Решение № 16070 от 28.12.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9308/2016 г.

Решение № 16070 от 28.12.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9308/2016 г., III о., докладчик съдията Пламен Петрунов Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на И. Х. И., срещу Решение № 335/8.07.2016 г., постановено по адм. дело № 1030/2015 г. по описа на Административен съд П.. От касационната жалба се извеждат доводи за неправилността му, като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира отмяната му, като вместо него се постанови друго, с което се уважат предявените от него искове. Ответникът - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" /ГД "ИН"/, гр. С., чрез процесуалния си представител взема писмено становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Производството пред Административен съд П. е образувано по исковата молба на И. И., с която: на основание чл. 257 АПК е предявен иск против главния директор на ГД "ИН" за предприемане на действия за изпълнение на задължения, произтичащи от чл. 20, ал. 2 от Правилника за приложение на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ППЗИНЗС/; иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, за обезщетяване на причинени неимуществени вреди, изразяващи се в причиняване на физическо и психическо страдание и унижаване на човешкото достойнство, произтичащи от твърдени незаконосъобразни бездействия на затворническата администрация в З. Б., в периода 10.12.2010 г. до 10.12.2015 г. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил предявените от Илиев искове като неоснователни. За да постанови този резултат съдът е приел по предявеният иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, че не е установена нито една от кумулативно дадени от закона предпоставки по въведените обстоятелства от ищеца, както и че не е налице незаконосъобразно бездействие, произтичащо от нормата на закона, основаващо уважаване на искането, основано на чл. 257 АПК. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, касационната инстанция следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон. При извършената проверка на основание посочената разпоредба, съдът намира обжалваното решение за недопустимо в частта му, с която е отхвърлен предявеният от И. И. иск с правно основание чл. 257 АПК. Предявеният пред Административен съд П. иск се основава на бездействие на административен орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт. Твърди се бездействие на главния директор на ГД "ИН" произтичащо от неизпълнение на нормата на чл. 20, ал. 2 ППЗИНЗС, относно съдържащите се в нея изисквания за степента на изкуственото осветление в спалното помещение, в което изтърпява наказание лишеният от свобода и се претендира същият да бъде осъден да извърши дължимите се по закон действия. Съгласно разпоредбата на чл. 257, ал. 1 АПК, приложими към производството са разпоредбите за оспорване на индивидуални административни актове. Следователно, като ответник по този иск е следвало да се конституира главния директор на ГД "ИН", като посочен в искането административен орган, неизпълнил задължение, пряко произтичащо от нормативен акт. Вместо това първоинстанционният съд неправилно е конституирал като ответник ГД "ИН", която е участвала в производството по делото, приключило с постановяване на обжалваното решение. Неправилното конституиране на ответника по делото в нарушение на изискванията на чл. 153, ал. 1 АПК засяга процесуалната легитимация на страните в процеса, която е абсолютна предпоставка за допустимост на съдебното производство. Поради това първоинстанционното производство се явява недопустимо, като проведено с ненадлежна страна и без участието на надлежната такава. Решението на съда в тази му част се явява недопустимо и следва да се обезсили, а делото върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав при съобразяване изискването на чл. 257, ал. 1 АПК, като се конституира надлежния ответник съгласно чл. 153, ал. 1 АПК. В частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за обезщетяване на причинени неимуществени вреди решението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. За да възникне законовата отговорност, следва да бъде установена както незаконосъобразността на действията и бездействията, на които се основава иска, така и наличието на реално причинена вреда, произтичаща от тях, в пряка причинна връзка. Правилно е прието в обжалваното решение, че в случая по делото не са установени и доказани елементите на фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, при което не е налице изведената от ищеца отговорност на ответника за обезщетяване на твърдяните за причинени му неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразното бездействие на администрацията в З. Б.. Доводите на касационния жалбоподател за неправилност на обжалваното решение като постановено при неправилно приложение на закона и необоснованост са неоснователни. Първоинстанционният съд е обсъдил въведените от ищеца обстоятелства, на които се основава предявеният иск. Въз основа на установената фактическа обстановка е извел правилния извод за неоснователност на предявения иск. Установено е от назначената по делото съдебно техническа експертиза несъответствие на средната осветеност на спалните помещения, в които е бил настанен ищеца в периода, посочен в исковата молба, като същата е по-ниска от определената нормативно. Исковата претенция обаче се основава не на това обстоятелство, а на твърдяното, че осветлението е силно, осветителното тяло е разположено на неподходящо според ищеца място, на времето на осветяване с изкуствено осветление и невъзможността за контрол върху осветителното тяло от страна на лишения от свобода. Ищецът изтърпява наказание доживотен затвор без замяна, при специален режим, съответен на изискванията на чл. 71, ал. 2 ЗИНЗС и чл. 54 ППЗИНЗС, което е установено от доказателствата по делото. Осветлението на спалните помещения, в които е настаняван в посочения в исковата молба период се осъществява по начин, определен от началника на затвора, по съображения за сигурност на затворника и охранителния състав. Разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ППЗИНЗС извежда норми на осветеност от дневна светлина и степен на изкуствено осветление, като начинът за постигането им за всяко едно спално помещение е техническо решение, което не може да се осъществява по волята на изтърпяващия наказание, при нормативно дължима се единствено степен на осветяване. Правилно е прието в обжалваното решение, че не се установяват от доказателствата по делото и твърдяните вреди, като физическо и психическо страдание и унижение на достойнството на ищеца, които и да произтичат от конкретните обстоятелства на които се основава предявения иск. От представения по делото амбулаторен лист не може да се направи извод за влошено зрение, произтичащо от начина на осветяване на спалното помещение. Подлежат на обезщетяване и вътрешните, душевни състояния но само тогава, когато справедливостта налага с оглед конкретните, обективно съществуващи обстоятелства във всеки един случай същите да бъдат възмездени. Такива обстоятелства по делото не са доказани. Изразеното в исковата молба недоволство, произтичащо от субективно възприето от ищеца изпълнение на задължения на администрацията по начин, възприеман от него като неправилен, не извежда извод за основателност на предявения иск, доколкото излиза извън рамките на понятието "справедливост" по смисъла на закона и не подлежи на обезщетение. Съответно не може да се направи и извод, че установения начин на осветяване на спалните помещения, в които е настаняван ищеца, сочат на отношение, уронващо човешкото достойнство до степен, основаваща обезщетяване по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Обжалваното решение е неправилно в частта му, с която И. е осъден да заплати разноски по делото. Не са представени доказателства ответникът да е направил в производството разноски, дължими се по относимата в случая разпоредба на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ. Тази разпоредба от специалния закон не предвижда дължимост на юрисконсултско възнаграждение. Не се доказват сторени по делото разноски от тази страна и пред настоящата инстанция. С оглед изложените съображения обжалваното решението следва да се отмени като неправилно в частта му, с която е осъден И. И. да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 580 лева. В останалата му част обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, ал. 3 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение