Решение № 9529 от 20.8.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7849/2023 г.

Производството е по чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Д. К., чрез адв. Михайлова срещу решение 700 от 30.06.2023 г. по адм. д. 577/2023 г. по описа на Административен съд Бургас /АС-Бургас/, с което е отхвърлена жалбата му против решение 95 от 07.03.2023 г. на Комисията за защита от дискриминация /КЗД/, постановено по преписка 440/2021 г. Иска се отмяна на обжалваното решение по развити в касационната жалба доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендирани са съдебни разноски за двете инстанции. Ответникът Комисия за защита от дискриминация чрез юрк. Кръстева в писмен отговор оспорва жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност в случай, че са поискани разноски над нормативно определения размер на адвокатското възнаграждение. Ответникът министърът на здравеопазването, чрез юрк. Генков оспорва жалбата като неоснователна. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Настоящата инстанция намира касационната жалбата за процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред първоинстанционния съд е решение 95 от 07.03.2023 г. на петчленен разширен заседателен състав на КЗД, постановено по преписка 440/2021 г. по описа на КЗД, с което е установено, че с действията си министърът на здравеопазването не е осъществил дискриминация по защитени признаци по чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр./ увреждане и лично положение свързан с ваксинационния статус на жалбоподателя И. К.. Съдът е посочил, че административната преписка пред КЗД е образувана по жалба, подадена от И. Д. К., с твърдения че заповед РД-01-856/19.10.2021 г. на министъра на здравеопазването е дискриминационна, тъй като с въведените с нея противоепидимични мерки в т. 1-25 - забрана за осъществяване на всички социални, културни, спортни и стопански дейности, го подлага на неравноправно третиране като лице, което не е ваксинирано срещу COVID-19 в сравнение с ваксинираните лица, притежаващи т. нар. зелен сертификат, за които в т. 31 от заповедта са предвидени изключения от забраната. При така установеното от фактическа страна и след анализ на събраните по делото доказателства и относимите материалноправни норми административният съд е приел, че обжалваният пред него акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, същия е мотивиран при липсата на допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Решението е валидно, допустимо и правилно. С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр се забранява императивно всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. В чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр е посочено, че пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1 на същия член, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Необходимо е да са осъществени всички елементи на разпоредбата, съответно следва да е установено различно третиране на лицето, при наличие на пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното третиране и причината за него, изразяваща се в признак по чл. 4 от ЗЗДискр, в случая увреждане и лично положение. Легално определение на понятието "неблагоприятно третиране" се съдържа в § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр и това е всеки акт, действие или бездействие, които водят до по-малко благоприятно третиране на едно лице спрямо друго въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 от посочения закон или могат да поставят лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, в особено неблагоприятно положение в сравнение с други лица. В настоящия случай правилен и обоснован е извода на първоинстанционния съд, че с издадената заповед РД-01-856/19.10.2021 г. министърът на здравеопазването не е осъществил дискриминация по отношение на К., на защитени със закон признаци - увреждане и лично положение. Този извод е базиран на факта, че заповедта е издадена във връзка с усложняващата се епидемична обстановка в страната, свързана с разпространението на вируса COVID 19. За да се ограничи разпространението на SARS-CoV-2 всяка държава- членка на ЕС е приела пакет от мерки, които влияят върху правото на свободното движение. Конституцията допуска ограничаване упражняването на основни права да бъде направено със закон, който обаче трябва да въвежда стандарта за това ограничаване. В редица свои решения КС на Република България се произнася по въпроса за възможността упражняването на основните права на гражданите да бъде ограничавано в случаите, когато е налице легитимна цел (само в случай, когато това се налага, за да бъдат съхранени висши конституционни ценности, както и при необходимост да се предотврати засягането на други общественозначими интереси), основанието е установено със закон, в рамките на предвиденото в Конституцията ограничение и е спазен принципът за пропорционалност (съразмерност) на преследваната цел. Пропорционалността (забраната за прекомерност) е изискване на принципа на правовата държава. Според това изискване ограничаването на правата е съразмерно средство за постигане на определена цел, когато не се надхвърля степента на допустимото му ограничение, съизмерено със значимостта на защитавания интерес, и когато няма необосновано спрямо защитата на други конституционни ценности разширяване на основанията за допускане на ограничения на правата на гражданите. Степента, в която е допустимо ограничаването на правото, е в зависимост от значимостта на интереса, преценен като също подлежащ на конституционна закрила дотолкова, че да позволява изключение (Решение 7 от 1996 г. по к. д. 1/1996 г.). Със заповед РД-01-856/19.10.2021 г. на министъра на здравеопазването са предвидени изключения от ограничителните противоепидемични мерки за достъп до обществени обекти /мероприятия не само за ваксинираните лица, но и за лицата, които представят отрицателен резултат от проведено до 72 часа преди влизане в обекта/мероприятието изследване по метода на полимеразно верижна реакция за COVID-19 или бърз антигенен тест. Видно от изложеното, възможностите за достъп до социални места обхващат всички възможни групи лица такива които са ваксинирани, преболедували и такива, които не са нито ваксинирани нито преболедували, като за всяка от посочените групи лица съществува възможност да отговори на въведените изисквания и да бъде допусната до обществените обекти, достъпът до които е ограничен по силата на цитираната заповед. Тези изключения съдът приема като пропорционално засягане на правата на гражданите с цел търсене на баланс между отделни групи интереси. Не е възможно да се даде приоритет на никой конкретен интерес. Българските здравни власти са следвали препоръките, огласени в съобщенията на Европейския център за превенция и контрол на заболяванията, като са дали възможност на гражданите да избират една от трите възможности - да се ваксинират или да направят един от двата вида тестове, с които да удостоверят отрицателен резултат. Невъвеждане на такива изключения също би означавало, че биха останали важащи само ограничителни мерки и правата на гражданите отново биха били засегнати. Правилни са правните аргументи на съда, че при издаването на акта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и заповедта не противоречи на относимите материалноправни разпоредби. Подкрепят се изложените от съда подробни доводи относно наличието на правни и фактически основания за издаването на оспорения административен акт и задължението на държавите членки да предприемат адекватни мерки за защита на населението от разпространение на COVID-19, в съответствие с чл. 2 от ЕКПЧОС, а изложени мотиви се споделят от настоящия касационен състав Първоинстанционният съд правилно е анализирал представените доказателства към момента на издаване на процесната заповед. Посочени са специфичните условия, в които страна се намира в момента на издаване на оспорената заповед, а именно извънредната епидемична с дълъг период на продължителност при действието противоепидемични и ограничителни мерки, при които се търпят загуби от тези ограничения. Съдът е обосновал извод за въвеждането на т.нар. зелен /санитарен/ паспорт, с който се предполага ваксиниране или преболедуване от COVID-19, съответно наличие на направен тест, с търсенето на баланс между интересите на отделни групи граждани и липса на нарушение при пропорационално засягане на правата на гражданите. Следва да бъде споделен и изводът на съда, че гражданите, които не желаят да се ваксинират въз основа на свободния си избор, могат законосъобразно да търпят определени необходими и пропорционални ограничения, които имат за цел опазване на общественото здраве и са необходими в едно демократично общество за постигане на тази легитимна цел и това не представлява нарушение на техните права и на ЗЗДискр. Относно доводите на жалбоподателя за наличието на медицински противопоказания за ваксиниране и невъзможността за поставяне на ваксина което се дължи на обективни причини, които са извън волята и контрола на пациента, съдът правилно е приел, че по делото липсват доказателства в тази насока. Доколкото и за жалбоподателя е била осигурена възможност да се възползва от предвидените в т.31 изключения от заповедта на министъра на здравеопазването, той не е бил подложен на неравно третиране спрямо ваксинираните лица. С оглед изложеното съдът обосновано и законосъобразно е направил извод, че доказателствата по делото не обосновават извод за проява на пряка дискриминация по признака увреждане и лично положениеспрямо К. от страна на министъра на здравеопазването. Анализът на доказателствата по делото при съпоставка с мотивите на обжалваното решение дава основание да се приемат за неоснователни оплакванията в касационната жалба за необоснованост и нарушение на материалния закон, тъй като административният съд е установил правно значимите факти въз основа на наличните по делото доказателства, изложил е подробни и обосновани мотиви относно основанията по чл. 146 от АПК по отношение на оспорваното решение на КЗД. С оглед изложеното неоснователни са възраженията на касатора за необоснованост на първоинстанционния съдебен акт. При спазване на съдопроизводствените правила и на основание чл. 172а, ал. 2 АПК, във връзка с чл. 184 АПК първоинстанционният съд е изложил мотиви, в които е посочил становищата на страните, фактите по делото и правните си изводи. Извършил е самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, а изводите относно фактите от обективната действителност не са опорочени от допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното му убеждение. Неоснователно е и изложеното в касационната жалба възражение относно присъденото юрисконсултско възнаграждение на ответната страна. Сумата е присъдена съобразно осъществена защита в първоинстанционното производство от процесуален представител на КЗД -юрисконсулт, в минимален размер на основание чл. 143, ал. 3 АПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. чл. 24 изр. първо от Наредба за заплащането на правна помощ, според която разпоредба по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 до 240 лв. Предвид изложеното се налага, че обжалваното решение не страда от пороци по чл. 209, т. 3 от АПК, налагащи отмяната му и следва да се остави в сила. При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 3 АПК, основателна е претенцията на ответника по касация КЗД за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,