния административен съд. При връщане на преписката, административният орган е издал решение 20/05.08.2022 г., с което е оставил без уважение искането на търговското дружество за изплащане на законната лихва върху митото от датата на ефективното му превеждане в бюджета до момента на изплащане на възстановените суми. При осъществен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт, оспорването на Милки Груп Био ЕАД, е било отхвърлено. Съдът е обосновал приложимостта на чл. 116, параграф първи, б. а от Регламент (ЕС) 952/2013, като е приел, че посочената норма не поставя условие за това с какъв акт е установено надвнасянето на суми, като съобразно това е възприел разбирането, че митата, определени с тринадесетте отменени митнически решения са именно надвзети суми за вносни мита. Възприел е разбирането за недопустимост на прилагането на нормите на чл. 129, ал. 6 от ДОПК, като е определил изводи за прилагането на посочената правна норма като неоправдани. Решението е неправилно. Спор между страните по отношение на фактите не съществува и същите правилно са установени от първоинстанционния съд. При правилно установени факти, първоинстанционният съд е направил неправилни правни изводи. Спорът между страните е по отношение на приложимостта на чл. 116, параграф първи, б. а от Регламент (ЕС) 952/2013. Тази съдебна инстанция, като съобрази установените факти, определя като неправилни изводите на първоинстанционния съд за приложимост на нормата ча чл. 116, параграф първи, б. а от Регламента. Съобразно посочения текст, съгласно условията, предвидени в настоящия раздел, размерът на вносните или износните мита се възстановява или опрощава при надвзети суми на вносните или износните мита б. а, дефектни стоки или стоки, които не съответстват на условията на договора б. б, грешка на компетентните органи б. в, в интерес на справеливостта б. г. Член 117 определя възстановяването на надвзетите вносни и износни мита, чл. 118 определя възстановяването или опрощаването при дефектни стоки или стоки, които не съответстват на условията на договора, чл. 119 регламентира случаите на грешка на компетентните органи, чл. 120 определя случаите в интерес на справедливостта. Тази съдебна инстанция определя като неправилни изводите на първоинстанционния съд за приложимост на чл. 116, параграф 1, б. а от Регламента При неприложимост на посочената норма, съответно не се обуславя приложимостта на чл. 116, т. 6 от Регламента, съобразно която, възстановяването не е основание за изплащане на лихви от съответните митнически органи. Съобразно чл. 117, параграф първи от регламента, надвземане е налице, когато размерът, съответстващ на първоначално съобщеното митническо задължение превишава дължимия размер или длъжникът е бил уведомен за митническото задължение противно на разпоредбите на член 102, параграф първи, б. в или г. В процесния случай несъмнено не е налице първоначално съобщено митническо задължение, същото е увеличено впоследствие. Съобразно чл. 102, параграф първи от регламента, длъжникът се уведомява за митническото задължение в предвидената форма на мястото, където възниква или се счита, че е възникнало митническото задължение в съответствие с чл. 87. Съобразно чл. 87, параграф първи от регламента, митническото задължение възниква на мястото, където се подава митническата декларация или декларацията за реекспорт, посочени в членове 77, 78 и 81. Следователно, в процесния случай митническото задължение е определено със самата митническа декларация, като впоследствие размерът на същото е увеличен с административен акт, т.е. несъмнено не е налице първоначално определено по-високо задължение от реално дължимото. Анализът на нормата на чл. 117 прави несъмнен извода, че надвземането не се осъществява с административен акт, а това е първоначално съобщеното митническо задължение, което възниква с подаване на митническата декларация съобразо чл. 87 от регламента. Следователно, доколкото в процесния случай не е налице надвземане по смисъла на чл. 117 от регламента, неприложима е и нормата на чл. 116, т. 6 от регламента. Тази съдебна инстанция определя като правилно разбирането, съдържащо се в касационната жалба, че приложимостта на параграф 6 от чл. 116 е обусловена от наличието на някое от основанията, посочени в параграф първи на чл. 116. По отношение на дължимостта на лихвите, тази съдебна инстанция съобразява и мотивите, съдържащи се в решение на Съда на Европейския съд от 28 април 2022 г. Производството е било образувано по три съединени дела, като това по едно от тях, а именно С-419/20 обектвира идентични факти с производството, по което се произнася настоящата съдебна инстанция. Съобразно фактите, дружество, установено в Германия през 2010 г. и 2011 г. внася скрепителни елементи от установено в Индонезия дружество, дъщерно дружества на друго дружество, установено в Китай. Митническата служба в Хамбург приема, че тези скрепителни елементи са с произход Китай и на това основание при вноса им в Съюза трябва да бъдат обложени с антидъмпинговите мита предвидени в Регламент (ЕО) 91/2009 на Съвета от 26 януари 2009 г. за налагане на окончателно антидъмпингово мито върху вноса на някои скрепителни елементи от желязо или стомана с произход от Китайската народна република, поради което дружеството е обложено с тези антидъмпингови мита. Решението за налагането им е било обжалвано пред Финансов съд Хамбург. Съдът приема, че тези мита не са били дължими. Митническата служба Хамбург възстановява на дружеството сумата за платените от него антидъмпингови мита, но отказва да му изплати лихви за периода от датата на плащането до датата на тяхното възстановяване. Дружеството подава жалба пред Финансов съд Хамбург, който отправя преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. В преюдициалното си запитване Финансовият съд Хамбург обосновава неприложимост на чл. 116 от Митническия кодекс на Съюза. По отправеното преюдициално запитване, запитващата юрисдикция е поискала да се установи дали практиката на Съда позволява да се уважи това искане за въпросния период. В това отношение тя отбелязва по-специално че от решение от 19 юли 2012 г., Littlewoods Retail и др. (C591/10), следва, че когато национален орган е наложил на правен субект задължение за плащане на мито, прилагайки неправилно акт или разпоредба от правото на Съюза, и когато това нарушение на правото на Съюза е било установено от национален съд, този правен субект има право не само да му бъде възстановена сумата на недължимо платеното мито, но и да му бъдат платени лихви върху тази сума за целия период от датата на плащането ѝ до датата на възстановяването ѝ. Освен това тя отбелязва, че смисълът на това решение и на съдебната практика, от която то е част, е да се възстанови положението, в което би се намирал такъв правен субект, ако правото на Съюза не бе нарушено, като получи възможност да си възстанови цялата сума, с която би разполагал, ако не бе допусната тази незаконосъобразност. Съдът на Европейския съюз е приел, че от постоянната практика на Съда следва най-напред, че всеки субект, на когото национален орган е наложил плащане на такса, мито, данък или друг налог в нарушение на правото на Съюза, има по силата на последното право да му бъде възстановена съответната парична сума от съответната държава членка (в този смисъл решения от 9 ноември 1983 г.San Giorgio, 199/82, т. 12, от 8 март 2001 г., Metallgesellschaft и др., C397/98 и C410/98, т. 84 и от 9 септември 2021 г., Hauptzollamt B (Факултативно данъчно намаление),C100/20, т. 26 и цитираната съдебна практика). Освен това, също по силата на правото на Съюза този субект има право държавата членка не само да му възстанови недължимо събраната парична сума, но и да му плати лихви, които да компенсират невъзможността да използва тази сума (решения от 19 юли 2012 г., Littlewoods Retail и др., C591/10, т. 24 26 и от 9 септември 2021 г., Hauptzollamt B (Факултативно данъчно намаление),C100/20, т. 26 и 27). Правото на възстановяване на парични суми, чието плащане е било наложено на правен субект от държава членка в нарушение на правото на Съюза, и правото на изплащане на лихви върху тези суми са израз на общия принцип на възстановяване на недължимо платеното (в този смисъл решение от 6 септември 2011 г., Lady & Kid и др., C398/09, т. 18, 20 и 26). От постоянната практика на Съда следва, че обстоятелството, че плащането на такса, мито, данък или друг налог е наложено от национален орган в нарушение на правото на Съюза, обосновава и представлява основание за правото на правните субекти, които са платили недължимо съответната парична сума, да получат възстановяването ѝ от държавата членка, която я е събрала, както и лихви от последната. В това отношение следва да се отбележи най-напред, че предмет на такова нарушение може да бъде всяка норма на правото на Съюза, независимо дали е разпоредба на първичното или вторичното право (вж. решения от 9 ноември 1983 г., San Giorgio, 199/82, т. 12 и от 9 септември 2021 г., Hauptzollamt B (Факултативно данъчно намаление),C100/20, т. 26), а също и общ принцип на правото на Съюза (вж. решение от 9 септември 2021 г., Hauptzollamt B (Факултативно данъчно намаление),C100/20, т. 28). От това следва, че тези права могат да бъдат изтъкнати не само в случаите, когато национален орган е наложил на правен субект задължението за плащане на парична сума под формата на такса, данък или антидъмпингово мито въз основа на акт на Съюза, който се оказва незаконосъобразен (вж. в този смисъл решения от 27 септември 2012 г., Zuckerfabrik Jülich и др., C113/10, C147/10 и C234/10, т. 65 и 69 и от 18 януари 2017 г., Wortmann, C365/15, т. 34 и 37), но и в други случаи. Така тези права могат да бъдат изтъкнати по-специално когато плащането на такса или на данък е било наложено на правен субект въз основа на национална правна уредба, която се оказва в противоречие с разпоредба на първичното или вторичното право на Съюза (вж. в този смисъл решения от 8 март 2001 г., Metallgesellschaft и др., C397/98 и C410/98, т. 82 84 и 96 и от 15 октомври 2014 г., Nicula, C331/13, т. 27 31), или пък когато национален орган е наложил на правен субект задължение за плащане на такса, като е приложил неправилно от гледна точка на правото на Съюза акт на Съюза или национална правна уредба, която гарантира изпълнението или транспонирането на такъв акт (вж. в този смисъл решения от 19 юли 2012 г., Littlewoods Retail и др., C591/10, т. 10, 11 и 34 и от 9 септември 2021 г. Hauptzollamt B (Факултативно данъчно намаление), C100/20, т. 25 36). Накрая от практиката на Съда следва, че нарушението на правото на Съюза, което дава право на възстановяване и право на лихви в полза на съответния правен субект и съответно задължава съответната държава членка да извърши това възстановяване и да заплати тези лихви, може да бъде установено не само от съд на Съюза (вж. в този смисъл решение от 18 януари 2017 г., Wortmann, C365/15, т. 37), който единствено е компетентен да отмени или да обяви невалидността на акт на Съюза (решения от 22 октомври 1987 г., Foto-Frost, 314/85, т. 15 20 и от 6 октомври 2015 г., Schrems, C362/14, т. 62), но и от национален съд, независимо дали последният трябва да изведе последиците от предварително установената от съд на Съюза незаконосъобразност или невалидност (вж. в този смисъл решение от 18 януари 2017 г., Wortmann, C365/15, т. 38), или да установи опорочаването на акт, приет от национален орган, поради неправилно прилагане на правото на Съюза. В това отношение следва да се подчертае, че член 19 ДЕС възлага задачата да се гарантира пълното прилагане на правото на Съюза във всички държави членки и съдебната защита, която правните субекти черпят от посоченото право, не само на съда на Съюза, но и на националните съдилища, които по този начин имат за задача в сътрудничество със съда на Съюза да гарантират спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите, както припомня генералният адвокат в точки 82 и 83 от заключението си. Следователно принципите на правото на Съюза относно правото на правните субекти да получат възстановяване на паричните суми, чието плащане им е било наложено от държава членка в нарушение на правото на Съюза, както и правото да им бъдат платени лихви върху тези суми, трябва да се тълкуват в смисъл, че се прилагат по принцип и без да се засягат редът и условията за упражняване на тези права в конкретния случай когато от решение на Съда или на национален съд следва, че плащането на възстановявания при износ, на имуществена санкция, на антидъмпингови или на вносни мита е било отказано или съответно наложено от национален орган поради погрешно тълкуване или прилагане на правото на Съюза. Правото на лихви, има за цел да компенсира невъзможността за използване на определена парична сума, от която съответното лице е било лишено неправомерно. В зависимост от случая компенсирането може да се извърши или по реда и условията, предвидени в приложимата правна уредба на Съюза, или при липса на такава правна уредба по реда и условията на националното право, какъвто е и процесния случай. Съобразно посочените мотиви, от практиката на Съда на Европейския съюз следва, че при възстановяването на недължими мита, предвидено в чл. 236, параграф 1 от Митническия кодекс на общността, трябва да се начисляват лихви. Освен това, изключението от този принцип, предвидено в чл. 241 от този кодекс не е приложимо, когато тези мита не се дължат, тъй като са били събрани в нарушение на правото на Съюза. Изрично в мотивите се посочва, че както отбелязва генералният адвокат в точки 103 и 109 от заключението си, същото важи и за изключението по чл. 116, параграф 6 от Митническия кодекс на Съюза, който възпроизвежда съдържанието на чл. 241 от Митническия кодекс на Общността. Както следва от постоянната практика на Съда, при липсата на правна уредба на Съюза във вътрешния правен ред на всяка държава членка трябва да се предвидят условията и редът за плащане на лихви в случай на възстановяване на парични суми, събрани в нарушение на правото на Съюза. Тези условия и ред обаче трябва да са съобразени с принципите на равностойност и на ефективност изискване, чието спазване предполага те да не правят прекомерно трудно или практически невъзможно упражняването на правото на лихва, гарантирано от правото на Съюза (вж. решения от 19 юли 2012 г., Littlewoods Retail и др., C591/10, т. 27 и 28 и от 6 октомври 2015 г., Târşia, C69/14, т. 26 и 27). По-конкретно, условията и редът за плащане на лихви не трябва да лишават съответния правен субект от подходящо обезщетение за претърпяната от него загуба, което означава по-специално че трябва да му се изплатят лихви за целия период от датата, на която е платил или съответно е трябвало да му бъде платена въпросната парична сума, до датата, на която тази сума му е била възстановена или изплатена (в този смисъла решения от 18 април 2013 г., Irimie, C565/11, т. 26 28 и от 23 април 2020 г., Sole-Mizo и Dalmandi Mezőgazdasági, C13/18 и C126/18, т. 43, 49 и 51). Доколкото в Закона за митниците липсва правна уредба на хипотезите, когато недължимо платените суми за мита, определени с незаконосъобразен акт, се връщат със законна лихва, е налице непълнота на закона, която според настоящия състав е преодолима чрез способа, предвиден в чл. 46, ал. 2 Закона за нормативните актове. Съгласно посочената разпоредба, когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. При непълнота на специалния закон на основание чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове, е приложим редът по чл. 128 чл. 130 ДОПК, и по-конкретно чл. 129, ал. 6 ДОПК относно възстановяване и прихващане на недължимо платени или събрани суми за данъци, включително и мита - чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК. Следователно преценката за дължимостта на лихвата и началния момент от който се дължи, следва да бъде извършена според правилото на чл. 129, ал. 6 от ДОПК, тъй като в специалния закон Закона за митниците липсва изрична уредба по този въпрос. Неправилно, в тази връзка, е прието за неоснователно от първоинстанционният съд позоваването на разпоредбата на чл. 129 от ДОПК с мотив, че митническите сборове не попадат в предметния обхват на ДОПК. Невъзстановените суми в законоустановения срок се връщат със законната лихва, начислена от деня, в който е следвало да бъдат възстановени (чл. 129, ал. 6 ДОПК). Към този ред препраща и разпоредбата на чл. 129, ал. 5 ДОПК - посочените за възстановяване с влязъл в сила съдебен акт суми се възстановяват заедно с дължимата лихва по ал. 6. Следва да бъде посочено, че обстоятелството, че специалният закон не съдържа изрични правила за дължимост на лихва върху недължимо внесени задължения за данъци, включително и мито, не препятства приложението на ДОПК. Такова препятствие би било налице единствено ако материалния данъчен закон Закона за митниците изрично изключваше дължимост на лихви, каквото изключване цитираният закон не съдържа. На плоскостта на нормата на чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актови и предвид липсата на изрична правна регламентация за възстановяване на недължимо платените суми за мита, определени с незаконосъобразен акт, заедно със законната лихва, приложението на чл. 129, ал. 6 ДОПК е приложимо. Предвид разпоредбата на чл. 160, ал. 3 ДОПК, приложима доколкото е приложим и редът по чл. 128 чл. 130 ДОПК на основание чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове, по искането за законна лихва върху сумата от 18 812, 67 лв. за периода, считано от датата на ефективното превеждане в републиканския бюджет до момента на окончателното изплащане на задължението, следва да се произнесе директорът на ТД Митница Варна в Агенция Митници. Поради това преписката следва да бъде изпратена на административния орган. По тези съображения настоящият съдебен състав на първо отделение на Върховен административен съд приема, че обжалваното решение е издадено в противоречие с приложимия материален закон. Като е достигнал до друг извод административният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен, като вместо него - следва да бъде постановено друго такова, с което да се отмени решение 708/07.02.2023 г. на директора на Териториална дирекция Митница Варна в Агенция Митници, и на основание чл. 173, ал. 2 АПК преписката да се върне на административния орган при съобразяване на тълкуването, дадено с настоящото решение, за ново произнасяне по искането с вх. 32-62637/25.02.2029 г. за лихвите за забава върху сумата от 18 812, 67 лв., представляваща недължимо платеното мито поради отпаднало основание, за периода, считано от датата на ефективното превеждане в републиканския бюджет до момента на изплащане на задължението. С оглед изхода на спора, решението е неправилно и в частта на присъдените в полза на Агенция Митници разноски, поради което следва да бъде отменено и в тази му част. При съобразяване на това обстоятелство, на Милки Груп Био ЕАД следва да се присъдят разноски за първата инстанция в размер на 1200 лв., представляващи възнаграждение за адвокат. Искане за присъждане на разноски е направено и за касационната инстанция, но са представени доказателства само за внесена държавна такса за образуване на касационното производство в размер на 151 лв., които следва да бъдат присъдени. Като съобрази направените фактически и правни изводи, съдът и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК