Решение № 6600 от 19.05.2010 г. на ВАС по адм. д. № 488/2010 г.

ВАСI отделение19.05.2010 г.докладчик т Йордан Константинов

Диспозитив

Отменя решение № 1868 от 9.11.2009 г. на Административен съд-гр. Варна, първо отделение, осми състав, постановено по адм. д. № 2323/09 г., като вместо него постановява: Отхвърля жалбата на Георги Йорданов Господинов от с. Средина, общ. Генерал Тошево, област Добрич, против акт за прихващане или възстановяване № 902445/05.06.2009 г. на главен инспектор по приходите при ТД на НАП-гр. Добрич, потвърден с решение № 406/03.08.2009 г. на директора на Дирекция"Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Варна, с който на основание чл. 92, ал. 1, т. 1 от ЗДДС е извършено прихващане на задълженията на Георги Йорданов Господинов по ДО 6-1100/14.10.1997 г. с ДДС за възстановяване по СД вх. № 09000995071/14.05.2009 г. за д. п. м. 04/2009 г., като неоснователна. Осъжда Георги Йорданов Господинов от с. Средина, общ. Генерал Тошево, област Добрич, ЕГН **********, да заплати на Дирекция"Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Варна разноски по делото в размер на 100 /сто/лева. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Мотиви

Решение № 6600 от 19.05.2010 г. на ВАС по адм. д. № 488/2010 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 1868 от 9.11.2009 г., постановено по адм. д. № 2323/09 г. Варненският административен съд, първо. отд., осми състав, е отменил акт за прихващане или възстановяване № 902445/05.06.2009 г. на главен инспектор по приходите при ТД на НАП-гр. Добрич, потвърден с решение № 406/03.08.2009 г. на директора на Дирекция"Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Варна, с който на основание чл. 92, ал. 1, т. 1 от ЗДДС е извършено прихващане на задълженията на Георги Йорданов Господинов от с. Средина, общ. Генерал Тошево, по ДО 6-1100/14.10.1997 г. с ДДС за възстановяване по СД вх. № 09000995071/14.05.2009 г. за д. п. м. 04/2009 г. и е върнал преписката на ТД на НАП-гр. Добрич за произнасяне по декларирания ДДС за възстановяване съобразно указанията по тълкуването и прилагането на материалния закон, дадени в решението. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Бисерка Ганчева Василева в качеството й на зам. директор на Дирекция"Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Варна. В същата се прави оплакване, че решението на Варненския окръжен съд в тази му част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Варненския административен съд и вместо него да постанови друго такова, с което да отхвърли жалбата като неоснователна. Претендира се присъждане на юрисконсулско възнаграждение за двете инстанции. Ответникът по касационната жалба Георги Йорданов Господинов от с. Средина, общ. Генерал Тошево, област Добрич, не е вземал становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна. Върховният административен съд, състав на първо а отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационна жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С решението Варненският административен съд е отменил акт за прихващане или възстановяване № 902445/05.06.2009 г. на главен инспектор по приходите при ТД на НАП-гр. Добрич, потвърден с решение № 406/03.08.2009 г. на директора на Дирекция"Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Варна, с който на основание чл. 92, ал. 1, т. 1 от ЗДДС е извършено прихващане на задълженията на Георги Йорданов Господинов от с. Средина, общ. Генерал Тошево, по ДО 6-1100/14.10.1997 г. с ДДС за възстановяване по СД вх. № 09000995071/14.05.2009 г. за д. п. м. 04/2009 г. и е върнал преписката на ТД на НАП-гр. Добрич за произнасяне по декларирания ДДС за възстановяване съобразно указанията по тълкуването и прилагането на материалния закон, дадени в решението. Съдът е описал фактическата обстановка по спора и е посочил, че основният проблем се изразява в това изтекла ли е абсолютната погасителна давност. В тази връзка съдът е дал тълкуване на този правен институт, както и е направил анализ на действалите до този момент материални закони, които го уреждат. Изложени са мотиви, че за преценката за това дали е изтекла давността от съществено значение са началният момент, от който тя започва да тече и моментът към който изтича. Посочено е, че съгласно чл. 4, ал. 5 от отменения ЗСДВ давността започва от момента на настъпване на изискуемостта на вземането, а според чл. 29, ал. 1 от ЗДДС (отм.) - ДВ БР. 90 от 22.10.1993 г., действал до 01.01.1999 г., регистрираното лице е длъжно да внесе определения по реда на чл. 26 данък в 14-дневен срок от изтичане на данъчния период, за който се отнася данъка. На това основание е направен изводът, че началният момент на абсолютния давностен срок на задължението, съставляващо ДДС за внасяне, декларирано със СД по ЗДДС от 14.10.1997 г. за данъчен период м. 09/97 г. е 15.10.1997 г., тъй като на тази дата вземането е станало изискуемо. В решението е посочено, че след възникване на изискуемостта на вземането е последвала нова нормативна уредба относно давността - чл. 140 от ДПК (отм.), който е в сила от 01.01.2000 г. до 31.12.2005 г., и чл. 171 от ДОПК, който е в сила от 01.01.2006 г., в сила и понастоящем, които нормативни актове предвиждат аналогично разрешение за давността - публичните вземания се погасяват с изтичане на 5-годишна давност, считано от 1 януари на годината, следваща възникване на вземането, както и че с изтичането на 10-годишен срок се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността. В продължение на това е отбелязано, че новите закони не предвиждат изрично нормите за давността да се прилагат на започналите да текат, но не приключили срокове, с оглед на което следва да се установи приложението на закона съобразно основните начала на правото, като основен принцип в него е, че нормите за срокове, установени в нов закон, не се прилагат към започнали да текат заварени срокове, освен ако за завършването им по стария закон се изисква по-дълъг срок от предвидения по новия закон. Посочено е още, че този принцип е намерил законодателно отражение в § 7 от преходните правила на Закона за задълженията и договорите, и понеже нормите на погасителната давност са материално-правни и нямат обратно действие без нарочна разпоредба, приложението на новия, по-къс давностен срок е възможно само тогава, когато срокът който остава за завършването на давността, започнала да тече по стария закон, е по-дълъг от този, който се изисква според новия. Анализирайки конкретните факти по делото административният съд е приел, че към 01.01.2000 г. от предвидения в чл. 4, ал. 5 от ЗСДВ 15 годишна абсолютна погасителна давност, считано от 15.10.1997 г. са изтекли 2години, 2месеца и 17дни и остават да текат още 12години, девет месеца и 14дни, т. е. остава срок по дълъг от този, предвиден по новия закон - считано от 01.01.1998 г. - годината, следваща настъпване на изискуемостта на вземането - 10 годишният срок изтича на 01.01.2009 г., т. е. считано от 15.10.1997 г. фактически следва да изтече срок от 10години, 2месеца и 17дни, поради което съобразно правилото на § 7 от ПР на ЗЗД следва да се приложи новата правна уредба, предвиждаща 10-годишен давностен срок, който считано от 01.01.1998 г. се явява изтекъл към 01.01.2009 г. В тази връзка е направен извод, че извършеното с АПВ № 902445/05.06.2009 г. прихващане е след изтичане на абсолютната 10-годишна погасителна давност, поради което се явява незаконосъобразно, като 10годишната погасителна давност е основание за погасяване на публичните вземания по аргумент от чл. 168, т. 3 от ДОПК, което изключва възможността за принудителното им събиране, включително и чрез прихващане, а в случая е неприложима разпоредбата на чл. 128, ал. 1, ПР. последно от ДОПК. На база на изложеното е направен краен извод за незаконосъобразност на издаденият акт за прихващане и възстановяване. Основното оплакване, което се прави в касационната жалба срещу решението на Административен съд-гр. Варна е за допуснато нарушение на материалния закон. Излагат се доводи, че поначало правилно административният съд е приел, че институтът на погасителната давност е материално правен, правилен е извършеният анализ на промените в нормативната му уредба през годините, което единствено неправилен е изводът на съда, че в случая при определяне на срока на абсолютната погасителна давност следва да се приложи разпоредбата на § 7 от ПП на ЗЗД. В тази насока се излагат разпоредби, че тази разпоредба придава обратно действие единствено и само на разпоредбите на давността, регламентирани в ЗЗД, които се прилагат за частно правните вземания, и ако законодателят е имал намерения да регламентира по подобен начин давностните срокове за публичните вземания, това би било направено с идентични по съдържание норми в преходните и заключителните разпоредби на ДПК, съответно ДОПК. Твърди се още, че административният съд на практика е приложил давността по чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.) и чл. 171, ал. 2 от ДОПК на основание § 7 от ПП на ЗЗД, но това е довело до нарушение на закона. Направените оплаквания са основателни. Решението на Административен съд-гр. Варна е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от първоинстанционния съд. Правилни и обосновани са и изводите на съда относно характера на погасителната давност като материално-правен институт, правната й уредба в нормативните актове за периода от 1997 г. до датата на издаване на обжалвания административен съд. Настоящата инстанция не споделя единствено изводите на съда, относно началния момент, от който започва да тече 10-годишния давностен срок по чл. 140 от ДПК (отм.), респективно крайната дата, на която изтича давността. Новият закон - чл. 140, ал. 2 ДПК (отм.) има материалноправен характер, за него не е предвидено изрично обратно действие, т. е. тази норма започва да се прилага от 01.01.2000 г. и от този момент започва да се изчислява 10 -годишния давностен срок за погасяване на вземанията, възникнали преди влизането в сила на ДПК, за които този давностен срок е по- къс от стария по ЗСДВ. В този смисъл е тълкуването на този принцип в теорията и практиката на ВКС. Това тълкуване съответства и на логиката на правоотношенията, според които погасителната давността независимо, че е институт, защитаващ по принцип длъжника, трябва да съдържа балансирана защита и за кредитора при законодателно съкращаване на сроковете. При промяна в продължителността на сроковете за погасяване на вземане кредиторът трябва да има възможност да упражни правото си да потърси вземането в определения от действащият закон нов срок за цялата негова продължителност, освен ако до изтичане на срока по стария закон остава по-кратък период от време. Прилагането на стария закон при оставащ по-кратък период от време е в защита на длъжника, за който по-новия закон е неблагоприятен, защото с влизането в сила би създал конкретно за него нов по-дълъг срок, ако бе приложим, но не се накърняват правата и на кредитора, който има правната възможност да упражни правото си в сроковете, които са съществували при възникване на вземането и те са му конкретно известни. Прилагането на новия по-кратък срок е само в случаите, когато до завършването на стария срок остава по-дълъг период от време т. е. то се съкращава до продължителността на новия срок. Изчисляването на този нов срок започва от датата на законодателното му въвеждане, обратното становище е в противоречие с общите правила за продължителност на давностните срокове и действието на материалноправните норми от момента на влизането им в сила, освен ако няма изрично предвидено обратно действие. Включването на периода от време, изтекъл при действието на стария закон, при пресмятане на продължителността на давностния срок по новия закон, би представлявало именно такова непредвидено от законодателят обратно действие на новия материален закон. При така даденото тълкувана на закона следва да бъде прието, че към датата на подаване на справката-декларация по ЗДДС за данъчен период м. 04/2009 г. и издаването на АПВ № 902445/05.06.2009 г. 10-годишната давност не е изтекла - последният ден от този давностен срок е 01.01.2010 г. Съгласно чл. 128, ал. 1, изр. последно ДОПК може да се извърши прихващане с погасено по давност задължение, когато вземането на длъжника е станало изискуемо, преди задължението му да бъде погасено по давност. Издаденият АПВ е съобразен с приложимото материално право и в частност с уредбата на давността и като е стигнал до обратния извод, АС е постановил неправилно решение. При условията на чл. 222, ал. 1 от АПК същото следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго такова, с което жалбата на Георги Йорданов Господинов от с. Средина, общ. Генерал Тошево, област Добрич, против акт за прихващане или възстановяване № 902445/05.06.2009 г. на главен инспектор по приходите при ТД на НАП-гр. Добрич, потвърден с решение № 406/03.08.2009 г. на директора на Дирекция"Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Варна, с който на основание чл. 92, ал. 1, т. 1 от ЗДДС е извършено прихващане на задълженията на Георги Йорданов Господинов по ДО 6-1100/14.10.1997 г. с ДДС за възстановяване по СД вх. № 09000995071/14.05.2009 г. за д. п. м. 04/2009 г., следва да бъде отхвърлена като неоснователна. При този изход на процеса Георги Йорданов Господинов от с. Средина, общ. Генерал Тошево следва да бъде осъден да заплати на Д"ОУИ"-гр. Варна разноски по делото в размер на 100 лв. Настоящето решение е подписано с особено мнение на председателя на състава, мотиви за което са изложени по-долу. Водим от горното и на осн. и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, първо А отделение,

Цитирани разпоредби

1
  • чл. 7 ПР