Решение № 3397 от 8.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 13733/2011 г.

Решение № 3397 от 8.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 13733/2011 г., VII о., докладчик председателят Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Манаф Сабих Сахеб, гражданин на Ирак против решение № 483 от 08.09.2011 г. по адм. дело № 611/2011 г. на Административен съд - Хасково. В нея са развити доводи за неправилност на съдебния акт и се иска отмяната му. Ответникът - началникът на Гранично полицейско управление - Свиленград, не е изразил становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намери, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: С обжалваното решение АС - Хасково е отхвърлил жалбата на Манаф Сабих Сахеб, гражданин на Ирак против заповед № ОЧ-588/02.08.2011 г. на началника на ГПУ - Свиленград, с която на основание чл. 44, ал. 6 и ал. 10 от Закона за чужденците в Република България на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка - "принудително настаняване в Специален дом за настаняване на чужденци". Съдът е установил следните фактически обстоятелства: На 01.08.2011 г. около 19,15 часа в зоната за отговорност на ГПУ СВиленград, в землището на с. Щит, е задържано едно лице, което е нарушило държавната граница от Р Турция на Р България. Чужденецът се е представил като Манаф Сабих Сахеб, роден на 29.05.1974 г. в Ирак и се е легитимирал с иракска лична карта. Не е установено чужденецът да е влязъл в страната по законоустановения ред. Заявил е, че целта на влизането му е да използва страната като транзитен пункт към Западна Европа. Със заповед № ОЧ-587/02.08.2011 г. на Манаф Сабих Сахеб е наложена принудителна административна мярка "принудително отвеждане до границата на Р България". С оспорената заповед чужденецът е настанен принудително в СДНЧ по съображения, че е преминал нелегално държавната граница с цел пътуване към друга държава - членка на ЕС, което обуславя реална опасност лицето да се укрие, за да възпрепятства изпълнението на заповедта за принудително отвеждане до границата на страната и с цел да се организира изпълнението на наложената ограничителна мярка. Съдът, въз основа на изложените фактически обстоятелства, правилно е приел, че оспорената заповед е законосъобразна и не са налице основания за отмяната й. Съгласно чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, в случаите, когато чужденецът, на който е наложена ПАМ по чл. 39а, т. 2 и 3 с. з., е с неустановена самоличност, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудително настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на принудително отвеждане до границата на Република България или експулсирането. В § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ е предвидено, че "опасност да се укрие чужденец, спрямо когото е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 2 и 3" е налице, когато с оглед на фактическите данни може да се направи обосновано предположение, че същото лице ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената мярка. Съдът правилно е посочил, че чужденецът е преминал границата на Р България в нарушение на установения ред, с намерение да използва страната като транзитен пункт за преминаване в други страни от Европейската общност и заповедта по чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ е издадена с цел организирането и изпълнението на заповедта по чл. 39а, т. 2 от ЗЧРБ. Правилен е изводът на съда, че оспорената заповед не противоречи на чл. 67, ал. 1 от Закона за убежището и бежанците. Разпоредбата на чл. 67, ал. 1 от ЗУБ касае изпълнението на приложената ограничителна мярка "принудително отвеждане до границата на Р България", но провеждането на производство по този ред и неговият изход не рефлектира върху преценката за законосъобразност на заповедта по чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ. Наведените доводи в тази насока в касационната жалба са били релевирани и пред първоинстанционния съд, който аргументирано ги е приел за неоснователни. Неоснователно е и оплакването за самоцелно ограничаване на основни човешки права и свободи на лицето и злоупотреба с власт. Съгласно чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, респ. чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО от 16.12.2008 г. право на държавата е да задържи в специализиран център чужд гражданин, по отношение на който е образувана процедура по връщане, като са регламентирани и максималните срокове за подобно настаняване, съобразени с общностното право. В случая предмет на съдебен контрол е законосъобразността на акта за принудителното настаняване на лицето в такъв дом, а не продължителността на задържането. Според разпоредбата на чл. 15, § 4 от Директива 2008/115/ЕО от 16.12.2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите - членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни, едва когато стане ясно, че вече не съществува разумна възможност за извеждане по правни и други съображения или, че вече не съществуват посочените в § 1 условия, задържането престава да бъде оправдано и засегнатото лице се освобождава незабавно. В настоящия казус при издаване на оспорената заповед няма обстоятелства, от които да се приеме, че не съществува възможност за извеждане на чужденеца от страната. Следва да се посочи, че обжалваната заповед има действие до отпадане на пречките за изпълнение на акта за принудително отвеждане - съгласно чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ, настаняването продължава до отпадане на обстоятелствата по ал. 6, но не повече от 6 месеца. Законодателят е предвидил възможността в чл. 46а, ал. 4 от ЗЧРБ след изтичане на всеки 6 месеца от настаняването в специалния дом за временно настаняване на чужденци, съдът служебно или по молба на заинтересования чужденец да се произнася в закрито заседание с определение за продължаване, замяна или прекратяване на настаняването. Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно, не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяната му, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,