Решение № 334 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 427/2009 г.

Решение № 334 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 427/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Стоил Сотиров Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 292/27.03.2009 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 915/29.07.2008 г. по гр. д. № 1004/2008 г. по описа на Варненския окръжен съд, г. о., по подадена от адв. Н процесуален представител на ищцата Ж. Я. К., касационна жалба, вх. № 35920/02.09.2008 г. С решението на Варненския окръжен съд е оставено в сила решение № 1223/14.04.2008 г. по гр. д. № 903/2008 г. на Варненския районен съд, ХХХI-ви състав, с което са отхвърлени предявените от Ж. Я. К. против О. В. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1-3 КТ. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по поставените от ищцата въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: "Дали нормата на чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ е императивна, и дали е приложима за работници и служители, които законодателната промяна е заварила в условията за вече сключен трудов договор, както и дали е налице недействителност на "завареното" трудово правоотношение, и има ли право работодателят да се позове на нея ?" и "Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните по делото с оглед спазването на принципа за дирене на обективната истина относно релевантните за спора факти ?". По точното приложение на закона по поставените в изложението въпроси: На поставения материалноправен въпрос "Дали нормата на чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ е императивна, и дали е приложима за работници и служители, които законодателната промяна е заварила в условията за вече сключен трудов договор, както и дали е налице недействителност на "завареното" трудово правоотношение, и има ли право работодателят да се позове на нея ?" настоящият състав на ВКС, IV г. о. дава следния отговор. Нормата на чл. 330, ал. 2 КТ, във всичките и хипотези - точки от 1 до 9, е императивна. Формулировката на правната норма - "Работодателят прекратява трудовия договор без предизвестие, когато....", както и сравнението й с нормата на чл. 330, ал. 1 КТ - "Работодателят може да прекрати трудовия договор, когато....", води до този извод. Нормативният изказ на процесната правна норма сочи на категоричност, което поставя работодателя в положение да изпълни законовата разпоредба. Относно визираното в заповедта за уволнение основание по т.8 следва да се посочи, че е налице хипотеза на нетърпимост по отношение на съществуващото трудово правоотношение, което налага неговото незабавно прекратяване, без значение каква е волята на страните. Законът не е дал възможност на работодателя да преценява дали да уволни работника или служителя, както е в хипотезата на ал.1. По отношение на работници и служители, които законодателната промяна от 2003 г. е заварила в условията на вече сключен договор, настоящият състав на ВКС, IV г. о., намира следното: Действително материалната правна норма има действие само занапред. Действително нормата на чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ е обвързана, обусловена от нормата на чл. 107а, ал. 1 КТ. Последната е иманентно свързана със задължение на работника или служителя по чл. 126, т. 12 КТ, съгласно която той длъжен "да уведоми работодателя за наличието на несъвместимост с изпълняваната работа, когато по време на осъществяването й за него възникне някое от основанията за недопустимост по чл. 107а, ал. 1". С оглед корелацията между двете визирани правни норми следва да се приеме, че действието на разпоредбата на чл. 107а, ал. 1 КТ се разпростира както по отношение кандидатстващи за работа в държавната администрация, така и по отношение на заварени работници и служители, поради което не е налице недействителност на заварените трудови правоотношения. На поставения процесуалноправен въпрос "Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните по делото с оглед спазването на принципа за дирене на обективната истина относно релевантните за спора факти ?", съдът дава положителен отговор. Той произтича от разпоредбите на чл. 121, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 4, 108, 109, 127, 188 и 189 ГПК (отм.), с оглед приложимия при разглеждане на делото от въззивната инстанция процесуален закон. В касационната жалба против въззивното решение на Варненския окръжен се твърди, че същото е постановено при съществени нарушения на процесуалния закон, тъй като съдът не е изследвал нито обжалваната заповед за уволнение, респективно нейната законосъобразност, нито липсата на доказателства в процеса, които да изхождат от работодателя и които да аргументират законосъобразността на действията му. Твърди се, че съдът е постановил решението си при липса на мотиви в заповедта за уволнение и при наличие на две правни основания за прекратяване на трудовото правоотношение. По отношение нарушенията на материалния закон се излага, че неправилно е преценена разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ, че е налице абсолютна недействителност на трудовия договор, на което работодателят не може да се позове при процесното уволнение. Излагат се и доводи за задълженията на работодателя по чл. 127, ал. 1, т. 5 КТ, както и относно спазване принципа за закрила на труда. Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представителна касационната жалбоподателка - адв- К. Ответникът по касация - О. В., не заявява становище в настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като разгледа касационната жалба и на основание чл. 290 ГПК, намира за установено следното: Решението на Варненския окръжен съд е правилно. Не са налице твърдяните в касационната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила. При постановяване на решението си въззивната инстанция е съобразила всички ангажирани по спора доказателства. Неоснователно е твърдението, че решението е постановено при липса за мотиви в заповедта за уволнение. Разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ не изисква мотивиране на заповедта за уволнение. Обстоятелството, че окръжният съд е приел, че уволнението по чл. 330, ал. 2, т. 7 КТ е незаконосъобразно не води до незаконосъобразност на другото основание, въз основа на което е прекратен трудовия договор. Въззивното решение е постановено при спазване изискванията на чл. 188 и 189 ГПК (отм.). По отношение оплакванията за нарушение на материалния закон касационната инстанция намира, че същите са неоснователни. Законосъобразно и обосновано е прието, че е налице основанието по чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ. Налице е несъвместимост за заемане на длъжността по смисъла на визираната правна норма. Този извод съответства с данните по делото, от една страна, и отговора на материалноправния въпрос, даден по-горе. Нещо повече, безспорен е факта, че и в исковата молба ищцата е заявила, че е собственик на фирма на едноличен търговец "Т". Без значение е обстоятелството, че фирмата не е извършвала дейност. Разпоредбата на чл. 107а, ал. 1, т. 2 КТ не съдържа такова разграничение. Достатъчно е да е налице регистрирана фирма на едноличен търговец, за да се приложи разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ. Останалите наведени в касационната жалба доводи са ирелевантни, тъй като нормата на чл. 330, ал. 2 КТ не дава възможност за работодателя да извършва преценка за отстраняване на несъвместимост. Доколкото носител на тази несъвместимост е работника или служителя негова е грижата да я отстрани своевременно. Касационната жалба като неоснователна следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение - в сила. Водим от изложените съображения и на основание 293, ал. 1, хипотеза първа ГПК, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.