Решение № 449 от 17.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3696/2007 г.

Решение № 449 от 17.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3696/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1 б. "б" от ГПК (отм.). Образувано е по жалбата на "З." О., със седалище в гр. О., Р. М., ч. процесуалния му представител адв. Л., против въззивното решение № 451 от 30 октомври 2006 г., постановено по в. гр. д. № 545 по описа на апелативния съд в гр. П. за 2006 г., с което е отменено решение № 73 от 12 януари 2006 г., постановено по гр. д. № 2* по описа на окръжния съд в гр. П. за 2002 г. и вместо него искът, предявен от касатора за заплащане на суми частично, ведно със законната лихва от датата на увреждането, представляващи имуществени вреди, претърпени от акт на ОСС П., е отхвърлен. Сочи се касационното основание по чл. 218б ал. 1 б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Касаторът изтъква, че въззивната инстанция не е могла да разграничи отделните текстове на НПК, като сумите е следвало да бъдат предадени запазени в съответната банка, а не да бъдат преведени по банков път в депозитна сметка, поради което гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника е ангажирана; правният интерес от завеждането на делото се установява с удостоверението на Б. П. за отказа за заплащане на сумите. В писмени бележки процесуалните представители на касатора адвокатите М. Ч. и Ю. В. сочат, че съдът не е обсъдил всички относими факти и доказателства, сочещи, че касаторът е бил доведен до невъзможност да защити правата си; искът е предявен като искане за обезщетяване на вреди, произтекли от незаконен акт на държавен орган, отменен по съответния ред, а след изменението на закона от 2005 г. държавата отговаря и за вредите, причинени на юридически лица; претърпяната вреда е несъмнена. Ответникът О. с. с. гр. П. в писмено становище изтъква, че жалбата е неоснователна, защото приложимият закон е ЗЗД, а не ЗОДОВ, а и държавата не отговаря за вреди, причинени на юридически лица по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ; претърпените вреди не са в пряка причинна връзка с противоправни виновни действия на следовател; парите са внесени в банката за пазене, както разпорежда законът, а разпореждането на съда за връщането на валутата не означава, че постановлението на следователя е неправилно или незаконосъобразно; невръщането на валутата не може да се вмени във вина на ответника; исковата претенция е погасена по давност. Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 218в ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на атакуваното решение. За да постанови решението си въззивният съд приел, че не е налице отмяна на незаконен акт на окръжната с. с., тъй като сумите е следвало да бъдат пазени като веществени доказателства в банката, а невръщането на сумата от банката не може да се вмени във вина на служителя на ответника, поради което невръщането на сумите от банката не е в пряка причинна връзка с издаването на постановлението за пазене на веществени доказателства; възражението за погасяване на иска по давност би било основателно, но само при основателност на иска за обезщетение. Предявен е иск, квалифициран от ищеца - касатор в настоящото производство, като такъв по чл. 1, ал. 2 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (сега с изменено заглавие). В исковата молба се твърди, че с акт на органа на предварително разследване е наредено на трето за спора лице да внесе по сметка на окръжната с. с. в гр. П. в банка щатски долари и германски марки за пазене като веществени доказателства, но с внасянето на сумите са били нарушени разпоредбите на чл. 107, ал. 1 и ал. 5 от НПК - парите не са били предадени за пазене, а са преведени в депозитна сметка на ОСС; въпреки разпореденото от съда връщане на сумите от банката, банката отказала да върне парите поради особения си статут. Искът първоначално е предявен против М. на финансите. Атакуваното решение е правилно. С определение № 44 от 9 януари 2004 г., постановено по ч. гр. д. № 563 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2003 г. е прието, че претенцията следва да се разгледа не по реда на ЗОДВПГ (сега наименованието е изменено), а по общия исков ред. Съобразно представените доказателства и съвкупността от данните по делото следва да се приеме, че касаторът не е получил обратно суми, пазени като доказателства по наказателно производство, не по вина на служител на ответника, поради което отговорността за обезвреда по реда на чл. 49 от Закона за задълженията и договорите от страна на ответника не може да бъде ангажирана. По делото не е спорно, че с постановление за пазене на веществени доказателства от 7 март 1996 г. по следствено дело на основание чл. 107, ал. 5 от НПК е разпоредено "П." АД да внесе в Б. П. за пазене по следственото дело суми щатски долари и германски марки. Посочената валута е била веществено доказателства по следственото дело. Съобразно правилата на действащия към онзи момент процесуален наказателен закон, веществените доказателства, представляващи пари или други ценности, се предават за пазене в банка. Точният начин за пазене на парите в банката не е уреден в закона, а е било достатъчно те да бъдат предадени за пазене в банкова институция, както е разпоредено и от следователя по предварителното следствие. Следователно, при постановяване на акта си служителят на следствената с. е спазил стриктно закона. След приключването на наказателното производство с присъда от 10 април 1997 г., е разпоредено на касатора да бъдат върнати суми в щатски долари и германки марки, които са били преведени за пазене в Б. Съдът издал на касатора съответното удостоверение, за да може касаторът да осъществи правата си. Банката обаче отказала да върне сумите, като се обосновала с обстоятелството, че клонът на банката имал особен статут вследствие на решението на БНБ за поставяне на банката под особен надзор и назначаването на квестори към нея. При тези данни, дори и изводът за вината на служител на ответника да беше противен на изложения, между действията по влагането на парите по сметка на следствената с. и отказът на банката да върне парите на касатора, липсва пряка и непосредствена връзка, което пък води до извода за липса на основен елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, а оттам - до неоснователност на предявения иск. Неизпълнението на определени задължения (в случая - на длъжностно лице на ответника) би било причина за налична вреда у касатора само в случай, че при точно изпълнение на задължението е съществувало обективно оправдано очакване за реализиране на ползата. Именно по тази причина текстът на чл. 51, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите определя, че обезщетение се дължи за всяка вреда, която е пряка и непосредствена последица от увреждането. Вредата е пряка, когато тя следва закономерно от неизпълнението на определени задължения и е непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя вредата, без намесата на други фактори на въздействие. Посочените съображения водят до извода, че в разглеждания случай и следващият елемент за основателността на претенцията за обезщетяване за непозволеното увреждане не е налице. Касаторът е могъл да получи парите си обратно от банката като спази специалните правила за получаване на суми от банките, които са били поставени под специален надзор. Ето защо не може да се сподели тезата на касатора, че той е бил доведен до невъзможност да защити правата си. По тези съображения, Върховния касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение