Решение № 7734 от 10.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5185/2025 г.

Производството пред Върховния административен съд е по реда на чл. 208 чл.228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Д., гражданин на Република Турция, подадена чрез процесуалния представител Н. Грошкова, против решение 8717/13.03.2025 г., постановено по адм. д. 643/2025 г. на Административен съд София град (АССГ), с което е отхвърлена неговата жалба срещу отказ за издаване на виза тип "D" за дългосрочно пребиваване изх. 24009875 от 20.12.2024 г., издаден от първи секретар на Консулска канцелария в Бурса, към Генералното консулство на Република България в Истанбул, Турция. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът не е направил пълен анализ на доказателствата и е достигнал до неправилен извод за относимите обстоятелства по делото. На следващо място счита, че в случая е нарушено правото на семеен живот, гарантирано в чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/. Моли за отмяна на решението и отмяна на административния акт. Ответникът първи секретар на Консулска канцелария в Бурса, към Генералното консулство на Република България в Истанбул, Турция, не взима становище по касационната жалба. Участвалият по делото прокурор от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционното решение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на М. Д., гражданин на Република Турция срещу отказ за издаване на виза тип "D" за дългосрочно пребиваване изх. 24009875 от 20.12.2024 г., издаден от първи секретар на Консулска канцелария в Бурса, към Генералното консулство на Република България в Истанбул, Република Турция. Като правно основание на постановения отказ за издаване на виза е посочено, че визата е отказана на основание чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ. Като фактически основания за отказа е посочено, че апликанта не доказва достоверно целта и условията на заявеното пребиване. В допълнителни забележки е уточнено, че по данни на наемодателя, апликанта е устроен и живее в Република Турция. Няма намерение да се установява трайно, продължително или постоянно в Република България. За да постанови този резултат съдът счел, че от представената справка с УРИ 272р-29310/29.11.2024г. на дирекция Миграция и докладна записка от служителите на ОДМВР-Хасково се установява, че апликанта е имал еднократно посещение в Република България за периода от 25.09.2024г. до 27.09.2024г. На 18.11.2024г. служители на ОДМВР-Хасково са провели беседа с наемодателката Ф. С. М., която заявила, че чуждият гражданин ще се установи трайно на територията на Република България след получаване на виза, но към момента няма да се установява трайно на територията на Република България. Така съдът направил извод, че чужденецът не може да се докаже достоверно целта на и условията на заявеното пребиваване. Посочено е, че семейството на лицето не пребивава в България, нито е заявено намерение това да предстои. Предвид установеното съдът е направил и извод за липса на допуснато чрез отказа нарушение на защитимо право по ЕКЗПЧОС и по-конкретно на това по чл. 8 от същата конвенция в проявлението му на защитимо право на семеен живот, тъй като мястото на установяване и на трайносъздадени емоционални, социални, културни и икономически връзки между членовете на семейството е извън територията на Република България. Съдът счел, че заявителят пребивава постоянно на територията на Република Турция и целта му е да си възстанови българското гражданство, за които намерения съдебният състав правилно е препратил към процедурата по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Така, с оглед на всичко изложено Административен съд София-град е мотивирал извод, че законосъобразно административният орган е издал оспорения отказ за издаване на виза. Решение е валидно, допустимо и правилно. С постановения акт, пъроинстанционният съд правилно и точно е изложил фактическата обстановка, като подробно е анализирал и обсъдил всички твърдения и възражения на страните и представени по делото доказателства. На база изяснената фактическа обстановка и относимата правна уредба са изложени обосновани правни изводи, за които съдът е изложил подробни съображения. Мотивите в съдебното решение са формирани след анализ на възприетите факти. В касационната жалба отново се релевират оплакванията, поддържани в хода на производството, проведено пред първата инстанция. Настоящият състав намира, че в мотивите на обжалваното решение е даден обоснован отговор за неоснователността на доводите на касатора за незаконосъобразност и необоснованост на оспорения отказ. Настоящият съдебен състав намира за уместно да препрати към изложените мотиви в атакуваното съдебно решение, предвид правилото на чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, тъй като е налице пълна тъждественост между поддържаните оплаквания в двете съдебни фази на спора. Съдът правилно е приел, че в случая са установени предпоставките за постановения отказ. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, отказва се издаването на виза или влизане в страната на чужденец, когато същият не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване или транзитно преминаване, или летищен транзит. От представените доказателствата, събрани в първоинстанционното производство, съдът обосновано е приел, че лицето не установява намерението си да се установи трайно в страната, както и че посочения от апликанта адрес на пребиваване не е посещаван от него и няма ключ за наетия имот. Чужденецът е имал еднократно посещение в Република България през 2024г. за периода от 25.09.2024г. до 27.09.2024г., поради което може да се направи извод, че е налице основанието за отказ за издаване на виза по чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, поради липсата на убедително и достоверно доказване на целта и условията на заявеното пребиваване за престоя на касатора. Този извод кореспондира с фактическата обстановка по делото. Само фактът, че е налице договор за наем и декларация за издръжка на апликанта, не може да установи наличието на социална и лична ангажираност на канещото лице. Правилно съдът е приел, че не са налице условията на чл. 25, ал.1, т.9 ЗЧРБ. В тежест на апликатна е при условията на главно и пълно доказване да установи благоприятния за него факт по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ и че желае да се установи трайно на територията на България, което също не е надлежно доказано. От съществено значение е и обстоятелството, че апликантът не доказва наличието на трайни връзки в страната, било то социални, културни или други, като представените от него документи и декларирани данни не доказват убедително целта и условията на заявеното от него пребиваване. Действително, лицето е родено в България, но е изселено като дете на 8 години, като на територията на Република Турция има съпруга и деца - турски граждани, поради което не установява и твърдяното противоречие с чл. 8 ЕКЗПЧОС. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд София-град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,