Решение № 10206 от 16.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5666/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ч. М. Р., гражданин на Ирак, чрез адв. Д. Маринова, срещу решение № 11639/24.03.2026 г. по адм. дело № 1932/2026 г. на Административен съд - София- град, с което е отхвърлена жалбата му срещу решение № 5635/15.12.2025 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет (ДАБ при МС), с което на основание чл. 78, ал. 5 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е отнет предоставеният му хуманитарен статут с решение № 590/02.06.2004 г. на председателя на ДАБ при МС. В жалбата се релевират доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. По подробно развити в касационната жалба съображения, се иска отмяна на оспореното решение и потвърдения с него административен акт. Ответникът - председател на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет, чрез процесуален представител юрисконсулт Кръстева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира първоинстанционното решение като правилно да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е решение № 5635 /15.12.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 78, ал. 5 ЗУБ е отнет хуманитарният статут на Ч. М. Р., предоставен с решение № 590 /12.06.2004 г. председателя на ДАБ при МС. Административният акт е издаден във връзка с постъпили нови данни, обективирани в писмо с вх. № КП-02-1102/02.10.2025 г., че чужденецът е освободен от Затвора- [населено място] след изтърпяна присъда лишаване от свобода в размер на 10 години, за престъпление по чл. 115, връзка чл. 18, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК) – опит за убийство на български гражданин. С писмото е предложено на председателят на ДАБ при МС образуване на производство по отнемане на статута на Ч. М. Р.. Постъпилите нови данни са дали основание за преразглеждане на предоставения на жалбоподателя хуманитарен статут в Република България, като е прието наличие на ново лично обстоятелство за чуждия гражданин, релевантно на хипотезата на чл. 12, ал. 2, т. 2 и т. 4 ЗУБ. С обжалваното решение първоинстанционния съд е отхвърлил жалбата на Ч. М. Р. срещу решение № 5635/15.12.2025 г. на председателя на ДАБ при МС. 3а да стигне до този правен резултат, административният съд е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма, в съответствие с административнопроизводствените правила, действащите материалноправни разпоредби и целта на закона. След анализ на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд е счел за правилен извода на административния орган, че осъждането на жалбоподателя за извършено тежко престъпление, е достатъчно основание за приложението на чл. 17, ал. 4 от ЗУБ във вр. с чл. 12, ал. 2, т. 2 от ЗУБ. Съдът е направил извод, че с оглед тежестта на престъплението, извършено от Ч. М. Р., може да се приеме, че е налице и хипотезата на чл. 12, ал. 2, т. 4 от ЗУБ, а именно, че същият представлява заплаха за обществото. С оглед на всичко гореизложено първоинстанционният съд е преценил, че административният орган правилно и обосновано е достигнал до решение да отнеме предоставения хуманитарен статут на Ч. М. Р., поради което и жалбата му е била отхвърлена. Обжалваното решение е правилно. Изводите на касационния жалбоподател за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост са неоснователни. В обжалваното решение е налице подробно изложение относно установените по делото фактически положения, релевантни за спора. Съдът е събрал необходимите за правилното решаване на спора доказателства, анализирал ги е в тяхната взаимна връзка, във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е обосновал правните си изводи, които изцяло се споделят от настоящия състав. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд. От данните по делото се установява, че с докладна записка с вх. № КП-02-1102/02.10.2025 г. и писмо изх. № 526400-83987/18.09.2025 г. на директора на дирекция „Миграция“ председателят на ДАБ е уведомен, че съгласно писмо изх. № 534/2017 от 15.09.2025 г. на началника на Затвора [населено място], на 19.09.2025 г. предстои да бъде освободен поради изпълнение на присъдата лишения от свобода Ч. М. Р.. Между страните не е спорно, че Ч. М. Р. е изтърпял присъда лишаване от свобода в размер на 10 години за престъпление по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК – опит за убийство на български гражданин, като изпълнителното деяние е довършено, но по независещи от чужденеца причини не са настъпили предвидените от закона и искани от него общественоопасни последици, тъй като е оказана животоспасяваща оперативна интервенция. Съгласно чл. 93, т. 7 от ДР на НК това деяние представлява „тежко престъпление“, тъй като законът предвижда наказание повече от 5 години лишаване от свобода. Съгласно чл. 12, ал. 2, т. 2 ЗУБ хуманитарен статут не се предоставя по отношение на чужденец, за когото има сериозни основания да се предполага, че е извършил тежко престъпление. Разпоредбата на чл. 17, ал. 4 ЗУБ предвижда, че предоставения хуманитарен статут се отнема, когато по отношение на чужденеца се установи наличието на основание по чл. 12, ал. 2 или чл. 13, ал. 1, т. 6 и 7. При тази хипотеза законът не изисква престъплението да бъде „особено тежко“, а единствено да е „тежко“. Поради това възраженията на касационния жалбоподател относно тълкуването на дефиницията за особено тежки случаи са неоснователни и неотносими към действащите разпоредби на ЗУБ. Понятието "тежко престъпление" има автономно значение в международното право и следва да не се определя само с позоваване на националното законодателство. Компетентните органи трябва да извършват отделна оценка за всеки конкретен случай. Под "тежко престъпление" се разбира предумишлено престъпление, тежко наказуемо деяние или друго престъпление, категоризирано като сериозно и съответно преследвано съгласно наказателното право в повечето правни системи. Определянето на тежестта на деянието може да се ръководи от различни критерии, например: естеството на деянието, включително степента на насилственост, използваните методи, може да се изхожда от максималното наказание, което потенциално би могло да се наложи при осъдителна присъда, или срока на наказанието, наложено с присъдата; вредата, която би могла да бъде нанесена и др. Първоинстанционният съд законосъобразно и правилно е приел, че съществуват сериозни основания да се счита, че деянието, за които лицето е осъдено като обвиняемо, представляват основание за изключване от субсидирана закрила, като определянето на тежестта на съответното престъпление е съобразено с цялостната преценка на всички обстоятелства в отделния случай. Съгласно цитираното решение на Съда на Европейския съюз от 13 септември 2018 г. по дело С-369/17, чл. 17, § 1, букви а)- в) от Директива 2011/95 на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила е плод на волята на законодателя на Съюза да въведе основания за изключване от субсидиарната закрила, сходни на тези, които се прилагат за бежанците. Въпреки това, макар тези основания за изключване да са свързани с понятието "тежко престъпление", приложното поле на основанието за изключване, предвидено в чл. 17, § 1, б. б) от Директива 2011/95, е по - широко от това на основанието за изключване от статута на бежанец, предвидено в чл. 1, раздел F, б. b) от Женевската конвенция и в чл. 12, § 2, б. б) от Директива 2011/95. Всъщност, докато основанието за изключване от статута на бежанец, предвидено в последната разпоредба, е свързано с извършването на тежко престъпление, което няма политически характер, извън страната, която е дала убежище на заинтересованото лице, и преди то да бъде прието като бежанец, основанието за изключване от субсидиарната закрила, предвидено в чл. 17, § 1, б. б) от Директива 2011/95, е свързано по- общо с извършването на тежко престъпление и следователно не е ограничено нито географски, нито във времето, нито с оглед на естеството на съответните престъпления. В тази връзка, наказанието, предвидено от наказателното законодателство на съответната държава членка, е от особено значение при преценката на тежестта на престъплението, обосноваваща отказа за предоставянето на хуманитарен статут в съответствие с чл. 17, § 1, б. б) от Директива 2011/95. Въпреки това компетентният орган може да се позове на предвиденото в тази разпоредба основание само след като прецени за всеки отделен случай конкретните факти, които са му известни, с цел да определи дали съществуват сериозни основания да се счита, че деянията, извършени от съответното лице, което извън това отговаря на критериите за получаване на поискания статут, представляват такова основание за изключване. В случая, убийството по своята същност е едно от най-тежките престъпления срещу личността във всяка правна система. Характерът и тежестта на извършеното деяние сами по себе си разкриват изключително висока степен на обществена опасност, като изпълнителното деяние е било напълно довършено. Обстоятелствата, че лицето е изтърпяло наказанието си на 19.09.2025 г. и впоследствие е започнало работа на трудов договор, са отчетени, но същите не заличават факта на извършеното тежко умишлено престъпление и не водят до автоматично отпадане на основанието по чл. 12, ал. 2, т. 4 от ЗУБ. Изтеклото време от освобождаването на лицето от затвора до издаването на оспорения административен акт е изключително кратко и е абсолютно недостатъчно, за да се направи обоснован извод, че поправянето на Ч. М. Р. е трайно, и че същият е престанал да представлява действителна, настояща и сериозна заплаха за обществения ред, поради което възраженията на касатора в тази връзка са неоснователни. Престъпленията засягат не само установения в Република България ред, но и Общата европейска система за убежище, която представлява съставен елемент на целта на Европейския съюз за постепенното създаване на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, открито за онези, които, подтикнати от обстоятелствата, търсят по законен начин закрила в Съюза. Именно на тази обща европейска система за убежище и нейните стандарти се позовава лицето, когато кандидатства за статут, поради което деянията, за които Ч. М. Р. е осъден на лишаване от свобода, обуславят отнемане на предоставения му хуманитарен статут. Освен това вмененото престъпление засяга и целите на Директива 2008/115/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 16 декември 2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни. Именно този характер на престъплението в случая е достатъчен, за да ги определи като тежки. На следващо място, изпълнена е и хипотезата на чл. 12, ал. 2, т. 4 ЗУБ, в нейното първо предложение, а именно хуманитарен статут не се предоставя на чужденец, за когото има сериозни основания да се предполага, че представлява заплаха за обществото. Посочената норма, транспонира разпоредбата на чл. 17, § 1, б. "г" от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 г., съобразно която гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключват от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарната закрила, ако съществуват сериозни основания да се счита, че съответното лице представлява заплаха за обществото или за сигурността на държавата-членка, в която се намира. С оглед приложимата нормативна уредба и предвид събраните по делото доказателства, в това число писма с изх. № 526400-83987/18.09.2025 г. на директора на Дирекция „Миграция“, писмо изх. № 534/2017 от 15.09.2025 г. на началника на Затвора [населено място] и след подробен анализ на влязлата в сила присъда, обосновано се явява заключението на административния съд, че Ч. М. Р. представлява заплаха за обществото. В оспореното решение надлежно са анализирани решение на СЕС по дело С-369/17, съответното чл. 17, § 1 от Директива 2011/95 на Европейския парламент и на Съвета от 13.12.2011 г., транспониран в чл. 12 ЗУБ, като поведението на касатора, в това число трудовите му навици, са взети предвид наред с останалите критерии въз основа на които лицето, подало молба за международна закрила, съответно получило субсидиарна закрила, да му бъде отказана или отнета такава. Неоснователно е и развитото в касационната жалба оплакване за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Взети са предвид обясненията на чужденеца, дадени в хода на производството пред ДАБ. Действително съдът не е обсъдил приложението на принципа "non-refoulеment" (забрана за връщане), което обаче не се отразява на крайния резултат по спора. Посоченият принцип е установен от чл. 33 от Конвенцията за статута на бежанците и е възприет в действащия в Република България ЗУБ (чл. 4, ал. 3). Разпоредбата на чл. 33 от Конвенцията за статута на бежанците, озаглавена "Забрана за експулсиране или връщане ("rеfоulеmеnt") на бежанци", предвижда в пар. 1: "Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща ("rеfоulеr") бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи". Видно от събраните по делото доказателства, включително съобразно информацията от справката за актуалното положение в Ирак, посочените мотиви за предоставяне на хуманитарен статут в ситуацията на касатора не са налице. Не са нарушени и правата на чужденеца по чл. 2 и чл. 3 ЕКПЧ и чл. 19, ал. 2 от Хартата на основните права. Предвид бежанската история и актуалната обстановка в страната на произход, няма основание да се приеме, че за Ч. М. Р. съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт, подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание. Не на последно място, наличието на предпоставките по чл. 12, ал. 2, т. 2 от ЗУБ обосновават изключване на чужденеца от приложното поле на принципа на собствено основание. С оглед изложеното, не се установяват сочените от касатора пороци на обжалваното решение, съставляващи основания за неговото касиране, поради което същото, като правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,