Решение № 223 от 7.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 89/2018 г.

Решение № 223 от 7.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 89/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Майя Русева Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. М. Д. срещу решение № 111/6.10.17 по г. д. № 132/17 по описа на Окръжен съд Кюстендил – с което, след отмяна на решение № 29/19.05.17 по г. д. № 19/17 на Районен съд Ардино, предявеният от касатора иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане в размер на 6530, 85 лв., предмет на заповед за изпълнение № 164/14.12.16 по ч. г. д. № 167/16 на РС Ардино по чл. 410 ГПК, е отхвърлен като неоснователен.

Моли се за отмяната му, като се излагат твърдения за нарушения на материалния и процесуалния закон. Претендират се разноски.

Ответната страна З. В. Х. не взема становище.

С определение № 371/18.05.18 по чл. 288 ГПК е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства и доводите на страните.

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата е била длъжник по изпълнително дело /№ 25/13 на ДСИ при РС Ардино/, като след получаване на поканата за доброволно изпълнение е подписала споразумение с взискателя; със същото тя се е задължила да плати сумата 14000 лв. по определена схема до 30.11.16, а З. Х. - да прекрати изпълнителното дело след влизане в сила на споразумението /настъпващо от деня на сключването му/; задължението за прекратяване не е било изпълнено-вместо това е поискано спиране ведно с вдигане на запорите и налагане на възбрани; след постъпили впоследствие плащания, делото е прекратено поради изпълнение. При тези факти е прието, че дължимата на правно основание сума по изпълнителното дело е 20533, 70 лв., като при общ размер на внесени 19165, 28 лв. не е налице недължимо платена сума, а неизплатено задължение /1368, 42 лв. /. Съдът не е споделил разбирането, че със споразумението ответницата се е съгласила да й бъдат платени 14000 лв., като е опростила останалата част от задължението по изпълнителното дело; посочил е и, че задължението за прекратяване не е било скрепено със санкция или конкретни правни последици от неизпълнението му – поради което и от неизпълнението му не може да възникне някаква отговорност. Същевременно възражението за нищожност на клаузата за прекратяване на изпълнителното производство е намерено за неоснователно – тъй като не се сочи основание, на което да се твърди нищожност, сама по себе си договорката не противоречи на закона, не го заобикаля, не накърнява добрите нрави и не са налице останалите основания за нищожност на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. При тези обстоятелства предявеният иск е намерен за неоснователен.

В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно

обжалване на въззивното решение, ВКС намира следното:

В съответствие с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се /при противоречиви доказателства съдът трябва да посочи кои възприема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите/, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /реш. № 217/9.06.11 по г. д. № 761/10, IV ГО, ППВС 1/53/.

По основателността на касационната жалба:

По делото няма спор, а се установява и от приложените доказателства, че:

• ищцата е била длъжник по изпълнително дело № 25/13 на ДСИ при РС Ардино предвид издаден /въз основа на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК/ изпълнителен лист по ч. г. д. № 118/13 на РС Ардино в полза на З. В. Х. за осъждането й да й плати 14000 лв. по 2 броя записи на заповед от 30.10.10, ведно с лихви и разноски;

• на 18.11.13 г. й е била връчена покана за доброволно изпълнение-в която като дължима сума освен главницата 14000 лв. с лихви са посочени и други суми за разноски по изпълнителното производство;

• на 26.11.13 г. страните са подписали нотариално заверено споразумение, с което са се договорили Н. Д. да върне 14000 лв. -предоставени реално по договор за заем от 30.10.10 г. и обезпечени с двата записа на заповед, по които е образувано ч. г. д. № 118/13 на РС Ардино - в срок от 3 г. от влизане в сила на споразумението /до 29.11.16 ще бъде платена разсрочено сумата 7200 лв. - като ежемесечно до 25 число на текущия месец се плаща вноска 200 лв., а на 30.11.16 г. се заплаща остатъка от сумата 6800 лв. /, а З. Х. да прекрати изпълнителното дело след влизане в сила на споразумението – което настъпва от датата на сключването му;

• З. Х. не е предприела действия по прекратяване на изпълнителното производство – вместо това е поискала спирането му /с молба от 28.11.13 г. - "поради постигнато споразумение за доброволно изплащане на сумата 14000 лв. " - като посочила, че след изплащането й ще представи документ, удостоверяващ плащането, и ще поиска прекратяване на делото/, вдигане на запорите и налагане на възбрана върху недвижимите имоти преди спирането;

• с постановление от 2.12.13 г. изпълнителното дело е спряно, запорите са вдигнати и е наложена възбрана върху недвижимите имоти на длъжника;

• след подписване на договора ищцата започнала да плаща /лично и чрез съпруга си/ ежемесечно в брой суми в общ размер на 10200 лв. – като от тях, по две молби на взискателката, съдебният изпълнител приспаднал общо 8700 лв. и постановил върху същите да се начисли пропорционална такса /постановление от 9.06.16 г. /-а с вносни бележки от 22.07.16 г. и 25.07.16 г. [фирма] внесло по изпълнителното дело в полза на Н. Д. 10249, 26 лв. и 91, 59 лв. /съгласно заключението на счетоводната експертиза сумите от представените вносни бележки възлизат на 10200 лв., внесените от юридическото лице - на 10330, 85 лв. - общо 20530, 85 лв. /. След последното плащане, по молба на взискателя З. Х., с постановление от 17.08.16 г. изпълнителното производство е било прекратено поради изпълнение.

Внасянето на сумата 10330, 85 лв. в полза на ищцата е било извършено предвид предприети действия за сключване на предварителен договор за продажба на притежаван от нея имот чрез пълномощник /съпруга й - за което му е било издадено надлежно пълномощно, представено по делото/ и обстоятелството, че върху същия е била наложена възбрана и без погасяване на задължението не е било възможно осъществяването на сделката. Купувачът е погасил дължимото по изпълнителното дело задължение, чийто размер е приспаднат от продажната цена. Същевременно изпълнението на задължението по споразумението от 26.11.13 г. се е извършвало чрез съпруга на ищцата, който е носил ежемесечно сумите в банковия клон на банка Д. А., клон [населено място] извор - където е работила ответницата, предавал й ги е на ръка и тя е попълвала съответните платежни нареждания. Титуляри на сметките, по които са постъпвали сумите, са З. Х. и съдебен изпълнител на РС Ардино /св. С. Д., ССЕ/. П. са били извършвани ежемесечно с първа вноска /м. 11. 13 г. / 900 лв. и последващи такива по 300 лв., като към 29.06.16 г. са били платени общо 10200 лв. /ССЕ/.

Сумата, платена по банкови документи по изпълнителното дело, възлиза на обща стойност 20530, 85 лв. - което е с 6530, 85 лв. повече от уговорената по споразумението като дължима сума 14000 лв. /ССЕ-чието заключение съдът кредитира като изготвено от компетентно вещо лице и след съобразяване на всички доказателства по делото, вкл. и. д. № 25/13 на ДСИ при РС Ардино/.

Ищцата е била длъжник по изпълнително дело, образувано въз основа на издаден в полза на ответницата изпълнителен лист по записи на заповед от 30.10.10 г. /с които е било обезпечено каузално правоотношение по договор за заем – видно от признанието на този факт в споразумението от 26.11.13 г. / - като към момента на получаване на поканата за доброволно изпълнение е дължала освен сумата по записите – 14000 лв., и лихви и разноски. Със сключеното на 26.11.13 г. споразумение страните са преуредили отношенията си – съгласили са се, че занапред ищцата ще има задължение да върне на ответницата само сумата 14000 лв. - съобразно фиксирани в него срокове и вноски - срещу което последната ще прекрати образуваното по нейно искане изпълнително производство, считано от датата на подписване на споразумението. Настоящият състав намира, че клаузата, с която е поето последното задължение, не е нищожна поради противоречие със закона /както се твърди в отговора на исковата молба/. Ответницата не се позовава на конкретна правна норма, която да твърди, че е нарушена. От друга страна, съгласно чл. 9 ЗЗД, страните разполагат със свобода да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и добрите нрави. В случая отношенията са договорени в рамките на предоставената договорна свобода, уговореното задължение да се прекрати производството не противоречи на закона, ответницата не е ангажирала доказателства /чл. 154 ГПК/ споразумението да е сключено при условията на заплашване /както се твърди във възражението й/ - и то обвързва валидно контрагентите. Със споразумението /което по същността си съставлява договор за спогодба – чл. 365 ЗЗД/ страните са преуредили отношенията си във връзка с образуваното изпълнително производство, като са уговорили насрещни задължения за всяка от тях. Обстоятелството, че не е предвидена санкция за неизпълнението им, не означава, че при наличие на такова съответната страна е освободена от отговорност. Тогава, когато е уговорена отнапред съответна санкция при неизпълнение, страните могат да претендират уговорените последици /напр. неустойка – без това да препятства възможността да се търси обезщетение за по-големите вреди, които не се покриват от нея – чл. 92, ал. 1 изр. 2 ЗЗД, реш. № 68/09.07.2012 по дело № 450/11, I Т0/. Тогава, когато такава уговорка липсва, се прилагат общите разпоредби за отговорността за вреди от неизпълнение на договорно

задължение /чл. 79 и следващите от ЗЗД/.

От доказателствата се установява, че ищцата стриктно е изпълнявала

поетото със споразумението от 26.11.13 г. задължение – като към датата на падежа /30.11.2016 г. / са били платени както първата част от сумата, платима на вноски, така и остатъка от 6800 лв. до пълния размер на дължимите 14000 лв. /към м. 07. 2016/ - и освен това още 6530 лв. – съставляващи разлика над 14000 лв. до крайната платена сума по изпълнителното дело до приключването му - 20530, 89 лв. Същевременно друго задължение за заплащане на суми, различни от главницата 14000 лв., като условие за прекратяване на производството по изпълнителното дело, не е било уговаряно и следователно изпълнение на такова не се е дължало. При това положение Н. Д. е била изправна страна по споразумението.

От друга страна ответницата, макар да е поела задължение считано от подписването му да поиска прекратяване на изпълнителното производство, не го е направила. Вместо това е поискала спиране, като в резултат на това нейно неизпълнение до датата на действителното прекратяване на производството дългът на ищцата е нарастнал с лихви и разноски, които са закономерна и очаквана последица от забавеното изпълнение. Сумата, която Н. Д. е била принудена да плати, за да бъде прекратено изпълнителното производство поради изпълнение – а не на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК – както са се договорили с ответницата, съставлява имуществена вреда, която е предвидима и в пряка причинна връзка с неизпълнението на поетото от последната задължение. Поради това и на основание чл. 79 вр. с чл. 82 изр. 1 пр. 1 ЗЗД се дължи обезщетяването й. Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е основателен и трябва да се уважи.

В. съд, като не е изпълнил задължението си да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, в това число да изложи съображения защо не кредитира представени по делото платежни документи и заключението на счетоводната експертиза – установяващи /в съответствие и с приетото от съдебния изпълнител предвид постановеното прекратяване/ пълно изпълнение и плащане на всички дължими по изпълнителното дело суми общо в размер на 20530, 85 лв., се е отклонил от задължителната практика на ВКС и е постановил неправилно решение. Като такова то следва да се отмени, а претенцията на ищцата – да се уважи, ведно с присъждане на 1521, 86 лв. разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК за всички инстанции /130, 62 лв. държавна такса, 200 лв. възнаграждение за вещо лице, 700 лв. адвокатски хонорар, 130, 62 лв. държавна такса, 500 лв. адвокатски хонорар, 700 лв. адвокатски хонорар, 30 лв. държавна такса, 130, 62 лв. държавна такса/. Съдът намира за неоснователно възражението за прекомерност на платения адвокатски хонорар за защита пред първа и въззивна инстанция, като отчита фактическата и правна сложност на спора и обстоятелството, че същият не надвишава съществено минималния, установен в /чл. 7, ал. 2, т. 3 Наредба № 1 за минималните размери на адвокат

ските възнаграждения.

Мотивиран от горното и на основание чл. 281, т. 3 ГПК, ВКС, III ГО,