Решение № 10037 от 20.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6296/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на И. М. М., гражданин на Сирия, чрез адв. Т. Няголов срещу Решение 13093/14.04.2025 г. постановено по адм. дело 1964/2025 г. по описа на Административен съд-София-град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение 1263/03.02.2025 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет. В касационната жалба се поддържат твърдения за неправилност на съдебното решение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че неправилно съда подържа извода, че за жалбоподателя е налице възможност да получи зашита в трета сигурна държава- Турция. Изразява се становище, че са налице всички изискуеми предпоставки както за предоставяне на статут на бежанец, така и на хуманитарен статут. Излага доводи, че съдът не бил възприел пропускът на административния орган да изследва приложимостта на забраната за non refoulment. По тези съображения, подробно развити в касационната жалба, прави искане за отмяната на първоинстанционния съдебен акт, ведно с потвърденото с него решение. В с.з. касационният жалбоподател-И. М. М., редовно призован, се явява лично, и с адв. Няголов. Поддържа изцяло жалбата, като иска отмяна на обжалваното съдебно решение и отмяна на решението на ДАБ, с което е отказано предоставянето на хуманитарен или бежански статут на чужденеца. Ответникът Председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ-МС), в съдебно заседание, чрез процесуален представител юриск. Хичовски, изразява становище за неоснователност на жалбата. Моли за оставяне в сила на решението, като правилно и законосъобразно. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура на Република България дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата на И. М. М., срещу Решение 1263/03.02.2025 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗУБ му е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. На 31.10.2024 г. със И. М. М. е проведено интервю, резултатите, от което са обективирани в протокол. Първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че чужденецът е напуснал страната на произход легално и първоначално се е установил в Турция, където е останал да живее легално в продължение на десет години заедно със семейството си. Същият е бил чужденец, владеел турски език и заедно със семейството си развивал малък бизнес. От Турция е влязъл незаконно в България през месец октомври 2024 г. Впоследствие се опитал нелегално през Сърбия да замине за Норвегия, където да живее спокойно, но бил заловен от сръбската полиция, която го върнала в България. Чужденецът не е осъждан в Сирия, няма проблеми с етническата си принадлежност и религия. Не е членувал в политически партии, не е участвал във военни формирования, не са били отправяни заплахи към него или семейството му. Изразява единствено опасения, че в случай, че бъде върнат в Сирия може да бъде евентуално мобилизиран и да служи в някоя от въоръжените кюрдски групировки или да го затворят. От правна страна, съдът е приел , че решението е прието от компетентен орган, в установената от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и правилно приложение на материалния закон. Приел е за правилен извода на административния орган, че изложените от лицето причини за напускане на страната му на произход не представляват материално-правно основание, по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец, тъй като причините за напускането на страната на произход от чужденеца не са свързани със страх от преследване от официалните власти или по причина на религиозна принадлежност, националност, пол, или други релевантни по смисъла на ЗУБ причини. На следващо място съдът е приел, че не са представени доказателства за наличие на хуманитарни причини, посочени в разпоредбата на чл. 9 от ЗУБ. Сред подробно обсъждане на представените справки е прието, че положението в държавата на произход не може да се приеме за достигащо такава степен на безогледно насилие, което да го определя като такова с характер въоръжен конфликт. Решението е правилно. Изложените от съда мотиви съответстват на приобщените по делото доказателства и са ясни, логични и непротиворечиви. Обоснован и в съответствие с материалния закон е изводът на съда, че в конкретната бежанска история не се откриват предпоставки за прилагане разпоредбата на чл. 8 ЗУБ за предоставяне на бежански статут. И. М. М. не излага твърдения за основателен страх от преследване, нито информация да е членувала в политически организации, в религиозни организации и общности, да е имала проблеми в страната по произход поради етническата си принадлежност или религиозните си убеждения, или да е била задържана.Така представената история не разкрива необходимост от предоставянето на статут на бежанец, поради което крайният извод на първоинстанционния съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 ЗУБ е правилен. В процесния случай не са изложени съображения за напускане на страната по произход, които да са релевантни за настоящото производство. Напротив, самият чужденец посочва, че е напуснал страната по икономически причини. Решението е правилно и по отношение липсата на предпоставките на чл.9 ЗУБ за предоставяне на субсидиарна закрила. Административният орган, както и съдът, са обсъдили актуалната фактическа обстановка в страната на произход и правилно са стигнали до извод за липса на основания за предоставяне на хуманитарен статут. По отношение на извода за липсата на основания за прилагане на хуманитарен статут спрямо чужденеца по смисъла на чл. 9 ЗУБ, правилно първоинстанционният съд е приел, че решението на административния орган е законосъобразно. В случая касаторът не е бил принуден да напусне Сирия поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отношение, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗУБ, нито е бил застрашен от такива посегателства при завръщането му в страната по произход. Правилнo при издаването на оспорения административен акт административният орган подробно е обсъдил ситуацията в страната по произход и е достигнал до правилния извод, че не са налице предпоставки по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. В случая противно на твърдяното в касационната жалба следва да се отчете разликата между чл. 9, т. 1 и 2 ЗУБ и чл.15, б. а и б от Директива 2011/95/ЕС, които обхващат ситуации, в които търсещият субсидиарна закрила е специфично изложен на опасност от съответния вид посегателство и чл. 9, т. 3 ЗУБ и чл.15, б. в от Директива 2011/95/ЕС, които визират една по-обща опасност в по-широк план заплахи срещу живота или личността на цивилно лице, присъщи на общата ситуация на въоръжен конфликт. Съществуването на въоръжен конфликт в страната на произход на търсещото закрила лице не е предпоставка във всички случаи да се предоставя хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. За приложението на тази хипотеза се изисква оценка на конкретния случай, каквато е извършена от административния орган и правилно е формиран извод, че визираната разпоредба от ЗУБ не намира приложение спрямо кандидатите за закрила. Неоснователно е оплакваното на касатора, че съдът не е съобразил представените по делото доказателства, с оглед променената хуманитарна и политическа ситуация в Сирия след м. декември 2024 г. От съдържащи се по делото справки относно актуалното положение в Сирия следва да се приеме, че не е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. Установява се, че не е налице въоръжен конфликт, съпроводен със степен на безогледно насилие, който би довел до реална опасност от тежки и лични заплахи за чужденеца. В случая общата обстановка по сигурността е сравнително стабилна, като е налице надежда за възстановяване на политическите институции и внедряването на нова политическа култура. Значението на понятието въоръжен вътрешен конфликт е пояснено от Съда на ЕС в решението по делото Diakitе - решение от 30 януари 2014 г., дело C-285/12. В т. 35 от Решение на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело C-285/12, Diakitе. Съдът потвърждава, че, член 15, буква в) от Директивата се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като "въоръжен конфликт, който няма международен характер" по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Съобразно горното не може да се приеме наличие на предпоставките за прилагане на основанието по чл. 15, б. в) от Директива 2011/95/ЕС, транспонирано в текста на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, така както са тълкувани от СЕС в неговото решение по дело С-465/2007 г. По делото не се установяват елементи от личното положение на кандидата за закрила, които да намаляват степента на безогледно насилие, която следва бъде установена в страната му по произход, за да получи той субсидиарна закрила, както е приел административният орган. По делото не са налице основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Не се сочат обстоятелства, които да налагат извод, че ако чужденецът бъде върнат обратно в Сирия, има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. Гореизложеното е достатъчно, за да се приеме, че обжалваното съдебно решение е правилно, без значение дали Турция се явява за молителя трета сигурна държава. В случая становището, че Турция представлява трета сигурна държава не е единственото основание за отказа от закрила. По изложените мотиви, настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, състав на Трето отделение,