Решение № 242 от 10.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2251/2016 г.

Решение № 242 от 10.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2251/2016 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "Н. В. и сие" ООД - гр. С. чрез пълномощника си адв. П. К. срещу решение № 8204/28.12.2015 г., постановено по адм. дело № 2183/2015 г. по описа на Административен съд, С.-град в частите, с които е отхвърлена жалбата на дружеството против РА № 2203-1402857-091-01/19.11.2014 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - гр. С., потвърден с решение 180/09.02.2015 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. С. при ЦУ на НАП за определения резултат за корпоративен данък за 2013 г. и за определените лихви върху корпоративен данък за 2011 г., 2012 г. и 2013 г. Обжалва се решението и в частта за разноските. Релевират се оплаквания за неправилност на решението в обжалваните му части поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Макар касационната жалба да е насочена срещу част от съдебното решение, оплакванията са относно ревизионния акт. Изразява несъгласие с приетото от приходните органи, че разходът за отписване на вземане като несъбираемо, не е следвало да се признава за данъчни цели в годината на счетоводното му отчитане - 2013 г. и на основание чл. 34, ал. 1 във връзка с чл. 37, т. 1 ЗКПО за да се увеличи счетоводният резултат за 2013 г. със сумата от 30 614,21 лв., представляваща сума по фактури, издадени от ревизираното дружество на "И. Б. - 2004" ЕООД. Твърди, че сключената спогодба към договора за строителство от 25.04.2013 г. между "И. Б. - 2004 " ЕООД и "Н. В. и с-ие" ООД съдържа договорна клауза за опрощаване на задължения, поради което е квалифициран като такъв и договора. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания се съдържат в касационната жалба. Иска отмяна на решението в обжалваните му части и отмяна на ревизионния акт в същите части, както и присъждане на направените по делото разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. С. при ЦУ на НАП чрез юриск. Иванов я оспорва с искане за оставянето й без уважение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 600 лв. Представителят на Върховния административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена то надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Първоинстанционният съд е установил, че за 2013 г. "Н. В. и с-ие" ООД е подало ГДД по чл. 92 ЗКПО, като е декларирало данъчен финансов резултат печалба в размер на 46 877,13 лв. и корпоративен данък 4 687,71 лв., а внесен такъв в размер на 2 337,65 лв., от които 1 971,02 лв. на 25.08.2014 г. и 366,63 лв. на 11.09.2014 г. Установено е също така в съдебното решение, че през 2013 г. дружеството не е начислявало и внасяло авансови вноски. В хода на ревизионното производство е констатирано, че по дебита на с/ка 609 "Други разходи" е отразен разход от 30 614,21 лв. отписани несъбираеми вземания от "И. Б.-2004" ЕООД, която сума е формирана от неплатени част от фактурите, издадени от "Н. В. и с-ие" ООД. Поради неплащането, жалбоподателят е завел иска и е образувано гр. дело № 10722/2012 г. по описа на Софийски градски съд. От представената по делото спогодба към договор то 25.04.2013 г. е установено, че е налице опростено вземане. Съдът е счел, че в чл. 37, ал. 1 ЗКПО законодателят изчерпателно е посочил обстоятелствата, при настъпване на едно, от които непризнатите за данъчни цели приходи и разходи от последващи оценки и отписване на вземания по реда на чл. 34 ЗКПО се признават за данъчни цели. Опрощаването на вземане по смисъла на чл. 108 ЗЗД според съда не е сред тези обстоятелства, поради което счетоводният разход, който е възникнал от отписване на процесното вземане, но той законосъобразно не е признат за данъчни цели. Поради тези съображения съдът е приел, че извършеното с ревизионния акт допълнително преобразуване на счетоводния финансов резултат в увеличение със сумата от 30 614,21 лв. на основание чл. 34, ал. 1 във връзка с чл. 37, т. 1 ЗКПО, е законосъобразно. Обжалваното решение е правилно постановено. Относно определения корпоративен данък за 2013 г. Установено е от доказателствата по делото, че "Н. В. и с-ие" ООД е сключил договор с "И. Б.-2004" ЕООД ОТ 30.09.2011 г., с който ревизираното дружество се е задължило да извърши СМР на обект "А. Х.", като през 2011 г. и 2012 г. изпълнителят по договора е издал фактури на възложителя. Последният обаче не е заплатил цената за голяма част от издадените му фактури и затова "Н. В. и с-ие" ООД е завел иск и е образувано гр. дело № 10722/2012 г. пред Софийски градски съд. Със спогодба от 25.04.2013 г. "И. Б. - 2004" ЕООД е признал, че има задължение към "Н. В. и с-ие" ООД в общ размер на 200 085,33 лв. и че сумата от 59 907,36 лв. се опрощава, като в нея се включва и сумата от 30 614,21 лв., ведно с 8% неустойка по процесните фактури с издател "Н. В. и с-ие" ООД. Както се посочи по-горе сумата от 30 614,21 лв. е отразена в счетоводството на ревизираното дружество по дебита на с/ка 609 "Други разходи" като отписано несъбираемо вземане. Спорът между страните по делото се свежда до обстоятелството дали по силата на чл. 37, т. 1 ЗКПО във връзка с чл. 34, ал. 1 ЗКПО непризнатите за данъчни цели приходи и разходи от отписване на вземания, се признават за данъчни цели в годината, в която изтече давностния срок за това вземане. Няма спор по делото, че отписаното вземане е несъбираемо, предвид че жалбоподателят е завел иск и е образувано дело. Не се спори по делото и, че отписването на вземането от 30 614,21 лв. е преди изтичане на 5-годишния давностен срок. Нормата на чл. 37, т. 1 от ЗКПО е императивна и изисква отписването на вземането, след изтичане на давностния срок да няма за правна последица признаване на отписаната сума, като разход и намаляване на финансовия резултат на дружеството за периода. Като се има предвид, че в чл. 34, ал. 1 ЗКПО законодателят е приел, че приходите и разходите от последващи оценки на вземания и разходите за отписване на вземания като несъбираеми, не се признават за данъчни цели в годината на счетоводното им отчитане при условие, че в същата или в предходна година не е настъпило някое от обстоятелствата, визирани в чл. 37 ЗКПО. Предвид, че жалбоподателят е осчетоводил през 2013 г. като разход по с/ка 609 вземането от "И. Б.-3004" ЕООД в посочения по-горе размер, без да увеличи финансовия счетоводен резултат на дружеството с тази сума, то правилно и в съответствие с приложимия материален данъчен закон първоинстанционният съд е възприел допуснатото от приходните органи увеличение на резултата за 2013 г. с 30 614,21 лв. Разпоредбата на чл. 34, ал. 1 ЗКПО категорично предвижда непризнаване на разходите в годината на отписване на вземания като несъбираеми, каквото от вземането на "И. Б.-2004 ЕООД към "Н. В. и с-ие" ООД при условие че в същата или в предходна година не е настъпило някое от обстоятелствата по чл. 37 ЗКПО. Това означава, че ако предпоставките на посочените норми не са налице, приходите/разходите се признават за данъчни цели за следващите години, в които настъпват тези предпоставки. Последните са изчерпателно изброени и няма спор между страните по настоящето дело, че не е налице едно или няколко от тези обстоятелства - 1. изтичане на давностния срок за вземането, но не повече от 5 години от момента, в който вземането е станало изискуемо; 2. възмездно прехвърляне на вземането; 3. производството по несъстоятелност на длъжника е прекратено с утвърден оздравителен план, в който се предвижда непълно удовлетворяване на данъчно задълженото лице; непризнатите приходи и разходи се признават за данъчни цели само по отношение на намалението на вземането; 4. с влязло в сила съдебно решение е постановено, че вземането или част от него е недължимо; непризнатите приходи и разходи се признават за данъчни цели само по отношение на недължимата част от вземането; 5. преди изтичане на давностния срок вземанията са погасени по силата на закон и 6. при заличаване на длъжника, когато вземането или част от него е останало неудовлетворено - признава се до размера на неудовлетворената част. Оплакването на касационния жалбоподател, че в случая не се касае за отписано несъбираемо вземане, а опрощаване на задължението на "И. Б.-2004" ЕООД, е неоснователно. Правилно първоинстанционният съд е приел в съдебния си акт, че опрощаването по смисъла на чл. 108 ЗЗД не е сред обстоятелствата, посочени в чл. 37 във връзка с чл. 34 ЗКПО, поради което е налице счетоводен разход, който е възникнал от отписване на вземане, но за него не са налице основанията за признаването му за данъчни цели към момента на отписването му. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав на ВАС, Първо отделение счита, че решението в обжалваната му част е правилно постановено и не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания. Относно начислените лихви за невнесени авансови вноски за 2011 г., 2012 г. и 2013 г. Първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата и в тази й част, приемайки че при установено невнасяне от ревизираното дружество на авансови вноски за корпоративен данък за посочените години, законосъобразно приходните органи са начислили лихви. Решението и в тази обжалвана част е правилно постановено. Разпоредбата на чл. 84 ЗКПО в приложимата редакция за посочените по-горе данъчни периоди регламентира задължение за данъчните субекти, които формират за предходната година на съответния данъчен период данъчна печалба да внасят авансови месечни вноски за корпоративен данък. Спор между страните не е формиран относно обстоятелството, че и за 2011 г., 2012 г. и 2013 г. е налице посочената предпоставка на чл. 83, ал. 1, предл. 1 във връзка с чл. 84 ЗКПО, а това определя и дължимостта на лихви на основание чл. 175 ДОПК, както е прието в ревизионния акт, законосъобразно потвърден и от първоинстанционния съд. С оглед изложеното и в тази обжалвана част решението е правилно постановено. При липсата на отменителните основания по чл. 209, т. 3 АПК, сочени в касационната жалба решението в обжалваните части следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. При този изход на делото правилно е решението и в частта за разноските, като присъденото в полза на дирекция "ОДОП" - гр. С. юрисконсултско възнаграждение е съобразено с обжалвания материален интерес. Предвид изхода на делото и направеното искане от юриск. Иванов, на дирекция "ОДОП" - гр. С. следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 600 лв. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение