Решение № 5214 от 23.4.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3018/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от министъра на здравеопазването, чрез гл.юрисконсулт Л. Л., против Решение 155/11.01.2021 г. по адм.д.10955/2020 г. по описа на Административен съд София град /АССГ/, с което е обявена по жалбата на С. Й. Заповед РД-01-13/23.01.2020 г. на министъра на здравеопазването за нищожна в частта й, с която от общия размер на отпусканата сума за финансиране на разноски по лечение на жалбоподателката в Република Турция, Медицински център Анадолу е приспадната сумата от 1 500 евро, с левова равностойност в размер на 2 933, 75 лева, поради декларация от 10.11.2011 за самофинансиране на лечението в този размер и делото е върнато като преписка на министъра на здравеопазването за ново произнасяне по Искане, вх. 94-934/17.08.2016 г. на С. Е. за възстановяване на разходи за получена медицинска помощ в Медицински център Анадолу, Република Турция, представляващи разликата над признатата със Заповед РД-01-13/23.01.2020 г. сума в размер от 15 603, 25 лева до пълния размер на поисканите и реално извършени разходи в размер на 18 537 лева, а именно 2 933, 75 лева, в съответствие с указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите към съдебното решение. Изложени са съображения за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Подчертава се, че не е налице юридическа обосновка в решението на първоинстанционния съд за прилагане на категорията нищожност на разглежданата част на административния акт и не е приложена правилно, съобразно смисъла си, разпоредбата на чл.177, ал.2 от АПК, въз основа на която се основават мотивите за възприетата нищожност. Молбата към съда е да бъде отменено решението като неправилно и потвърдена заповедта на министъра на здравеопазването в обжалваната част като законосъобразна. Претендират се разноски. Ответницата С. Й., чрез адв. К. Д., в съдебно заседание и в писмени бележки, оспорва касационната жалба, излагайки подробни доводи. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал.1 АПК, в срока по чл. 211, ал.1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията, посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал.2 от АПК, жалбата се явява основателна. Установено е от фактическа страна следното: Предмет на оспорване в производството пред Административен съд София - град е Заповед РД-01-13/23.01.2020 г. на министъра на здравеопазването, с която е разрешена на С. Й. с диагноза [диагноза] заплащане за сметка на бюджета на Министерство на здравеопазването на разходи, свързани с лечение в чужбина в частта, с която е приспадната декларираната от лицето в изрична и собственоръчно подписана декларация от 10.11.2011 г. сума от 1 500 евро, в левова равностойност 2 933, 75 лева, представляваща самофинансиране в лечението. За да уважи жалбата, Административен съд София - град е приел, че Заповед РД-20-12/06.07.2018г. на министъра на здравеопазването на Република България, в която е обективиран изричен отказ по поисканата за сметка на бюджета на Министерство на здравеопазването сума в размер на 18 537 лева/представляваща равностойността на турските лири/, произтичаща от заплатени от лицето разноски по лечение в Турция и отменена с влязло в сила Решение 7062/13.05.2019 г. по адм.д. 13115/2019 г. на ВАС, е издадена във връзка със заявление с вх. 95-00-210 от 11.11.2011 г. до председателя на Комисията за лечение в чужбина и искане с вх. 94-934 от 17.08.2016 г. в Министерство на здравеопазването, така и във връзка с влязло в сила Решение 8629 от 04.07.2017 г. по адм. д.1288/2017г. на ВАС, постановено след обжалване на мълчалив отказ на министъра на здравеопазването да се произнесе по цитираното искане. За да прогласи нищожността на акта в оспорваната част, съдът е навел аргументи, че влезлият в сила съдебен акт има сила на пресъдено по отношение на страните за същото искане и на същото основание-чл.221 ГПК и чл.177, ал.1, изр.1-во АПК и ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението по арг. от чл.177, ал.1, изр.2-ро АПК има действие спрямо всички /конститутивно действие/. И тъй като изрично с чл.177, ал.2 АПК се прогласява, че актове и действия на административния орган, извършени в противоречие с влязло в сила решение на съда, са нищожни, то са налице кумулативните предпоставки за обявяване нищожността на оспорения акт в случая: влязло в сила съдебно решение и противоречие на акта със съдебното решение. По делото е безспорно установено, че Решение 7062/13.05.19 г. на ВАС по адм.д. 13115/18 г., VІ отд. по арг. от чл.223 АПК и чл.296, т.3 ГПК, вр.чл.144 АПК, е влязло в сила на 03.12.2019 г. /когато е било потвърдено с касационното решение на ВАС-Петчленен състав/.Като изрично се е позовал освен на искането от 17.08.16 г. и на заявлението от 11.11.2011 г. за да постанови акт с неблагоприятно за жалбоподателя съдържание, ответникът е постановил акта си в оспорената му пред съда част в противоречие на съдебните решения по спорния предмет, по правните последици, обективирани в диспозитивите им, поради което са осъществени предпоставките, обуславящи прогласяването нищожността на заповедта в оспорената й част на основанието по чл.177, ал.2 АПК. Върховният административен съд, шесто отделение, намира, че не е налице хипотезата на чл.177, ал.2 от АПК, поради което първоинстанционното решение е материално незаконосъобразно. Разпоредбата на чл. 177, ал. 2 от АПК установява специфично основание, което може да доведе до прогласяване нищожността на административен акт. Предпоставките за прилагане на разпоредбата са две: наличие на влязло в сила решение и противоречие на издадения от администрацията акт с това решение. В цитираните предходни дела- адм.д.8468/2019 г. на ВАС и най- вече адм.д.13115/2018 г. на ВАС/ по Заповед РД-20-12/06.07.2018г. на министъра на здравеопазването/, съдът е върнал преписката на административния орган с указание да се произнесе по съществото на спора в насока да се признае лечението на С. Й. в Република Турция като необходимо и основателно и да й се отпуснат средства за проведеното лечение, като този въпрос е разрешен със сила на пресъдено нещо, но спор относно точната стойност на лечението и документалната му обоснованост не е бил предмет на разглеждане. Признатото от съда право на лицето да бъде признато правото на лечение в чужбина следва да бъде разграничено от въпроса за себестойността на лечението, наличието на надлежни разходооправдателни документи и съобразяването на възможността за заплащането им, указана в относимата нормативна уредба. В този смисъл, предвид липсата на обективна тъждественост с предходно отменения акт, не е налице и проведен контрол за законосъобразност, а съдът е направил необоснована и неправилна преценка, че новият административен акт е издаден в нарушение на чл. 177, ал. 2 от АПК. Върховният административен съд счита обаче, че отказът на министъра на здравеопазването да заплати на Й. за сметка на бюджета на Министерство на здравеопазването сумата от 1 500 евро, предвид нейна декларация от 10.11.2011 г., е незаконосъобразен. В акта е посочено, че по заявление с вх.95-00-201/11.11.2011 г. и искане с вх.94-934/17.08.2016 г., от общия размер/ 18 537 лева/ се приспада декларираната от лицето в изрична и собственоръчно подписана декларация от 10.11.2011г. сума от 1 500 лева, представляваща самофинансиране в лечението. Заявлението от 11.11.2011 г., ведно с останалите изискуеми документи, е подадено преди провеждане на лечението и е било съобразено с чл.21 , ал.1, т.9 от отменената понастоящем Наредба 12/22.12.2011 г. за условията и реда за заплащане на лечение на български граждани в чужбина по чл.82, ал.1, т.8 от Закона за здравето. Тази наредба обаче не се прилага при искания за възстановяване на разходи по проведени вече лечения в чужбина, което е изрично записано в чл.4, ал.4 от същата: не се финансират по реда на тази наредба и медицинските дейности, които вече са осъществени или се осъществяват по отношение на пациента. Освен това, намиращата се по преписката декларация е подадена преди подаване на заявлението от 11.11.2011 г. , като е твърде неясно дали същата е окомплектована, приложена и взета под внимание от административния орган и по кое от проведените административни производства, индиция за което е и нейното посочване за първи път едва в процесната заповед от 23.01.2020 г., като липсват мотиви защо посочената в нея сума не следва да се възстанови от бюджета на министерството и на какво правно основание. Заповедта се явява немотивирана и постановена при липсата на фактически установявания, подкрепени с доказателства относно релевантните факти и обстоятелства към конкретно заявеното искане. Изискването за обосноваване на административния акт е една от гаранциите за законосъобразност на същия, които законът е установил за защитата на правата и правнозащитените интереси на гражданите и организациите - страни в административното производство. Тази гаранция се проявява в две насоки. С излагането на мотивите се довеждат до знанието на страните съображенията, по които административният орган е издал съответния административен акт. Това подпомага страните в избора на защитните средства и въобще при изграждането на защитата им срещу такива актове. От друга страна, наличието на мотиви улеснява и прави възможен контрола върху законосъобразността и правилността на акта, упражняван при обжалването му пред по-горния административен орган и пред съда, допринася за разкриване на евентуално допуснатите закононарушения, разкрива и възможности за контрол над случаите, в които въпросът е решен по целесъобразност, но са надхвърлени рамките на предоставената на административния орган оперативна самостоятелност. По делото са събрани достатъчно и неопровергани по надлежния ред доказателствени средства в подкрепа на твърдението, че следва да бъде разрешено отпускането на цялата сума от 18 537 лева, в това число и сумата от 1 500 лева, в левова равностойност 2 933,75 лева, представляваща самофинансиране в лечението. С оглед на това, при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК, неправилното съдебно решение трябва да се отмени и доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното съдебно решение следва да бъде постановено друго, по съществото на спора, с което заповедта, в обжалваната част бъде отменена, а преписката върната на административния орган за издаване на акт, с който да бъде възстановена на С. Й. посочената сума. Предвид изхода на спора и с оглед сторените и доказани от страните съдебно- деловодни разноски, съдът счита, че е налице паритет на същите, поради което такива не следва да се присъждат на никоя от страните. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,