Решение № 13693 от 8.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 340/2018 г.

Решение № 13693 от 8.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 340/2018 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от А. A., гражданин на [гражданство], срещу Решение № 6912 от 21.11.2017 г., постановено по адм. дело № 11640/2017 г. от Административен съд София-град. В касационната жалба се релевират оплаквания, че процесното решение е незаконосъобразно и се мотивират отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли решението да бъде отменено. Ответникът – Председателят на Държавната агенция за бежанците при МС (ДАБ), в съдебно заседание чрез процесуалният си представител юрк. И., изразява становище за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, в рамките на сочените касационни основания и с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на А. A., гражданин на [гражданство], срещу Решение № 16508 от 03.10.2017 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 8 и чл. 75, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 9 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да мотивира този резултат съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила, при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон, в установената от закона писмена форма и същото е съобразено с целта на закона. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът задълбочено и пространно е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на претенцията на касатора и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция. Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ при анализ на понятието "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. В настоящият случай, видно от представената по делото административна преписка, както и от приложените доказателства, не може да се направи извод, че чужденецът е бил обект на преследване. Не се установява в страната си по произход А. A. да е имал проблеми с официалните власти, да е бил задържан или преследван или пък да е налице риск от такова преследване. Няма доказателства спрямо него да е упражнявано физическо насилие или да е бил обект на репресии поради своята етническа и религиозна принадлежност. В бежанската си история той не е посочил никакви лични основателни опасения от преследване. По тези съображения крайният извод на първостепенният съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 от ЗУБ е обоснован и правилен. Правилно съдът е приел, че не са налице и основания за предоставяне на хуманитарен статут съгласно чл. 9 от ЗУБ. В настоящият случай не се установява лицето да е било принудено да напусне Афганистан поради това, че там е било изложено на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция. Липсват категорични доказателства, а и не се твърди, наличие на конкретна заплаха за живота, сигурността и свободата на касатора поради насилие, възникващо от ситуации, като въоръжен конфликт, нито за опасност от наказание, изтезание или други форми на нечовешко или унизително отношение по см. на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ. Неоснователни са твърденията на касатора, че съдебния акт е постановен при нарушение на специалната разпоредба на чл. 75, ал. 2 от ЗУБ, съгласно която следва да се преценят всички относими факти свързани с държавата по произход на чужденеца или с трети държави, изводите на съда в тази насока са направени при неправилно възприемане на фактическата обстановка. Съдът задълбочено и пространно е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на претенцията на жалбоподателя и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи. Настоящата инстанция следва да отбележи и това, че съгласно "пълзяща скала" посочена в т. 39 на Тълкувателното решение на съда в Люксембург, която е от съществено значение при оценяването на молба за субсидиарна закрила, в колкото по-голяма степен чужденеца съумее да докаже, че е конкретно повлиян от фактори, имащи пряко отношение към личното му положение, толкова по-слаба ще трябва да е степента на безогледното насилие за него, която се изисква за търсенето на субсидиарна закрила. Не може да се приеме, че той е лице, което може да търси субсидиарна закрила. Съгласно решение от 17.02.2009 г. по дело С-465/07 на СЕС, за да бъде предоставена субсидиарна закрила на едно лице, на основание чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО (отм.); на Съвета на ЕС, респ. чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, е необходимо компетентният национален орган или съдилищата, до които е подадена молба за субсидиарна закрила, да са установили, че в съответната държава по произход съществуващият въоръжен конфликт достига толкова висока степен, че се демонстрират сериозни и потвърдени основания да се счита, че изпратеното обратно там цивилно лице, единствено на основание присъствието си на територията на дадена държава или регион, би било изправено пред реален риск да стане обект на тази заплаха. Такова установяване по отношение на кандидата не е налично, а опасностите на които изобщо е изложено населението или част от населението на една страна, не представляват сами по себе си индивидуални заплахи, които могат да бъдат квалифицирани като тежки посегателства срещу отделния кандидат като обект на лична заплаха и риск. В конкретния случай няма добре обоснован страх от преследване и индивидуализиране на заплаха за живота на чужденеца. Не се установява спрямо него и да са налице сериозни и потвърдени основания да се счита, че единствено с присъствието си на територията на Афганистан той би бил изправен пред реален риск да бъде обект на заплаха, релевантна за предоставянето на хуманитарен статут. Съответно такива доказателства по делото не са представени. На следващо място, видно от текста на посоченото решение е, че съдът поставя като условие съществуващата опасност да е реална за лицето, търсещо закрила и следващото условие е въоръжените конфликти да се характеризират с безогледно насилие. Двете условия са взаимно свързани и наличието им е обусловено от конкретната бежанска история и установените за всеки един търсещ закрила индивидуални обстоятелства. В тази връзка от анализа на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, във връзка с тълкуването на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО (отм.); , дадено с решението по дело С-465/2007 г. на СЕО и в съответствие с информацията относно актуалната обстановка в Афганистан, съдържаща се в справки № МД-704 от 08.06.2017 г. и № МД-1256 от 03.11.2017 г. представени пред първостепенния съд и справка вх. № МД-571 от 10.08.2018 г. представена пред настоящата инстанция, относно актуалното положение в страната, от дирекция "Международна дейност" на ДАБ – следва да се приеме, че не е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. От тях се установява, че в Афганистан не е налице въоръжен конфликт и степента на безогледно насилие, както към датата на произнасяне на административния орган, така и при произнасянето на първостепенния съд не е на такова високо ниво, поради което не може да се приеме, че цивилно лице поради самият факт на пребиваване там е изложено на реална опасност да претърпи тежки и лични заплахи. Сложната ситуация в Афганистан сама по себе си не представлява основание за предоставяне на хуманитарен статут, ако не се съпътства от обстоятелствата по чл. 9 от ЗУБ, при наличието на които се предоставя хуманитарна закрила. Дори и да е налице обща ситуация на несигурност в държавата по произход, то тя не е достигнала степен на безогледно насилие, с опасност от тежки посегателства, което да е основание за предоставяне на хуманитарна закрила на базата на общата ситуация. Предвид изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК Върховният административен съд, трето отделение,